ВАСИЛ ИВАНОВ – „ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА И ОЩЕ НЕЩО”
ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА И ОЩЕ НЕЩО
електронна книга
РОДИНА
Българийо моя, Българийо бедна,
горчиво отронваш сълзица поредна.
Затънахме здраво във гнойното блато -
последни в Европа, но първи във НАТО.
Приета по сметка си там на хорото.
На всички е ясно, Родино, защото
последният, знаем, най-много подскача,
готов да изпълни той всяка задача.
Мъжете държавни - солидни и важни,
са всъщност лакеи - удобни, продажни.
Пред нас гледат строго, пред нас се надуват,
но не на народа, на чужди слугуват.
Един не помисли за тебе. Защо ли?
Съвсем не им пука за твойте неволи.
Те имат си всичко - имоти, офшорки…
Народът!? За него - торба мухоморки.
Изчезва, топи се излъган, окаян
и стяга багаж емигрантът отчаян.
Пари да спечели, на село да прати,
да има за мама, да има за тате.
А там всяка вечер треперят горките
и с пет катинара заключват вратите.
Дано ги опази, те Богу се молят,
за два лева цигани ще ги заколят.
Българийо моя, Българийо бедна,
какво от това, че сега си последна.
И нищичко даже да не притежавам,
Българийо свидна, аз в тебе оставам.
ИЗПОВЕД
В следобедния празен ресторант
убивах часовете отегчено,
с едно кафе - достатъчен гарант -
да ме фиксира барманът студено.
Тя влезе с полъха на летен дъжд,
подгизнала, поспря се на вратата.
Огледа се, а после изведнъж
към мене запреплита си краката.
Стовари се на скърцащия стол.
Свободен ли е, даже не попита.
Изплю си дъвката във станиол.
Обувки мокри настрани изрита.
Висеше скъсан черен жартиер.
Направих се, че не го забелязвам.
Нали все пак съм мъж и кавалер.
Мълчах си аз, без нищичко да казвам.
Извади полупразния пакет,
цигара лапна, но не я запали.
- Днес нямам - каза - никакъв късмет.
А утрешният… по-добър - едва ли!
Вдовица съм. Мъжът ми бе войник.
Пристигна от чужбина с катафалка.
Животът ми се срути, тъй - за миг.
Децата ми… една утеха малка.
Заминаха отдавна на гурбет.
Нали приватизираха завода.
А казват, че сега е масло с мед.
За някой - да, но не и за народа.
Обират ме дванадесети път
и вече не заключвам аз вратата.
Решетките не могат да ги спрат.
Посрещам ги със хляб и сол в ръката.
В градинката отсреща, преди час,
насилиха ме трима наркомани.
Това се случва честичко у нас
и зная - няма никой да ги хване.
Дори да я погледна не посмях,
загледан гузно в празната си чаша.
- Прощавай! - чух горчивия й смях. -
Но аз съм Демокрацията ваша.
ЧИРПАНОПИТЕК
Залегнал на пусия във тревата,
в преследване на дивеч - първи спец,
натягал на лъка си тетивата
и плячката си чакал праловец.
Внезапно тетивата иззвънтяла.
Заслушал се човекът в тона ,,Ла”.
Настръхнала му козината цяла.
Изпуснал островърхата стрела.
Защо дошъл е тук - съвсем забравил
и с нокът си подрънквал замечтан.
Със светнал поглед после се изправил.
Зад двата пръста чело имал план.
Лъка продупчил. От черва сушени
направил струни и в един момент
оръжието било променено
в първичен музикален инструмент.
Творецът древен пламенно възпявал
сурови битки и успешен лов…
И с песни пещерата огласявал
за първата, косматата любов.
Навярно полугладен се развявал.
Поет горкият бил, а не мъдрец.
Божествена искрица притежавал.
А иначе би станал просто жрец.
ЕВРОПРИКАЗКА
В най-дивото усое на гората
препъвал се във падналия мрак
и стискал здраво коня за юздата
един загубил се пишман юнак.
Какво е търсил там? Че кой ти казва!
Но всъщност не е важното това.
Той чувствал, ужасът че го налазва.
Тук всеки пън приличал на глава.
И тъй като е приказка, логично,
от здрача, с театрален маниер,
излязла баба Яга, а отлично
познавате го този бабишкер.
Косата - на фитили, мръсна, сива
и с пърхот по превития й гръб.
В брадавици носът, устата крива,
със жълтия, стърчащ единствен зъб.
Изцвилил диво конят и препуснал,
ала юнакът нямал си късмет.
Забавил се фатално и допуснал
да го докопат криви нокти пет.
Естествено, без много да се мае,
условие поставила му тя:
Ще види утрото, ако желае,
но с нея щом прекара той нощта.
В капана паднала горката Яга,
че номер й скроил младежът мил.
Той нямал намерение да бяга,
защото бил заклет геронтофил.
ПОДАРЪК
Зададуха са празници гулеми,
пък някуя пара спистих таман.
И кво да купя - чудя са? Проблеми…
За мойта Пена трябва армаган.
Отидох при колежката ми Мика.
Доеше кравите си в лъскав гюм.
- Какво си се домъкнал тука? - вика. -
Недей да ми досаждаш! Айде - друм!
- Ма, чакай! - думам. - Що си толкоз нервна?
Дойдох да питам откъде ги взе,
те тези там, кюлотите модерни -
дантелените прашки фантазе.
Тя скръцна заби, страшно ма погледна:
- Ти мойти гащи де си виждал, бре!?
И бърже са обърна и посегна
към вилата, омазана с гюбре.
- Видях ги - викам, - на тела простряни,
че онзи ден нали там нещо пра.
Е, бяха, гледам, мъничко разпрани,
ма вярвам, че зашити са сега.
Заеквам, а проклетницата бясна,
запенена са спусна върху мен.
Със вилата замахна и ма прасна
и после ми са губи някой ден.
Така са случи този ден фатален.
Не стига, че ма стори на пистил,
ревала за тормоза сексуален,
на който аз подложил съм я бил.
А мойта Пена страшно е сърдита.
Докарал съм й бил голям позор.
Да спя сега, набързо ма изрита,
с магарето в студения обор.
КОЛЕДНО
- Сине, тази вечер, знаеш,
е вълшебна за децата.
Ако мъничко потраеш
и ще звънне вън шейната.
- Ех, каква шейна, бе, мамо!?
То, шосето не е бяло.
Кратък дъжд поръси само.
Още сняг не е валяло.
- Днес е пълно със магии.
Над гори и над полета,
със елените - фурии,
тя лети като ракета.
- Приказките са чудесни,
но отнасям се скептично.
За мутанти неизвестни
в Гугъл проверявах лично.
- После Старецът, добрият,
през комина ще се спусне,
че подарък да открият
сутринта деца послушни.
- Той да влезе през комина?
Как така ще се натика?
Ние нямаме камина.
Може би през климатика?
Само глупости повтаряш.
Спорът е съвсем излишен.
Мила мамо, май забравяш,
че съм петдесетгодишен.
МИСИЯТА НЕВЪЗМОЖНА
От челото ми капки пот се ръсят.
С ръцете си - мазолести клещи,
опъвам, жилите ми ще се скъсат
и кръвното в ушите ми пищи.
А бабата с отчаяна прегръдка
в мен впита е, подобно на питон.
Включва се и старата ни хрътка
и всички ние дърпаме в синхрон.
Отзад се хващат още котаракът
и мишки, не една, а пет на брой.
Дори покана никаква не чакат,
пристигат и кокошките под строй.
Не можем през ваканцията цяла
за миг да мръднем внучката навън.
С лаптопа си тя сякаш се е сляла,
до него е вкопана като пън.
Бушона отвъртях, не се получи.
Поля ме малката със душ студен:
- Ех, дядо, нищичко ли не научи?
Лаптопът е с батерия снабден.
Решил съм, тази вечер щом се мръкне,
да се престоря, че дълбоко спя.
Машината проклета ще измъкна,
в реката тайно да я потопя.
ГУРМЕ
Предизборно, кметицата ни Радка,
загрижена за нашия комфорт,
екскурзия организира, кратка,
до София с осигурен транспорт.
Музеите… галерии - стотина…
Препускахме, провесили език.
Но, ето че, зазяпан във витрина,
оказах се сам в следващия миг.
Край мен - народ, народ като лавина.
Забързан всеки някъде търчи.
Ами сега? Тя, групата, замина.
На мен от глад в устата ми горчи.
Ще питам полицай къде е влака.
Е, все ще се оправя някак сам.
Но влакът, мисля, може да почака.
Ще седна в кръчма нещичко да ям.
И, ха, късмет! Табелата отсреща…
гостилница ,,Гурме”… Ударих крак.
Гурме - мурме… Една чорба гореща
ще сръбна и… кюфтета за капак.
Огледа ме там онзи на вратата,
направо взе ми мярка за костюм.
- Ей, чичка, ще ти стигне ли парата?
,,Защо пък не!?” - учудих се наум.
А келнерката, спретната девойка,
менюто ми поднесе - цял атлас.
Застана тя до мен в учтива стойка
и в него се зарових мигом аз.
Прелиствам, ала няма там кюфтета.
Модерни манджи, ама че беля.
- Дай, моме - казвам, - специалитета,
че пак забравих пусти очила.
Тя носи ми изцапана чиния,
омазана тук-там със зелендрак.
- Каква е - викам - тази простотия!
Да ям такова нещо, няма как!
Храна ли е това? Ти май си луда!?
Пържоли виждала ли си, суджук…
Отнасяй бързо мръсната посуда
и повече да не я виждам тук!
- Разбира се! - усмихна се учтиво. -
Ала платете сметката сега.
Охраната - момче е докачливо.
Повярвайте, това не е шега.
Вратлето й как исках да извия,
но онзи беше як и с поглед див.
Облизах си проклетата чиния,
без пенсия си тръгнах, ала жив.
Във влака на седалката се смъкнах.
Платих с едно забравено кайме.
В устата си отнесох вкус на мъка
и трюфел черен, сиреч - на гурме.
НОВА ПРИКАЗКА НА УЖАСИТЕ
Усойна пещера, човешки кости…
На входа - прашен череп всява смут.
Тук само мъртвите са скъпи гости.
Не би посмял да дойде даже луд.
Наоколо - дървета обгорени
от драконов отровен огнен дъх.
Опушени са старите морени
и няма ни тревица, нито мъх.
Подковен звън отеква в тишината
и ехото захапва го със стръв.
Изплашена настръхва планината,
в предчувствие за битка, смърт и кръв.
Принцесата на бялата кобила,
разрошена, с лютив в ръката спрей,
да върне годеника е решила,
отвлечен от перверзен дракон гей.
ПРОТЕСТЕН ВОЙ
На спешно заседание в Балкана,
във връзка със настъпилия глад,
пристигнал, стиснал в зъбите покана,
редеещият вълчи синдикат.
- Къде са ни стадата със овчици!? -
изригнал недоволен дружен вой. -
Прекрасни, вакли, блеещи душици,
натрупали месце и вкусна лой.
Макар конфликт да имахме с овчари
и с кучета да влизахме в дуел,
то бяхме доброволци-санитари.
Такава беше висшата ни цел.
Премахвахме недъгави и болни,
понякога и здрави - няма как,
но, мислим, бяхме всичките доволни,
а днес не сме видели овчи крак.
Молба до Парламента да се прати,
все пак е пълно с вълци там, нали,
да върнат те стадата ни богати.
Дано за ближните ги заболи.
Над тайната поляна гарван черен
кръстосвал във небето като дрон.
На вълчия народ - приятел верен,
делящ със него плячка по закон.
- За вас да мисли някой там, едва ли. -
изграчил гарванът с гробовен тон. -
Какви ти вълци!? Всички са чакали,
за цвят и някой друг хамелеон.
ДЪХЪТ НА ДРАКОНА
Човекът щом взора си вдига,
додето му погледа стига,
на дракони вижда следите
и чуди се, търка очите.
От няколко вече години
явиха се тези гадини,
наляво, надясно кръстосват
и хората люто пустосват.
Не било хайванче хвъркато,
ами самолети на НАТО.
Разпръскват отрови, додето
запълнят ни здраво небето.
А тези с дебелите гушки
отново си правят оглушки.
Ни чули и нито видели
проклетите бели къдели.
,,Това ли? Ах, водни кристали.
Да са опасни? Едва ли!
Нормални двигателни дири.”
И щраусът задника вири.
Държавните ни чукундури
си мислят, че ходим с потури.
През плет ли, продажни, проклети,
не сме виждали самолети!?
А имахме армия здрава
в предишни години, корава.
Къде ми е днес РПГ-то,
да си прочистя небето!?
МОНА ЛИЗА
Франческо, стар търговец на коприна,
поръчал на Маестрото картина.
Не знаел, че женичката му сладка
ще стане за потомците загадка.
Дори да Винчи, като я скицирал,
със зъби скърцал, страшно се нервирал.
Познавал я като съпруга скромна,
но виждал той промяната огромна.
Досещал се, че тайна се е скрила
в усмивката й уж наивна, мила.
Една такава - неопределена.
В един момент - гореща, в друг - студена.
Решил дори картината да свие.
За начина - историята крие.
И цял живот със себе си я влачил,
учуден взор в лицето й вторачил.
А никой и до днес не подозира…
Преди на Леонардо да позира,
шифъра научила е Лиза,
в трезора на мъжа си как да влиза.
ПЛАЖУВАНЕ
Синът ни на заведи баш на плажа.
Нъли изучи са за бизнисмен.
Сифте ми беши, праву да си кажа.
- Събирайте - ни рече - тука тен!
Хм, тен! Сиктир! Очи къту пъници
упулих. Боже, колку женуря!
И тръскат голи дюли, либеници…
Къде да зяпам язе първо? Бря!
У наше село нема ги таквизи.
Най-многу гола кълка, току виж,
коги запретнът баби фусти, ризи…
Ма то ни фаща никъкъв дикиш.
А тук бугату с дибдюс убаици.
Умазани са сичкити с шарлан.
Натръшкани са същи бивулици.
И язе зея гаче съм шаран.
Нишан пулучих стряскащ и тривожен.
Прискочи бърже старчиску сърце.
Ма нещу са пучуфствах и възможен.
От срам прикрих са бържи със ръце.
А бабата мърмори: - Голотии!
И сичкити са пъчът за сеир.
От де са сбраа толкус шафрантии?
И стига ма излага, дрът сатир!
Та толкузи за излитъ ни плажен.
Дукара ма отнову млат и жиф.
В душата си усетих са ублажен
и мога да си ида тъй щаслиф!
ЖЕЖКО ЛЯТО
Лято. Жега. Гей парад.
Куп ,,мъжлета” по полички.
Лесбита. Дъгата. Прайд.
Мазно святкащи очички.
Лято. Жега. Слънчев бряг.
Алкохол в летални дози.
И неангажиращ, як
секс в разнообразни пози.
Лято. Жега. Кървав бой.
Закопчани циганета.
Скърцащи зъби безброй
пред кордони от ченгета.
Лято. Жега. Лют дебат.
Неродена ескадрила.
Предварително сме мат
с пет машини - врабча сила.
Лято. Жега. Парламент.
Непотребни политици.
Идва нужният момент,
да ги поздравим с ритници.
КОЙ Е ТОЙ?
От Канада и САЩ до Тибет,
и в далечна Австралия даже,
някой имал е рядък късмет
да го зърне, а после разкаже.
Легендарният горски човек,
назован Саскуоч или Йети,
снимки още от предния век
има с него, случайно заснети.
Все набързо са правени те
и размазани са, и неясни.
Да се срещне със хора - не ще.
Знае колко сме зли и опасни.
Но оставя дълбоки следи
с ходилата огромни и боси,
а по храстите - косми дори
и възникват безбройни въпроси:
Що за вид е това същество?
В ледовете се крие, в горите…
И какво представлява, какво?
Любопитстват най-вече жените,
че в сърцата туптящи безброй,
предизвиква възбуда и тръпка.
Все пак този митичен герой
го наричат ,,Голямата стъпка”.
ОБИР
Животът ни тотално забуксува.
Под повика на гладния корем,
с тайфата преценихме, че си струва,
рискът банката да оберем.
Но не с пищови, с маски, посред пладне.
Насилието липсваше по план.
Макар да сме отчаяни и гладни,
не искахме да паднем във капан.
Избрахме да копаем във мазето
на къща изоставена тунел
в посоката на банката, където
трезорът беше крайната ни цел.
Три месеца, подобно на къртици,
натрупахме миньорски трудов стаж.
Съдрахме ризи, гащи, ръкавици
по пътя към заветния мираж.
Накрая изпотени, потни, прашни,
пробихме пода. Миг, за малко спри!
Фортуна ни отпра плесница страшна,
че липсваха там всякакви пари.
Ошушкана бе банката със класен,
от вътрешните хора, ловък трик.
Трезорът беше повече от празен,
подобно думата на политик.
ХИБРИДИ
Завърши в института ни научен
един експеримент благополучен.
Проблема с медодобива решихме -
пчеличка със светулка съешихме.
С добавен фар, пчелата без да спира
и в тъмна нощ медеца да събира.
Народът здравословно ще се храни,
купувайки от нашите буркани.
Сега на дневен ред стои въпросът,
как октопод с човек да се кръстосат.
Така ще сътворим машина жива -
направо същи многоръки Шива.
Когато дойде този ден прекрасен,
ефектът от такъв хибрид е ясен -
получил минималната заплата,
той работа за десет ще отмята.
Но писне ли му евтино да бачка
и вдигне се ядосано на стачка,
решил достойно с нас да се разплаща,
сто камъка в минута ще изпраща.
ЗМЕЙОВО ЛИБЕ
- Мене, мале, змей ме люби
вече от година време.
През деня се нейде губи,
идва нощем да ме вземе.
Мъкне ме из храсталаци,
по долчинки и баири.
Мачка ме по камънаци…
Имам на гърба си дири.
Остро стърже му брадата.
Хвърлят мълнии очите.
Хем страхувам се горката,
хем вълнуват се гърдите.
Нещо мъчи се да каже
и ломоти неразбрано,
ала и бездумен даже
искам да съм с него само.
- Дъще, толкова си проста!
Ще ми съкратиш живота.
При ергени в село - доста,
спиш със Симо идиота.
НОВ ЧОВЕК
Аз съм вече въздържател.
На безценния урок
по неволя откривател -
алкохолът е порок.
Щом последната заплата
в джоба почна да шуми,
и към кръчмата краката
ме понесоха сами.
Сякаш че подгонен с пръчка,
през вратата връхлетях.
Още с първата поръчка
куп приятели събрах.
После втора, трета… пета…
Бира ледена с пача…
И заплатата, проклета,
неусетно изхвърча.
Сервитьорката чевръста
доизтръска ме съвсем.
Счупила ръце на кръста,
рече:
- Хайде, ще метем!
- Миличка, на вересия… -
запреплитах аз език. -
Сиромашка орисия…
Не, не съм алкохолик!
Ала бързо два мутанта
с изражения на пън,
като стара празна чанта
ме изхвърлиха навън.
Някой в тъмното ме сграбчи.
Джоб по джоб ме провери,
мераклия да похарчи
изостанали пари.
Ха, наивник! Ако имах,
щях ли аз да бъда тук?
Той, от яд че не намира,
ме гримира със юмрук.
Как съм се прибрал… Загадка.
Насинен и с махмурлук
лоча си водата сладка
и, заклевам се, съм друг.
Алкохолът е предател
и пред мене няма шанс.
Ставам вече въздържател,
чак до другия аванс.
ПРИОРИТЕТИ
Кокошката намери златен пръстен,
търкулнал се в пръстта незнайно как.
Почука го тя с клюн, бе кален, мръсен,
а после продължи да рови пак.
Лениво песът рошав приближи се.
Вторачи се във малката халка.
Набързо с влажен нос я помириса
и най-невъзмутимо препика.
Тогава пръстенът засвети ярко.
Запален бе от слънчева искра.
Заряза котето паничка с мляко
и с него весело се заигра.
Подгони то из двора колелцето.
Закара го до кочината чак.
Там каза ,,грух” и лапна го прасето,
изплю го, и в калта зарови пак.
НОВИТЕ ДРЕХИ НА ЦАРЯ
Във царството на пълната несрета,
мечтаещо да е на три морета,
един въпрос вълнува днес народа:
как царят ще представя нова мода?
С тълпи са тротоарите заети
от хора с почти нови тоалети.
Търговците на семки и бонбони
надвикват се със тези на балони.
В двореца рог извива, скръцва порта
и ето ти я царската кохорта.
Изсипва се в ръка с ръждива пика
тук армия от четири войника.
В средата на въпросната колона
пристъпва царят само по корона.
Усмивки той раздава без умора
и маха на сащисаните хора.
- Но царят гол е! - някой се провиква.
Фонтан от смях по улиците бликва.
Величеството, без да се смущава,
разходката нудистка продължава.
- За критика сте всички много малки,
нещастници, назадничави, жалки…
Я млъквайте, да няма здрава сопа!
Така го иска старата Европа!
ПЪРВИ КОНТАКТ
Наскоро си паркирах звездолета
на някаква забутана планета
в апендикса на Космоса, където
тревата синя бе, пембе - небето.
През уреди различни аз се взирах
и ето, че туземците фиксирах.
Живееха в къщурки от кирпичи.
Видът им беше странен, някак птичи.
Общуваха си, сякаш песни пеят.
Лицата им в усмивки топли греят.
Не бяха заплашителни, опасни
и яздеха трикраки тревопасни.
За първи път се случваше да види
човекът извънземни индивиди.
И още щом успяхме да ги зърнем,
хукнахме към тях да ги прегърнем.
Сирени мигом сякаш че завиха.
Туземците със ужас в миг се скриха.
Зачудих се какво ли в нас уплаши
тези тъй прекрасни братя наши!?
Внезапна мисъл в мозъка ми драсна.
Тя, работата, беше проста, ясна.
Побърза всеки тук да се покрие,
защото извънземни бяхме ние.
ДЪЖД
Внезапен дъжд изля потоци диви,
но пръснаха се облаците сиви
и ето че отново слънце ярко
света обгърна ласкаво и жарко.
Потрепват пеперуди със крилата,
събрали цветовете на дъгата,
а тя се извисява като арка,
която Бог дарил е с пъстра шарка.
От локвата там някой се изцепи:
- Грух! Всички сте наивници и слепи.
Дъждът вали, глупаци, разберете,
за да се къпят във калта свинете!
ЦЕЛУНИ МЕ!
Целуни ме, скъпа, целуни!
Целуни ме, силно прегърни!
Твой ще бъда, обещавам, роб.
Ако се наложи - и до гроб.
Гледаш ме със пламнало лице.
Ах, ще гръмне бедното сърце!
В погледа ми, зная, че четеш
светъл порив, дивия копнеж.
Устните си, виждам как за миг,
страстно овлажняваш със език.
Целуни ме! Взел съм си ,,Тик-так”.
Може в принц да се превърна. Квак!
РЕКЛАМА
Пред бара, там на улицата прашна,
каубоите преценят се на ум.
Развръзката ще бъде доста страшна -
един ще натежи със цял куршум.
Камбанен звън и стрелват се ръцете.
Със ,,Колт”-а си Небръснатия Джон
изпраща смърт на другия в сърцето.
Щастливо цвили верният му кон…
Притичва хубавица русокоса.
Във сините очи любов гори.
Каубоят с хладен поглед я тропосва,
не спира се поне за миг дори.
Пристъпя той, подрънкват тежки шпори.
И ето на, с треперещи ръце,
наградата си взема от стобора -
голямо шоколадово яйце.
Финални думи дикторът прочита:
,,Повярвайте, суровите мъже
яйце от шоколад днес предпочитат
дори пред онова на Фаберже!”
ПОМЪДРЯВАНЕ
Загледано бе котето в небето.
Потрепваше възбудено с мустак.
- Видя ли, бабо, ето там, където
звезда прониза синкавия мрак!?
Ще трябва нещо да си пожелая.
Късмет звездата носи. Ето на!
И, казвам ти, със сигурност го зная…
Прочетох го във приказка една.
А баба му бе мъдра, стара котка,
живяла осемнадесет лета.
Погледна внучето с усмивка кротка,
прекрасно тя познаваше света.
,,Отчайващо далечни са звездите.
Не падат, внуче, те. Пореден мит.
Искрицата блестяща пред очите
е най-обикновен метеорит.”
Това помисли старата писана,
но котенцето не разубеди.
И малко че завижда, тя се хвана,
че още вярва в падащи звезди.
НОВИ ДРЕШКИ
Тоалет прекрасен, шик
купих си от нов бутик.
Моят мил неврастеник
пак получи нервен тик.
И ми хвърли поглед зъл:
- Патко, имаш ли акъл!?
Я, от филма си излез!
Да не съм ти някой Крез.
Нито съм богат магнат.
Май ми правиш на инат.
Пак домъкна нов парцал.
Как така не ти е жал!?
- Нервиш се - това го знам.
Но съвсем не ме е срам.
Фръцкам се насам-натам
с дрехите ,,на килограм”.
ИНСЕКТИ
Една бълха със олимпийски скок
за кучешката козина се хвана.
Отправи тя във много кратък срок
към своите посестрими покана:
- Елате, мили мои, тук е рай!
Кръвчица ще си смучем до насита.
Да не ви дразни кучешкият лай.
За мнение тук никой не го пита.
Щом плъзнаха гадинките безброй
и всяка впи безжалостно смукало,
то потърпевшият нададе вой,
че ръфаха нещастното му тяло.
Стопанката, познала този враг,
със спрей инсектициден го напръска.
Бълхите се споминаха до крак
и кучето доволно ги изтръска.
Какво се мотат тези там от БАН
със мисията спешна, отговорна?
Да прави колективът е призван
спрей против върхушката ни родна.
ДУШЕВЕН СМУТ
Защо мълчиш и гледаш тъжно, мила?
Нима отново в нещо съгреших?
Пак устните обидено си свила.
Не ме пъди, ще бъда много тих.
Не искаш с мен сега да разговаряш.
Добре, добре… По-късно… Може би…
Душевна болка ти да разтовариш.
Да, чувствам - бързо пулсът ти заби.
Пропуква се ледът. Бележка пишеш
и в този миг аз пак съм окрилен.
Безкрайно тежко ти е и въздишаш.
Протягаш малка сламчица към мен.
В бележката присъдата откривам:
,,Млъкни бе, идиот, за миг поне!
Че аз от зъболекар се прибирам
и ми изтръпна цялото чене!”
ЩАСТЛИВЕЦ
Признавам си - роден съм късметлия.
Фортуна ми е първа братовчедка.
Поднася ми се всичко на тепсия,
а други плащат тлъстата ми сметка.
Приятелите - винаги любезни,
с усмивки лъчезарни ме даряват.
За мен ще прекосят пустини, бездни
и снежни върхове ще покоряват.
Ей, празниците вече наближават,
говорят за луканки и суджуци.
Безкрайно всички мен ме уважават
и нежно ми повтарят: ,,Гуци, гуци!”
ПРИСЪДА
Детето ми, децата ни, децата…
наметнали торбичките през рамо,
избягаха, напуснаха страната,
отправили последно сбогом само.
Защото я превърнахте в пустиня.
Защото я оглозгахте до кости.
Защото тя за вас не е светиня.
Защото всеки ден народът пости.
Недейте ми вменява от екрана,
от страниците в жълтата си преса,
вини несъществуващи. Коварно
те само ви обслужват интереса.
Ковете неработещи закони,
облажващи елита ни, безумни.
Такъв ,,елит” децата ни прогони.
За него само в челото - куршуми.
ДИСПЕЧЕР
Спирката е най-обикновена -
олющена, строшени са стъклата.
Била е преди четвърт век зелена,
висят съдрани няколко плаката.
С въздишка тежка спира автобусът.
Поглъща пътниците във търбуха
и тръгва бързо, сякаш от погнуса,
презрял провинциалната разруха.
Единствен Той остава като сянка,
на пейката, по чудо оцеляла,
споен в едно със старата стоянка,
с палтенцето и шапка избеляла.
Яде ли, спи ли, дали се прибира?
Навярно много, много късно вечер.
Но винаги е тук и информира.
На пост е доброволният диспечер.
Той всички автобуси е запомнил -
посоки, фирми, знае часовете.
И хората в градчето са спокойни,
макар да липсва каса за билети.
Всеобща благодарност е заслужил,
но тлъсти хонорари не му плащат.
Щастлив е, че на някого е нужен,
и пътници посреща и изпраща.
Когато изтече му тук мандатът
и свърши продължителната смяна,
отново автобуси ще минават,
но вече разписание ще няма.
МУСКЕТАР
Кесията ми празна е. Парите
профуках безвъзвратно на комар.
Приятелите, нека са честити,
явяват се като небесен дар.
Поредна бъчва с вино ще изпием
за здравето на краля ни. Амин!
С нахалници сърцато ще се сбием.
,,Един за всички, всички за един!”
Обичат ме графини и перачки.
Как мога да откажа на жена?
Рискувайки да бъда хванат в крачка,
не бих разочаровал ни една.
Аз дълговете винаги си плащам,
дори като свиня да съм пиян.
Да браня чест за шпагата се хващам
и казват всички: ,,Същи Д’Артанян!”
ПОВРАТНА ТОЧКА
Героят ни Иван Петров живял
съвсем като в латино сериал.
Съпруга имал, тийн дъщеричка
и тъща - откровена истеричка.
Добряк, наивник, ала не и прост,
той в службата заемал важен пост
и вкъщи носел хубава заплата.
Но има ли угода за родата!?
Перял и готвел, бил същински роб
и като Пепеляшка чистел боб.
Дори се появили в нета снимки,
горкият как усърдно хваща бримки.
Жена му все фучала на пожар.
Без повод му отпаряла шамар.
Била интимно с куп мъже позната,
че честичко сърбели го рогата.
А щерката, на випуска си ,,Мис”,
поднасяла сюрприз подир сюрприз
и имала претенции, горката,
поне за половината заплата.
За тъщата сега ще дойде реч,
с езика остър - самурайски меч.
Печала го тя бавничко на клада.
Пред нея херувим бил Торквемада.
Така живял Иван - нещастен, клет…
Миньон с прическа в стил ,,кабриолет”…
При толкова сърцатост, героизъм,
избивало дори на мазохизъм.
Изгладил той веднъж накриво ръб.
Веднага се простил със преден зъб,
че неговата спътница - фурия,
улучила го точно със чиния.
Тук вече язовирът му прелял.
За първи път изригнал, изкрещял
и точка сложил той на тази драма:
- Напускам те! Отивам си при мама!
НЕЩО ПОЗНАТО
Поредна нощ Лъвът не спа, умува,
в гората как народът да добрува.
И ето, че щом пукна се зората,
с решението скочи от кревата.
Пред всички на централната поляна
той реч дълбокомислена подхвана,
как мислил е, за горските животни
да има забавления страхотни.
Например, да направят тук казино…
За ,,Анимал планет” - огромно кино…
Атракцията - първа под небето,
разбира се, ще бъде кабарето.
За тази цел въведе той за всички
нов данък, че ще трябват куп парички.
И няма начин - щом Лъвът нарежда,
в съгласие главата се навежда.
Събраха се отново тлъсти суми.
Строителство започна - нямам думи!
Развихриха се майсторите стари -
разбира се, че бобрите зидари.
Разчистиха дърветата, където
набързо построиха кабарето.
Лъвът възкликна: ,,Като тронна зала!”,
а после се зае със персонала.
Пазач на входа сложи той Мечока,
да респектира клиентопотока.
За бодигард и вътрешна охрана
единствен кандидат Вълкът остана.
На бара Зайо сипва, чаши мие,
че трезвеник е, алкохол не пие.
Кокетни невестулки - сервитьорки,
а катерички - гърли стриптизьорки.
Дойде денят. Лъвът отрано скочи
и ножица за лентата наточи.
Със своята съпруга благоверна
пристигнаха при сградата модерна.
Там - всичките животни. Тръпка сладка!
Речта му бе прочувствена, но кратка,
че бързаше да влезе в кабарето
и тяло да изтегне в сепарето.
Но нещо става! Празни са местата
и никой не пристъпя през вратата.
Притихват сервитьорките смутени,
надничат рунтавелки изчервени.
Защо така неловко се получи?
То просто, неизбежното се случи.
Куп данъци - животните, горките,
отдавна бяха свършили парите.
ПРИСПИВНА ПЕСЕН
- Хайде, късно е, заспивай!
Бързо-бързо се завивай!
Че към пълна месечина
върколакът се прозина,
а по пътищата прашни
бродят таласъми страшни.
Блещят се с очи игриви
и прекрасни самодиви.
Те, децата щом не слушат,
със косите си ги душат.
Ти добричък си ми, зная.
Я заспивай най-накрая!
Че с метла с огромна тяга
ще пристигне баба Яга.
С криви нокти й се иска
за вратлето да те стиска.
Ето, огнен поглед мята
през прозореца Ламята.
Тя със Змея гладен спори
първи кой да те разпори.
Призраци отвред се кискат,
да те грабнат се натискат…
В тъмен ъгъл, под кревата,
тъй осъмна си горката,
мъничка душица клета,
със опулени очета.
ДРАМА В КНИЖАРНИЦАТА
В деня, когато вятърът със порив
игрив пилеел есенната шума,
в книжарничката малка черен молив
ухажвал страстно розовата гума.
Той бил тъй строен, лъскав и наточен,
че гумата съвсем се зачервила
и в порива си чист и непорочен
тя чувствата си също заявила.
Танцувайки по празните тетрадки,
възпял я вдъхновено в куп поеми.
А триела с крачетата си сладки
тя грешките му малки и големи.
В отдаването свое безгранично
горкичката безшумно се смалила.
И трябва да признаем - най-логично
във времето съвсем се изкривила.
Взел моливът редовно да излиза.
Пленен бил от чаровна непозната.
Назрявала все по-дълбока криза,
острилка завъртяла му главата.
Прибирал се залитащ, грохнал, жалък…
Той, флиртът, се оказал твърде кратък.
За хищницата бил пореден залък
и тя изгризала го без остатък.
ИГРА НА ДУМИ
Вечер. Буря. Спира токът.
Тишина внезапна. Звън.
По прозореца със нокът
стърже вятърът отвън.
Спъвам се във табуретка.
Търся някакъв кибрит.
Стъпил на кълбо от плетка,
просвам се почти убит.
Свещ запалвам. Плъзват сенки
от смълчаните ъгли.
В първобитни сякаш сценки
се кривят свирепи, зли.
Вода бързам да налея,
че ще видим много зор,
щом накаже ни без нея
спрелият ни хидрофор.
Климатикът се предава,
ще се топлим със юрган.
За вечеря ,,Зрънчо” - плява,
не кюфтета от тиган.
Няма телевизор. Няма!
И компютърът мълчи.
Ах, трагедия голяма!
Плуват твоите очи.
Тръшнала се на кревата,
сълзи триеш със юмрук.
После скубеш си косата,
с фейсбука беше до тук.
Тишината натежава.
Може да я режеш с нож.
Даже пламъкът не шава.
Ще е дълга тази нощ.
- Слушай, нека поиграем
с теб на думички сега.
Правилата си ги знаем,
много леснички са, да.
Ето, тука ще поседна.
Казваш думичка, от раз
друга с буквата последна
ще предлагам бързо аз.
Колко много думи зная!
Хайде, първа си поред.
След въздишката, накрая,
промърморваш:
- Интернет!
ЗЛАТНАТА РИБКА
Един рибар се взираше с надежда
към плувката, която днес изглежда,
че нямаше да мръдне. Да кълват
рибоците за кой ли път не щат.
Но пръчката внезапно се огъна,
стремително човекът я опъна
и златна рибка ярко заблестя,
когато от водата излетя.
- Рибарю, за тиган съм много дребна.
Едничка бройка - просто непотребна.
Но пуснеш ли ме ти във този час,
изпълнявам три желания от раз.
Човечецът невярващо премига.
Такъв късмет не всеки ден те стига!
Огледа я във профил, във анфас…
Запали си изгасналия фас…
- Да бъда, искам, пълен с много пачки.
Със мен да са при всяка моя крачка.
И както съм аз с толкова пари,
то никой да не може ме откри.
А рибката въздъхна:
- Грешка яка!
Ти своите желания прецака.
Превърна се той в сейф и с кратко ,,пльок”
се скри във вира тъмен и дълбок.
ПОСЛАНИЕ
Камбаната с тревожния си звън
селото стресна, паника настана
и всички се изсипахме навън.
Изпълнихме пред църквата мегдана.
Бай Спиридон, елитен говедар,
хайваните пасял си на баира
и в миг съзрял ,,великия кошмар”,
що в нивата на кмета се намира.
Заеква той, очите си върти
и кръсти се, акъла ни изкара.
А кметът вир вода се припоти.
Освестихме го с няколко шамара.
Макар че сме от селски произход,
и ние поназнайваме по нещо.
,,Дискавъри”-то местният народ,
ви казвам, предпочита го горещо.
Бегом качихме стръмния баир
и гледаме - брей, знаци в ечемика!
То сякаш великан надлъж, нашир,
размахвал е гигантската мотика.
А после журналисти цял вагон
разлайваха три дена селски псета
и както е модерно, с малък дрон,
заснеха всичко в нивата на кмета.
Разчетоха го: ,,Ние сме от Марс!
Видяхме, кметът спи, с която свари.
Мандатът му за нас е пълен фарс.
На вота го бламирайте, другари!”
ЕДНОЛИЧНА ВЛАСТ
Бе кралят много тлъст, добре загладен.
Дори и в ластичния клин обут,
то сякаш със суджуци само хранен,
седеше там на трона си разплут.
Оглеждаше се в криво огледало,
че другите строши във порив див.
Единствено то беше оцеляло -
показваше го строен и красив.
Макар и с телесата на косатка,
достигнал бе почти до четвърт тон,
цедеше пот на спортната площадка,
естествено - във всичко шампион.
За подвизите му драскачи разни
възпяха го във не един сонет.
Разливаха възторзите си мазни
и бъркаха във кацата със мед.
Владетелят и глутница придворни
така и не разбраха що е глад.
По нивите селяци бедни, морни,
се блъскаха за твърдия комат.
Едни измряха, паднали в браздите,
а други, чак зад девет планини,
избягаха с децата и жените,
за по-добър живот и старини.
Къщурките съвсем осиротяха,
ограбени, с почупени стъкла.
По нивиците бурени растяха,
в дворовете ръждясваха рала.
И само кралят в розово сънува,
вторачил се във собствения пъп.
Да казваш, че народът ти добрува,
то трябва да си сляп или пък тъп.
Но гневната тълпа, през утрин хладна,
във топлите постели го откри.
Измъкна го, а после незабавно
от бъдещето свое го изтри.
ТРУЖЕНИК
По буците на черноземен кър
тракторът днес весело подскача.
Във роля на съвременен катър
върши отговорната задача.
Оре и сее, пръска и тори,
въпреки че стар е ,,Белорус”-ът.
Той влачи ремаркетата дори.
Бодро тенекиите се друсат.
Ей, маслото му капе като пот.
Бълва пушека на три вулкана.
Той - някакъв железен Дон Кихот,
за подвизи e тръгнал отзарана.
Годините за пенсия растат
и ние, като старата машина,
ще блъскаме, докато не рекат:
,,Я, вижте го, и този се спомина!”
НЕОЧАКВАН АНОНС
Червило - убиец, блузка - прозрачна,
от долу със чер сутиен,
ще бъде лъжа, ако кажа - невзрачна,
тя сякаш е чакала мен.
Беше на бара, с цигара в устата,
попийваше шарен коктейл.
Стрелна ме с поглед, отметна косата,
направо ми прати имейл.
Сякаш пантера дошла от гората
и цялата само крака,
тръгна към мен, разлюляла бедрата,
погали ги сластно с ръка.
Седна на стол, ей така - без да пита,
бельо че не носи - видях.
И никаква част не остави прикрита -
прозрачна покана за грях.
- По тебе си падам, нали ме разбираш.
Е, стига да можеш плати.
Надявам се, сладък, сухо да имаш.
Отварям ти всички врати.
- Ти си прекрасна, навярно го знаеш,
видял би го даже слепец.
Знам, че страхотно ще се постараеш,
в това си със сигурност спец.
Но аз не желая платена интимност,
прости ми за тона суров,
щом липсва онази знойна интимност,
наречена просто Любов.
БЕЛИТЕ МАНАСТИРИ
Сватбарска музика кога засвири,
запява се как бели манастири
продават се… Това са думи скверни.
Че даже и с калугерките черни…
Но никой не е луд да се наема,
със манастир белята да си взема.
Едно еврейче само се навило
и куп пари веднага е броило.
Възникват тук въпросите резонни:
Дали такива сделки са законни?
,,Греховно е!” - вълнува се народът.
,,Какви ги върши, дреме ли Синодът!?”
Родината ни я раздържавиха.
Кажи-речи - почти я подариха.
В закона дупка все ще се намира,
дори да продадат и манастира.
И ето - инвеститорът стабилен,
сдобил се със терена атрактивен,
куп багери веднага ще стовари,
да срутят бързо сградичките стари.
С мотива, всичките да са хаджийки,
калугерките - страшни късметлийки,
ще натовари в няколко каруци
и прати в израелските кибуци.
Ще кажете: ,,Това е невъзможно!”
Във времето ни грешно и тревожно
безскрупулните търсят начин лесен.
Понякога възпяват го и в песен.
КРЪЧМАРСКИ ТРЕПЕТИ
Аз влюбен съм във келнерката кръшна.
Щом видя я - сърцето ми спринтира.
В краката й готов съм да се тръшна,
но тя умело, бързо ме финтира.
Кръвта ми като младо вино кипва
и легион от мравки ме полазва,
когато пред очите ми изсипва
богатството на щедрата си пазва.
Ревнувам я от погледите сластни
на другите редовни пияндета.
На мен отдавна всички са ми ясни,
че зяпат я с увиснали ченета.
Отзад посягам нежно да я щипна
и горестно душата ми въздиша,
защото тя не дава да я пипна,
дори когато щедър съм с бакшиша.
В ЕДНА СЪВРЕМЕННА ГОРА
Там, край горската поляна,
Кума Лиса Зайо хвана.
Случи се на място тясно -
ни наляво, ни надясно.
Клюмна Зайо със ушите:
,,Край, привършиха ми дните!”
Но реши да се опита,
взе езика да преплита:
- Аз съм зайче твърде малко,
да ме хапнеш, ще е жалко.
Щом ми кожата свлечеш,
няма да се наядеш.
Ти си, Лисо, благородна,
казват - умна, отговорна.
Грях със мене ще си сложиш
и пред другите изложиш.
Кума Лиса се облиза:
,,С номер заекът излиза.
Да ме метне му се иска
и морално ме притиска.”
- Зайо Байо, имай срам!
Нещо бъркаш ме с Вълчан.
Кума Лиса не е проста,
май ме подценяваш доста.
Опитът е твърде жалък.
Я не се прави на малък!
Хайде, мятам те на гръб,
все ще поначесам зъб.”
Заекът живот спасява
и започва да припява:
- Чакай, Лисо, да те светна!
Знам, че няма да те метна,
затова ще бъда честен.
Скоро Парламентът местен,
тук, във нашата гора
нови членове избра.
Даже имахме банкет.
Вече съм с имунитет.
Ако много ти се иска,
трябва здраво да ти стиска.
Знае се, че си страхлива.
Шефът ни, с онази грива,
чуе ли, ще изреве,
жива ще те одере.
Кожата ти ще е жалко
да направят изтривалка,
да си бършат с теб краката
депутатите в гората.”
Бързо мига Кума Лиса,
Зайо май съвсем я слиса.
Туй не беше в регламента,
че е член на Парламента.
А Лъвът какво е цвете…
На мига ще я претрепе.
Зайо Байо с нова сила
продължава да намила:
- Ако тук се отървеш,
в Страсбург ще се озовеш.
До живот ще си зад зид,
че провеждаш геноцид.
Кума Лиса рече мазно:
- Зайо, нервиш се напразно!
Аз на страшна се преструвам,
с тебе само се шегувам.
Толкова недей се вързва,
с изводите не прибързвай.
Хайде, тръгвам, че след миг
имам час при козметик.
Гузно Лиса се обърна,
тихо в пущинака свърна.
Мисъл черна я гнети,
под мустака си шепти:
- Парламенти… депутати…
Все бандити на заплати!
Правят се на тревопасни,
а са хищни и опасни.
Нищо не е на добре -
тук от глад ще се умре.
Че защо да се прибирам?
Аз направо емигрирам!
В нашата гора нещастна
стана работата ясна.
Тук от приказен герой
ставаш никой, братко мой!
Ц. и С.
В най-древни времена, когато още
не светели неони пъстри нощем,
не знаели какво е ,,Шевролет”,
дори не бил идея Интернет,
а вечер ярки греели звездите
и въздух чист са дишали гърдите,
кръстосвали са варвари безспир
първичната и дива земна шир.
В незнаен ден, подсвирквайки с устата,
си яздел бавно коня из гората
напет младеж, със поглед ясен, мил,
представящ се със името Стоил.
Той, може да се каже, се гордеел,
култура сред народите че сеел.
Бил малко разказвач, поет, певец
със меден глас, напет и хубавец.
Не щеш ли, там по същата пътечка,
насреща се задала страшна мечка.
Не била дебеланата на кеф,
сърдито тя надала грозен рев.
И много ясно - конят се подплашил.
В безумен бяг през храстите отпрашил.
Внезапен клон Стоилча изпращял
и той в несвяс в тревата се прострял.
За зла беда попаднал бил в земите,
където господарствали жените.
Войнствени, безстрашни, силни, зли,
те всичко мъжко мразели, уви.
Намерила го млада амазонка
с красивото и звучно име Цонка.
За нея бил фатален този час.
Тя в наш Стоил се влюбила от раз.
Солени сълзи почнала да рони,
че страшни били техните закони.
Те всеки мъж обричали на плен.
За донор го държали някой ден…
Използвали го първо във кревата,
а после му отрязвали главата.
Не искала тя този хубавец
да бъде бик, впоследствие мъртвец.
Да го спаси, заканила се Цонка.
Все пак била безстрашна амазонка.
Решила тя: ,,Ще бъде само мой!”
Нарамила тя нашия герой.
Във тайна пещера го бързо скрила.
Внимателно цицината измила.
След як шамар внезапно се свестил
и втренчено загледал я Стоил.
Изглеждала като богиня Цонка.
Съвсем не била някоя миньонка.
Бил само мускул дългият й крак.
Почти не притежавала мустак.
С юмрука си съборила би крава.
Очите й - изгаряща жарава.
Покривали косите снажен гръб.
Не бил й паднал още никой зъб.
И струна във душата му запяла.
Внезапна любовта се разгоряла.
Награбил я решително и в миг
отекнал в пещерата страстен вик.
Безкрайно дълго влюбените птички
играли на цветенца и пчелички.
На ласки се отдавали безспир,
докато изтрезнели най-подир.
При тяхното общуване първично
то тя забременяла най-логично.
Но може ли от женските очи
да скрие този факт? Ще проличи.
Не мислела дори да си мечтае,
пред племето си да се оправдае.
Как хванала е ей тъй изведнъж?
Не бил се мяркал скоро кьорав мъж.
Нарамила лъка си и стрелите
и двамата си плюли на петите.
Вървели много, много дълги дни.
Ловувала тя зайци и сърни.
Младежът вечер свирел й на лира,
докато тя му печено сервира.
Пътуването имало си край -
те стигнали в прекрасен земен рай.
Закриляли ги явно боговете.
Родило се дете - прекрасно цвете.
Приспивало със песни даже змей
и носело то името - Орфей.
РЕЦИДИВИСТ
Чистница и къщовница прочута,
в гората е чевръстата Кошута.
Редовно мие, чисти и пере,
Еленът да се чувства тук добре.
Веднъж Вълкът, минавайки случайно,
зарадва се мошеникът безкрайно,
че светеше, от слънцето огрян,
чипровски килим един прострян.
Прескочи той оградата веднага,
килима бързо сграбчи и избяга.
Направил си бе сметката добре,
на черно скъпо да го продаде.
Не щеш ли, таралеж го забеляза,
на горската полиция изказа
и вместо със печалба от килим,
оказа се крадецът подсъдим.
Избраха в миг животните в гората
Къртикът мъдър да е съдията.
Пледираше решетки и затвор
разбира се Мечокът - прокурор.
Със вълчата защита се захвана
изпечен адвокат - Кума Лисана.
В закони… параграфи… казват спец -
надеждата на жалкия крадец.
И ето че съдът - една поляна,
бе пълна със зяпачи отзарана.
Да видят справедливост най-подир,
а също и безплатния сеир.
Мечокът най-съзнателно и точно
Вълка описа - същество порочно.
Как грабнал е въпросния килим
и после е изчезнал яко дим.
Под клетва Таралежът пък разказа
за случката. Вината му доказа.
На всички стана ясно - няма как,
Вълкът ще търка нара в студ и мрак.
Но ето, че Лисана се изправи.
Поклон към съдията тя направи
и грабнала две папки със книжа,
към публиката хитро примижа.
Надълго, нашироко Кума Лиса
страданията Вълчови описа.
Как още от дете - немил-недраг,
израснал безпризорен и сирак.
Принуден от живота той мърсувал…
Но нежност, ласка, обич как жадувал…
И гладен, болен и полуумрял
спасение в килимчето видял.
Страдания душевни преживявал.
Да бъде или не, се раздвоявал.
Нещастникът накрая се предал,
защото на глада не устоял.
И даже, трудно ходещ от умора,
едва се претърколил през стобора.
Дори пълзял горкият, няма как,
че бил изкълчил левия си крак.
Когато към килима се протегнал,
той важно сухожилие разтегнал.
И ето - от живота тук убит,
пред вас стои изстрадал инвалид.
Инерция хитрушата набрала,
фучеше пред тълпата като хала.
Не можеше да бъде спряна тя
и заговор дори заподозря.
Че сигурно Кошутата нарочно,
узнавайки кога ще мине точно
Вълкът, и да го вкара в тежък грях,
започнала е чистене у тях.
И нека не се прави тя на скромна,
вината й безспорно е огромна.
Еленът… Той, горкият… Няма как…
и знае се, че кръгъл е глупак.
За смях е станал вече във гората.
Е, виждате, какви са му рогата…
Така че, Ваша Светлост, в този час,
очаквам справедливост аз от Вас!
Извади чиста кърпа съдията.
Избърса си сълзите, очилата…
С треперещ глас отсъди, че от плен
Вълкът да бъде в миг освободен!
Със тлъста сума, може и на вноски,
на знаковото дело за разноски,
и Вълчия душевен мир смутен,
глобен е тук рогатият Елен!
ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА
И ОЩЕ НЕЩО
В малка къщичка, в гората,
сред гънките на планината,
прекарвал дните си самотни,
приятел с всичките животни,
вдовец отдавна, старец благ
с проскубан, вехтичък калпак.
Животът му - сиромашия,
похапвал гъбена туршия.
Не се оплаквал никак даже,
то и на кого да каже.
С фенер си светел, нямал ток,
перял се в близкия поток.
Затуй пък имал си клозет.
Е, значи всичко било в ред!
Но старецът си имал тайна.
В местност, и за нас незнайна,
откакто още бил момче,
отглеждал си едно дръвче.
Отминали години доста,
преди от пръчицата проста
да извиси снага голяма
с корона, колкото поляна,
дърво огромно. Бих поспорил,
че се дължало на Чернобил.
Това дърво било овошка.
Тук най-смирено моля прошка,
за туй, което ще напиша -
не казвай: ,,Авторът издиша!”
Но вярвате ли или не,
то давало и плодове.
Златни ябълки? О, да!
Но на година по една.
И всеки би помислил тука,
щом имал е такава слука,
защо в гората е живял!?
Дали пък не е полудял?
Това би дало много зор -
препълнен с ябълки трезор.
Но всеки път в нощта, когато
онази ябълка от злато
е трябвало да се бере,
пристигал някой да краде.
Познахте! Във нощта фатална
пристигала Ламята гладна,
огромна като самолет,
направо същи ,,Джъмбо джет”.
С пламтящи огнени очи.
Главите били точно три.
Устите бълвали напалм,
що пеква те като салам.
Това чудовище нахално
пристигало и най-брутално
откъсвало плода от злато,
и беж в посока непозната.
Ядосан старецът ръмжал,
че ябълка пак не е ял.
Той имал трима синове.
До тук ще кажете: ,,Добре!”
Ала живеел сам-самин,
при него не останал син.
Големият, най-здрав и як,
заминал солджър във Ирак.
Да брани чужди интереси,
къде не трябва - да се меси.
Синът му среден - тарикат,
бил в порно филми разпознат.
За търговия с наркотици
го закопчали с белезници.
Най-малкият най-учен бил,
ала животът водевил
в страна далечна го изръсил,
да мие там чинии мръсни.
От трима сина - за беда
старикът нямал грам файда.
Годинките му натежали…
Решил накрай - ще се прежали!
С Ламята ще премери сили,
щом трябва ще я изнасили,
но няма да й се даде,
сам ябълката ще яде.
Какъв юнак ли ще е той,
щом сам предава се без бой?
Той взел пищова чакмаклия,
препасал сабята френгия
и за кураж - павур с ракия.
,,На мен не ми минават тия!”
Прецапал пъргаво потока
и хванал вярната посока.
Отгоре Месецът си греел
и на акъла му се смеел:
,,Я, дядката е превъртял
или със гъби е преял.”
Тъй превалили часове,
докато той се добере
до скришното за нас дере -
Ламя ще чака на гюме.
Пребродил сума пущинак.
Но стигнал. Ни следа от враг.
Лице наплискал във потока,
отпил ракийка два гълтока,
щръкнал му мустакът стар:
,,Къде е тази подла твар!?”
Полека сабята измъкнал
и като нинджа се промъкнал…
Но мигом той се заковал…
Това, което там видял,
го хвърлило във смут ужасен.
Че Луната кръгла ясна
осветявала добре
празно сухото дере.
От дървото - ни листо.
Сякаш на това место
празна е била поляна.
Но треските разпилени
дядото съгледал в миг.
И отекнал страшен вик:
- Кой посече ми дървото!?
Кой прекърши му стеблото!?
Кой, кажете ми, кажете,
да му отсека ръцете!?
И от храстите се чуло:
- Може да се видиш в чудо.
Циганета, пет на брой,
тук ме спукаха от бой.
Кой със брадва, кой с ритници,
с ябълкови цепеници
костите ми потрошиха
и дървото ни качиха
на раздрънкани каруци.
Мен ще правят на суджуци…
Моля ти се, дядо мили,
аз отпадам, нямам сили,
помогни ми да се скрия,
с храст поне да се завия!
На старика дожаляло,
гледа как се е простряло
там добичето пребито.
А сърцето - свито, свито…
Взел павурчето с ракия:
- Раните ти ще промия!
Пийнали по глътка - две,
станало им по-добре…
- Знаеш ли? - рекла Ламята. -
Не помня някой на Земята
да ми е правил по-добро.
Язък за старото дърво!
Аз може да съм лоша твар,
но никога такъв товар
не бих си взела на душата.
А тези мор са за гората
и ако никой не ги спре,
от тях горката ще умре.
Какво се случва тук - не зная,
отпуснал му е всеки края…
И всичко във един момент
ще се превърне в Джипсиленд.
Поклатил дядото глава,
погалил тъжната Ламя:
- Е, хайде, да те водя вкъщи!
Там няма кой да ти се мръщи.
Да хапнем гъбена чорба,
ще ти прегледам и гърба.
Ти може да си страшен звяр,
но предпочитан за другар.
А аз надявам се, че внуците
ще се оправят със хайдуците!
И тръгнали през планината
добрият старец и Ламята.
НАЗДРАВИЦА
Метлата стигна и до мен,
под стола ми взриви се мина.
А Шефът беше откровен,
сух, кратък, после ме подмина.
Сега без доход накъде?
Задават се беди страхотни!
И сметки, хляб, пипер, фиде…
Проблем за всички безработни.
В пристъп, знам, на черен хумор,
приятелка една подметна:
- Фирма търси дистрибутор.
Намигна ми, на мен ми светна.
Какво пък толкова? Нали
все хора с туй се занимават?
Сапуни, куфари, коли,
парфюми, миксери продават.
Тъй, мечка страх, а мене не…
Кандидатурата ми взеха.
Потях се, сякаш съм пране,
мъдруваха и ме приеха.
И обикалях роден край,
предлагах тенджери, тигани.
На фирмата бях глашатай
и тя започна да ме храни.
Така извадих аз късмет.
Внезапно пратиха покани -
промоция и щур банкет.
И то къде?? Във ,,Ню Отани”!
Ох, леле майко! Ами аз
как там ли ще се изтипосам?
Косата ми - същински праз,
със мнение е всеки косъм.
И дейност трескава развих -
прическа, лъснах маникюра.
Костюмче модно си уших
със семпла джувка - гарнитура.
Краката в нов чепик обух.
На гости бях при дъщерята.
Отмъкнах нейния кожух,
едва натъпках се горката.
Така изцяло пременена
пристъпях бодро и напето.
С билет в ръка, във нощ студена,
аз хванах влака за Софето.
Пристигнах там. Такси. Хотел,
не кой да е, а ,,Ню Отани”.
В ръка брошура всеки взел,
разглежда лъскави тигани.
Аз щурах се насам - натам,
навсякъде посуда вносна.
Тя хубава е, вярно, знам
и мами ме да я докосна.
Но изненада - в миг, един
с мустак стърчащ, косата гладка,
на вид солиден господин
отправи ми усмивка кратка.
Безлични думи, малко смях,
дежурни теми, нищо лично.
Любезен бе, аз също бях
и май представих се прилично.
Накрая каза ми:
- Мадам,
щастлив съм! Запознах се с дама!
И на купона… После… Там,
предлагам да се чукнем двама.
След туй оттегли се с поклон.
,,Бе, този тук какви ги плещи?
Какво си мисли този кон,
че даже определя срещи!”
Да мръдна крачка не можах.
Почувствах се залята с кал.
,,Предлага ми да вляза в грях?
И май ме взема за парцал!
Оказа се такъв нахал!
Та аз жена съм скромна, честна.
И трябва да е превъртял,
за да помисли, че съм лесна.
Момиче, вземай се в ръце!
Какво като сме от прованса!?
Ах, как пече му се яйце,
сега ще му стопя ,,аванса”.
Оправих си грима прилежно,
издебнах и момент удобен.
Присламчих се почти небрежно
до донжуана безподобен.
- Готова съм! - прошепнах аз.
- Готова ли? - мустакът щръкна.
- Да идем двамата у Вас!
И той опули се и млъкна.
- Но имам мъничка молба,
да правим секс, ала на тъмно.
Срамувам се и затова
ще бъда честна с Вас напълно.
Е, виждате, почти съм стара.
Деца родих - на брой са три.
Изглеждам печена на скара.
На стрии кожата цъфти.
Коремът ми, че и бедрата,
са изорани като с плуг.
А задникът ми? Виж торбата
на пазарджия, пълна с лук.
И онзи чак очи забели.
Изпусна само звуци жалки.
- Отдавна циците ми бели
висят подобно изтривалки.
Стърчи противно на гърба ми
една брадавица космата.
Но контра удря й мъжът ми,
когато бръсне си брадата.
Мишниците ми, накратко,
отглеждат някаква екзема.
И тъй като се къпя рядко,
тя май отива към корема.
Той възела си поразхлаби:
- А има ли и друго нещо?
- Не са ли нервите Ви слаби,
че другото е по-горещо.
Безшумно той назад отстъпи,
препъна се в една саксия -
тя счупи се, бе доста скъпа,
и в миг изгуби се горкия.
От себе си доволна бях:
,,Получи си го! Казанова!”
С уиски двойно го полях…
Но осени ме мисъл нова.
Аз чак тогава проумях.
Неправилно съм го разбрала,
че свързах чукането с грях
и го нагребах като хала.
Да чукнем чаши, вдигнем тост…
Аз, патката, не предположих…
И взех, че с мозъка си прост
тъй пред човека се изложих.
* * *
Година мина, две - дори.
Потропвах на случайна гара.
Бе хладно още, призори,
прихлупвах шапката си стара.
И в миг познах го, беше той -
мустак стърчащ, косата гладка.
Побучен като часовой
пред охранявана палатка.
Аз приближих се, гузна бях,
поднесох тъжно извинение.
Към него, знаех, имам грях
и трябваше ми изкупление.
Погледна ме… И в ужас див
във миг обърна се и драсна.
Размина се с локомотив,
ала в един дирек се прасна.
Накрая се ориентира,
прескочи няколко траверси
и в олимпийски стил спринтира
покрай излъсканите релси.
