ВРАБЧЕТО

Григор Ленков

ВРАБЧЕТО

Не знам как влезе в моята стая,
но му хареса.
То си представяше, че играе
в някаква пиеса.

Скачаше смешно на две крачета
и от перваза
кацваше право върху букета
в синята ваза;

хвъркаше после към гардероба,
за да замига:
пред него тегнат като прокоба
книга до книга.

Врабчето скоква при тях за малко
да поговори,
но точно тука вратата – жалко! –
ще се отвори

и като лъч ще се стрелне врабчето,
от страх примряло –
не към прозореца – към кюшето,
за миг разбрало,

че то е пленник на тая стая
четиристенна,
в която няма –уви! – оная
трева зелена,

ни небе, нито звън на копита,
ни луна нова,
ни седемцветна дъга, извита
като подкова,

а само залез червен, огромен
върху стъклата
и птича сянка, подобно спомен
върху стената…

1965


ДВЕ ПОСВЕЩЕНИЯ НА ЦВЕТА

1.

Дойде внезапно циганското лято.
Огнени десанти хвърли
над стихналите в есенно безветрие гори.
Тревата на надеждите опърли.
Листата на възторзите опожари.

И колко кръв проля – виж капките й в шумата на глога,
рубините й виж върху пръстта.
Знам името на твоята тревога:
есента.

Знам болката на твойта есен – топла
като земята в юлски ден, когато пада вечерта
и слънцето – огромна, медноалена,
                                        на смърт ранена дропла –
полита върху хоризонтната черта.

Това е оня час, когато се процежда
през ситото на залеза вечерната дрезгавина
и кукувича прежда, кукувича прежда
заприда нишките на моята вина.

Ах, тези нишки от сребро, ах, тези паяжинки бели,
които няма моя дъх да угаси,
които бавно се повличат над полето
и завинаги се вплитат в черните къдели
на твоите коси.

Залутан лъч ли миглите ти парна?
Чуй: като късно разкаяние жужи оса…
И глъхне в мен мелодията кехлибарна –
откъсната от слънцето сълза.

16.VIII.1976


2.

В съня ми цяла нощ с копита би пръстта –
вилня, препуска, сече конницата на пороя.

…Над веждите ти преждевременна черта –
от сабята на мълниите, обич моя!

Предесенна бразда на твоето чело,
по-гладко от стебло на сребърна тополка.
Отлита лятото с пречупено крило
и дългият му вик отеква в тебе с болка.

Ах, лятото… През лятото ти бдя над моя син,
една ли нощ над крехкия му сън осъмна…
Сега нощта в очите ти кой ще гаси –
натрупаната нощ!…
Обичам те безсънна!

Върху косите ти е паднал лунен прах,
в смеха ти глъхне стона на среднощни сови.

Очите ти… И двата обръча под тях –
на щастието тъмните подкови.

Разсъмва. Ти простираш в изгрева пране,
ръцете ти светлеят – два гълъба гриви.

…В очите ти препускат огнени коне
и веят съдбоносни гриви.

5.IX.1976
(11 години от сватбата ни)


КРАЙ РЕЛСИТЕ

          Посред ровината във утрината синя
          лъщи една железопътна глуха линия
                                        Атанас Далчев

Видях го в оня миг, когато от завоя
изскочи, черен и настръхнал, и пъхтящ
с очи, налени сякаш, с кръв
под аления бикоборски плащ на залеза.

Нещата отдалече винаги изглеждат романтични.

Когато доближи достатъчно, аз чух
накъсаното му и шумно дишане
на морен труженик, превозвал цял живот
по сивите траверси на безименните дни
безкрайна върволица от вагони,
догоре пълни с руда, руда, руда.

Как само той се трудеше! Изопнал мишци
от пъргава стомана, с тяло, лъснало от смазка,
с опушена лула, избълваща кълба от дим в небето,
с оная здрава миризма на мъжка пот и вятър,
с отмерени движения – тъй прост и хубав,
и древен като Стивенсон…

                                        О, тази вечна
самозабрава на труда! Неутолимост на духа
и мускулите! Как я обожавам!
А той – задъхан – продължи нататък:
към прелеза на хоризонта,
където слънцето запалваше червен семафор
и се отваряше тунелът на нощта.

И мислите ми изведнъж прочел,
изсвири тревожно, пронизително-призивно –
за поздрав може би или за сбогом.

И този дълъг вик се блъсна в канарите,
изтрополи в клисурите и многократно
от тях повторен – като живо ехо
се върна в мене, за да го заключа

във раковината на моето сърце.

14.I.1977


ПОНТИЙСКА ЕЛЕГИЯ

          …талантът ми донесе гибелта
                              ТРИСТИА, III, 3, 74
                              Публий Овидий Назон

По този бряг Овидий е вървял,
загледан все на юг, натам, където
морето се издига до небето
като девети съдбоносен вал.

…Изхвърлен тук от сляпата вълна,
погребан жив сред тази дива пустош,
какво ти е оставало – да слушаш,
как вълноломът бие стремена.

Луната тегне. Приливът расте,
вълна подир вълна в галоп се носи
като табун от смазващи въпроси –
и в твоите нозе издъхват те.

Но глух е оня, който в Рим кове
вердикт над теб и твоя стих напевен…
Реките тук текат от юг на север,
обратно духат всички ветрове.

Светът не ще узнае твоя гроб,
прахът ти с родна пръст не ще се смеси.
Пред императорските интереси
поетът е по-жалък и от роб!

Но над съдби, над суша и вода,
над цезари, епохи и пространства
като комета из душите странства
стихът – изстрадан вик за свобода.

И пак е август. Дългите ята
кръжат в небето като тъмен облак
и в писъка им глъхне твоят поплак
и твоят стон, изтръгнат от кръвта.

Те имат две родини, ти – една,
те пак ще се завърнат тук напролет.
А ти си птица, паднала сред полет
от свойта главоломна висина.

И пак е август. Сребърни ками
пронизват нощем свода на небето…
Ти бий, ти бий, сърце, от скръб обзето –
море на мъката, шуми, шуми!

Отключвай се, безбрежен хоризонт!
Тръстики, извисете тънки флейти!
Вълни – бушувайте! Стихии – влейте
в душата ми тъгата на Назон!

На този свят не всичко ще умре.
На този свят не сме случайни гости.
…От фосфора на белите му кости
в зори сияе цялото море.

21.II.1977