МОИТЕ СТИХОВЕ СА ПИСМА ДО ПОИСКВАНЕ…

Петя Цолова

Из „Градината на Ева” (2019)

***
Моите стихове са писма до поискване.
Идват думите в тях от високо ли, от дълбоко ли,
и до днес откъде точно идват, не знам.
Аз само в обичта си към хората и света
като в пликове пощенски
ги запечатвам и ги изпращам
без адреси с улици, номера, имена.
Така никога не узнах кой точно ги чака.
Но зная със сигурност - те са за вас!
Изпращам ги до сърцата ви, дано ги потърсят,
дано в някоя нощ безсънна ги прочетат.
Дано сладко или горчиво въздъхнат
и в себе си ги приютят.
Дано тези мои писма като капки мед
сред горчилките ви да капнат.
Дано радостта в дните ви умножат.
А за мене остават си те неизменно
и моят ад земен и моят земен рай.
И макар че до днес отговор нямам,
аз вярвам: щом са писма до поискване,
значи някой
мълчаливо ги чака и иска…
И отново поисквам моите песни - писма
да нямат преди края ми край.


***
Мъже, сърцето женско винаги си знае
как безпогрешно истинския мъж да разпознае.
Дори в обесника и конекрадеца случаен
светкавично улавя то оная
корава, справедливо смела доброта
към слабите и към света.
Жените в тежък, най-опасен час за него,
се спускат истинския мъж да защитават.
А после в сладък час пак беззащитно крехки
на рамото му доверчиво се облягат.
Не бойте се мъже щом в изпитание голямо
без колебание жените все на вашата страна застават.
Помнете само винаги, че женското сърце си знае
как истинския мъж да разпознае.


НЕИЗТРИВАЕМ ЗНАК

Несъвършено е. Горчиво. И несправедливо.
Но единият от двамата често любовта имитира.
А тя, като цвят откъснат, закратко
е щедро дъхава и красива. За още по-кратко
със светлина, сякаш небесна, целия свят залива.
А след раздяла с болка горчива и дълго тлееща
си отива. Но и остава, все пак!
От двамата само в обичалия остава - в очите му
да просветва със светлина странно примамлива
сякаш идваща от съкровище скрито,
или от далечен бленуван бряг…
А обичания, но само уподобявал я, любовта забравя.
И от любим той изведнъж се превръща в отминатия -
избледнял бързо и станал един от многото пак.
Защото него любовта никога не белязва
със своя загадъчен, висок и неизтриваем знак.


НЕОТБОЛЯЛОТО

Прежалих те, тъй да знаеш, отжалих те.
По вода пуснах недогорялото,
по вятъра - неполетялото.
Пратих по дяволите всичкото старо -
каквото било, било.
Само не можах да измисля с неотболялото
какво да направя, какво?
Лежи то ден и нощ на сърцето ми като камък.
Ох, проклетото, като камък тежи.
Ни вятър отвява го, ни вода го отнася.
Седи си. Мълчи. И боли.
Дяволите и те дяволуват -
едно отнесат, друго притурят.
Как да пипна веднъж за рогата онзи,
дето стари работи все ми подмята,
нощем из пепелището броди ли, броди -
нещо от нищото пак да изрови
и съня ми да пресече с дяволски смях.
Вси-и-чко - и лошото, и доброто
зад гърба си оставих.
И теб и билото, и небилото прежалих.
Любовта, пропиляната, не можах.


ПРОШКА

Хайде, идвай!
Усещам, пак си се върнал, обикаляш наоколо -
вятърът твоя дъх носи.
Виждам те: гладна и жадна душата ти,
ходилата - изранени и боси.
Не тропай, отворено е. Влизай направо.
Масата сложена чака, виното е налято.
И мехлем съм приготвила за раните твои,
които открай време при мене носиш.
Всичко изглежда тъй, както бе някога.
Мед и сол само нямам - до дъно са се обрали.
И е станало тихо като в черква ограбена -
сглъхнал е май съвсем и камбанният ек в кръвта ми…
И още нещо привършила съм докрай - въпросите.
Вече нищо не ми се пита, не ми се гадае…
Та ще седнем с теб на трапеза смълчана,
без сол и без мед останала - да си знаеш.
Обикаляш, усещам, все по-близко и близко -
твоя дъх учестен донася ми вятъра.
Успокой се - всичко съм ти простила.
До шушка всичко.
Я по-добре отмини вратата ми.


ЕВИНА ГРАДИНА

Не се отказах да бъда щастлива, дори и когато разбирах,
с колко болка отпосле мога това да платя.
И когато любовта, истинска и голяма, през пътя ми
кръстопътно премина, безпогрешно я разпознах
и приех без уговорки фалшиви нейната безпощадна стихия
от полет висок и рискован, от светла магия,
от радост гореща и болка горчива, от огън и мраз.
И бях! Ах, как бях обичаща, обичана и щастлива,
станала сякаш безсмъртна, толкова жива.
Но и готова, отново без уговорки страхливи,
на щастието си полета луд да платя.
Любовта ден след ден ме научи, че всичко Високо
има справедливо висока цена, която плаща се с болки -
големи и малки. Но неподвластна на съжаления жалки
прави душата това… Струваше си - ще си казвам
до края навярно и ще се усмихвам тихо и тайно,
както понякога правя го и сега. А може би и затова
не успя сивият делник ревнив да ме върже накъсо
само до къщния праг. В градината моя Евина, есенна -
и от любов пепел благословена, и непресекваща тръпка песенна,
и с моя кръв в себе си, от живот светещи целите,
нови, млади и силни, стебла. А под нозете ми неизменно
и трепетно тази многострадална, но непредала душата си
никому никога, моя кръвно-родна земя.


***
Когато любовта неусетно посърне
и от смълчаните хълмове тръгне към нас есента
и всеки нов ден в дърветата почне да хвърля
по наръч трептящи пурпурно-златни листа,
а сам Господ сякаш в небето долива
с щедри шепи томителна синева,
тогава и един полъх невидим отнякъде се надига
и до огън в сърцето отново раздухва жарта
на онова време, уж отдавна отминало,
а опазило жива в себе си любовта.
Време, което тъй високо те е издигало
над бита, бедите, света, дори над смъртта.
Трепва старата сладка болка в сърцето -
и оживява някогашното пак наяве почти…
Ах есента, есента!
Ето тръгва към нас от смълчаните хълмове
с тихи сърнени стъпки със златодънни очи.


***
Не бях на съдбата избраница,
нито любимка й бях.
Докато не срещнах оная, нещадящата никого
властница-странница, любовта.
Бях чувала, но тогава усетих до кости -
тя е всичко, което сърцето човешко търси
цял живот, непрестанно по пътя свой.
И когато то любовта не открие, нито я срещне,
с каквото и както да я замества,
не намира във нищо покой.
Да, не бях на съдбата ни любимка, нито избраница
и не зная, дали срещнах любовта си случайно,
или сърцето ми храбро само я откри. И…
Магично преобрази се всичко във мене
и покрай мене: земята, небето, вселената,
тъгата и радостта. Даже смъртта, щастливо забравена,
вдън земя сякаш се скри.
Защото в живота ми имаше вече нещо,
по-силно от нея дори.


ОПИТ ЗА ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

Зад моето модно, небрежно развято манто,
зад бретона ми, бръчка нагарчаща скрил,
зад очилата ми тъмни, загадъчно неми,
защо ми се иска точно ти, точно ти,
да прозреш тъй старателно скриваното у мене.
И да смъкнеш с един-единствен, несъвременен мъжки жест
всичките мои измислени маски, бретони, усмивки,
та душата ми, гола, да заблести
с непобедима женствена беззащитност.


ЗЛАТЕН ДИМ

И ето като миг пролетял вече потъва зад дюните
най-дългият за годината юнски ден.
И сякаш отнася със себе си и по късче живо
от теб и от мен. След малко ще заизвира
отвсякъде мракът като бриз, като мека вълна.
Имало някога, във време някакво един мъж и една жена.
Имало ли ги е, нямало ли? Кой след време да каже,
щом вече няма нас да ни има - днес тръпните ти и аз.
Колко ли сенки невидими на хора отминали
лутат се между дюните в привечерния час?
Този залез догарящ, този живот единствен
защо, Господи, си направил неуловим?
Само вятърът вечен е, само пясъкът вечен е
а любовта, вечната - дим, само дим.
Мед, тамян и пелин на залез в душите ни
влага, солена и топла, в очите ни…
И това ли е, Господи, само дим?
Но без него нали вселената цяла
ще е ледено безразличие само.
Вятър - светът ни човешки.
Пепел - животът неповторим.
Без този дим странен, неуловим и нетраен
без този златен дим.


НАЧИСТО

Е, много ли ти поисках?
Защо ли те питам? И да е било за тебе много,
със сигурност то не беше нищо, което може
в джоб да се сложи, до лев да се преброи стриктно
или претегли на длан. От тебе очаквах само
любов да ми бъдеш. Любов! Не любовчица,
някаква, там, а любов като път и пристан,
любов като храм. Не е малко наистина,
но същото можех и исках да дам.
Моя е грешката, моя - да прозра закъснях,
че на любовта ти отстрани гледаш -
пресметливо заключен и ням.
А за пристан, прощавай, просто не ставаш -
у теб - ни опора, ни прямота мъжка.
Всичко - все уклончиво, полу и почти е там.
Но билото било. Бе и отмина.
Свети пътят ми вече разчистен като пъртина,
отъпкан и прям. Закопах болката надълбоко!
Много, много дълбоко.
Но дали тя докрай и там ще изтлее,
не знам.


ДОТУК

Ето и златоглавият юли се изниза по пътя си
разпилян и несвестен,
а от теб все така - ни кост, ни вести.
Толкова време вече живея в стари столетия сякаш -
чакам май вестоносец на запенен жребец
да долети в бурна нощ пред вратата ми…
А си има в квартала и пъргав пощенски раздавач
и аз спя с телефон до главата…
Август набира в дъха си горещ
все по-упойващи аромати, нощите идат пълни
със звезден разкош и са жарки като обятия…
Ти мълчиш и мълчиш. Зная, ще долетиш пак при мен
някой ден непременно. Но ще е чак когато
остарял, погрознял, свири вече вятърът на декември.
Я, остави! Буден кой ще чака и бди всяка нощ със звездите.
Пък и сърцето ми дотогава дали все за тебе ще пита?
Знаеш ли, по-добре, че мълчиш, за какво са ми думи,
мъжки уж, а плъзгави като пясък? А и ти не си
нито озарен пилигрим, нито храбър моряк, че да те чакам.
Пък и вече като бял ден личи, че е била сламен пожар
любовта ти. А мъже като теб, откъдето и в тях да се взреш,
май не стават за сол на земята…
Който иска, нека събира цял живот вместо шепичка зърно,
купчина слама. Ние с тебе, мое сърце, бяхме дотук.
А сега, дори да е и на куцук, дим да ни няма.