ПИСМО ДО ДЪЩЕРЯ МИ

Мария В. Николова

ПИСМО ДО ДЪЩЕРЯ МИ

Тук, моя дъще, тук ще стоиш,
даже светът да те мами навънка.
Тук нашето семе, тук се рои -
ти си ми плетка от моята брънка.
Вече съм стара, пътят тъней.
Пито-платено е в моя живот.
Слушай, навън вятърът пей:
нашите песни на нашия род.
Ти си ми чедо, крехка, но силна.
Знаеш цената на сухия хляб.
Ти си ми жилава клонка най-милна,
хич не поглеждай чуждия свят.
В явор вековен свиват гнездата -
птиците наши по нашите земи.
Щом и те тукa си гледат децата,
има надежда. Зърно вземи,
сей и наричай: „Ръж до амина!
Здравец да бухва в най-тъжните дни!”
Пази я, чедо, една е родина…
Моите думи до край ги помни.


***
Не очаквай от мен
да ти бъда постеля.
Аз съм буря и огън -
над света се люлея
по масурите мътни
на пороища бурни.
Аз се гмуркам в морето
на мойте нощи най-щури.
И препускам на воля
из слънчогледови ниви.
Там опазвам слънцата им
от човки крадливи.
Щом успееш да хванеш
на душата ми стремето,
тя при теб ще остане,
без да мисли за времето.
Само твоя ще бъде -
в твоя храм, в твойта къща.
С моя нрав на вълчица
все при теб ще се връща.


НЕ ПОМНИШ ЛИ

Ще скоча в най-дълбоката вода -
да видя най-красивата магия.
И устните й влажни от тъга
със мойте устни жадни да изпия.
Тя всеки ден изменя си цвета,
от синьо та до черно се покрива.
И бисери понякога брега
в огърлици нанизани ги скрива.
Дълбока е дълбоката вода,
подмолите на дъното са живи.
И мойта обич с твоята сега
във лодчиците книжни ще изплува.
Нима не помниш, беше ли игра?
А още тук в душата се спотайва
едно самотно семенце, едно
до края ми на дните ще покълва.


ЕЛА

Избухнал огън,
кръв от лава -
разпалвам хиляди искри.
Недей, недей ме укротява.
Ела, след мен
тръгни и ти.
Виж, трън самотен
в пуста нива,
примамва с дъх,
разпръсква страст.
И моят ден
от тука мина
сред летен дъжд
с затихващ глас.
Че всяка обич
е пътека -
надежда, идваща
без страх.
Такава съм,
съдба нелека:
живот от пламъци
градях.


ОЖЪНАТИ НАДЕЖДИ

Ожънати са всичките мечти.
Злокобен вятър рано ги настигна
и с остър сърп, с най-острите зъби,
преди да ги пореже, ги надигна.
Сега е късно, как ще порастат?
Единствено аз корените пазя.
Под снежните премръзнали ръце
надежда ли на пролет ще излази?
А лятото ми някъде се скри,
парцалено сред облаците крачи.
То лято е, то пак ще долети -
студената мъгла ще я разплаче.

Не си отивай,
тъжи без стъпки моя път.
И много дълга зима ни очаква.
Стопли ме ти, аз нямам кръстопът.
Заминеш ли си, кой ще ме оплаква?