МОМИЧЕ В КАРОСЕРИЯТА

Силвия Четрокова

Селото на баба е голямо и оживено, или поне беше. Видях го миналото лято на язовира, когато с брат ми тъкмо бяхме хванали няколко слънчака и щяхме да палим огън да ги печем. Петърчо се появи изневиделица с дървена лодка, разприказва се както никога и тогава се сетих да разкажа неговата история. Или поне това, което знам. Но да започна от по-младите му години.

Той беше добряк, работяга и най-важното чудак. Ако имаше някъде работа за вършене, викаха Петърчо. Ако някоя крава се телеше, пак търсеха него. Особен екземпляр - дребен, мълчалив и прикрит по природа, но носът му работеше със същата сетивност на ловджийско гонче и където имаше далаверка, я грозденце да се краде, я нещо друго - той пак имаше участие. Ходеше винаги препасан с черна чантичка - колан на кръста, от онези, които носеха пазарджиите едно време; освен това имаше мобифон и дружеше с бабаитските деца.

Един ден, из дворовете потегли слух, че същият намерил злато. Разтегли се новината като локум, наредиха се по дуварите Кина, Цуна, Руна, Вуна и Сие, за да разтеглят още повече клюката - откъде накъде тоя келеш, тоя седмак, на Данка сина е извадил такъв късмет.

Сигурно сега ще го търси милицията и ще го окошарят - потриваше под престилката ръце едната, а другата се навеждаше като същинска лисица към кокошка, през мрежата; мушеше носа и от яд си късаше копчетата на пеньоара, а отдолу й се показваше комбинезонът. И както се пенеха, така се и отпениха, позатихнаха, защото цялата история всъщност беше малко по-различна.

Оказа се, че момчето помагало на иманяр от София. Намерили златото, но понеже иманярят преценил, че Петровото участие е нищожно, дал му също толкова нищожна сума, взел си съкровището и си бил камшика към столицата.

С парите Петърчо си купи десетина кошера с пчели и с небивал ентусиазъм се захвана да учи занаят. Бай Кърчо пчеларят от съседната къща го подучи какви дръвчета да засади. Той му помагаше и го наставляваше, но след някой друг месец Петърчо си ходеше все така нажилен и псуваше като каруцар в селската билярдна зала, че само да се намери мераклия, веднага ще му продаде пчелите.

Известен с ергенлъка си, не се знаеше с точност дали гонеше 40-те, или те него го гонеха, май второто, но понеже беше кьосе, на външен вид изглеждаше съвсем вдетинен и според някои още миришеше на коластра.

Въпреки че не пиеше и цигари не пушеше, девойките от селото го взимаха за мезе, а връстничките му отдавна се бяха клонирали с челяд.

Често го виждаха вечер в барчето, плакнеше очи с новата селекция на напъпили девойчета, озърташе се като влезнеше някое момиче с по-разголена гръд, с наляло бутче, или пухкава месечинка и тогава Петровата главица се развинтваше и завинтваше на 180 градуса.

Срамежлив, луничав и принципен като калугер, той облизваше мустаците от кафе и лицето му ставаше като излъскан домат, докато изтърпяваше подмятанията на приятелите си за сватосване. После палеше стария си, прясно боядисан в червено пикап и се прибираше в малката кирпичена къщурка при родителите.

Минаха се няколко години от времето на селските дискотеки, промениха се времената, покрай тях и порядките. Влязохме официално в Европа. Някои от младите семейства хванаха пътя за чужбина, други се населиха по градовете, да измекярстват на оцелелите бандюги, а трети пък хванаха къра, захващайки се със земеделие.

Петърчо си беше все същият, само малко пожълтял от слънцето и отдавна клеймосан с черен печат - стар ерген. Кръстосваше баирите - или за гъби, или за желязо, или за билки. Последно едни чорбаджии го бяха пазарили да им пази язовира, който се намираше в далечна красива местност, в близост до обрасла с чудни акации гора.

Самотно и лишено от женски обятия, момчето живееше в караваната там, заедно с десетте си кошера, четеше за гъбарство, за лов и риболов, беше любознателен и изобретателен и се подвизаваше като горски човек. Майка му и баща му се умориха да му търсят булка; примириха се, че да оженят добротата и бедността на сина си за читава жена, е мисия невъзможна, затова само благодаряха на Господ, че е жив и здрав.

Все по-рядко Петърчо се вясваше между хората. Разредила се беше и глутницата в барчето, дискотеките с билярда бяха фалирали отдавна. Нямаше ги нито приятелите му, нито момичетата, а и вече никой не се интересуваше от него.

Както всяка година, така и тази, на Великден, селото се оживи. Младите тъкмо си бяха дошли от странства, а старите въртяха чевермета и подготвяха беседките по дворовете си за празненство.

На обед слънцето се люлееше на небесната си копринена люлка и надничаше между овошките. Какъв чуден аромат на цъфнали люляци се носеше във въздуха в тоя ден… Каква палитра от багри и шарила изпъстряше погледите на хората…

Земята замириса на посев, трапезите - на пресен лук и салата, а боядисаните яйца изпълваха с радост очите на внучетата.

Точно в този ден от пътя литнаха сигнали на клаксон. После пак няколко пъти, докато не гръмна новината, че иде Петър. От главния път се носеше остра какафония. Подканяни от любопитство, домакинките наизлизаха пред къщите, дядовците разпериха едрите си рамене като белоглави орли; и млади, и деца впериха очи в идващия им насреща пикап.

Червеният пикап се движеше лежерно срещу синевата покрай изправените силуети, като неспирно кукуригаше и огласяше въздуха с победоносен звън. Навързан на двете огледала със златни балони, той сега предизвикваше такъв интерес, че все едно Тодор Живков беше дошъл от ония свят на протест-шествие срещу правителството на бодигарда си.

Колата се плъзгаше бавно и тържествено, през главната улица на селото. Хората излизаха от къщите си да проверят каква е тая врява на пътя, а там зад стъклото на колата, зализаната глава на Петърчо едва се подаваше от волана.

Какви ли мисли са минавали през главата на тоя чудак тогава, един Господ знае. Но според мен трябва да са били весели, нагиздени като бели циганки - мисли, защото очичките му се хилеха, а от яката на дънковата му риза лъхаше важност, тържество и доволство.

И защо да не е щастлив тоя весел дявол, като отзад в каросерията на пикапа му, насадено досущ като златна кокошчица, грееше красивото личице на момиче.

Около натрупания си чеиз, възглавници с бродерии, черги с пъстри шевици, тя седеше кротко по средата на шаренията, изпълвайки със значение всички тези цветове.

Като се загледаше човек в миглестите й очи, лесно можеше да си помисли, че ей сега е станала от детския си сън и се е оказала в центъра на подсвиркващи орангутани, индианци и общество от всякакви комедийни герои.

Гледаха тези герои накипреното челце с втъкнати изкуствени червени рози, развялата посипана с брокат от слънчеви лъчи, коса и се чудеха, откъде попадна толкоз хубост в Петровия стар пикап.

А на нея, главицата й се замотваше от притеснение. Гърдите й - развълнувани гургулици, подскачаха налудничаво под бялата копринена риза, и ако някой сега я питаше дали знае къде се намира, едва ли щеше да успее да отговори.

Краката й, обгърнати в бял чорапогащник приличаха на две тънки брези, окичени на края с лачени обувки. Очите й, ако можеха да говорят, щяха да кажат, че са на някое диво сърне, дето го е страх от толкова хора. Тя се втренчваше налудничаво в селяните, така сякаш Петърчо току-що е хванал самодива от гората и я разхожда като зрелище.

Непонятна и чужда за момичето беше цялата тази карнавалност, аленееше кожата й от любопитството на погледите и й идеше да се скрие под чергата от срам. Преливаха очите на гледащите както с учудване, радост и одобрение, така и с присмех, глад за шоу и какво ли още не. Сливаха се всички тия емоции, свиркаха буйните, кимаха мълаливите, а злобните се въртяха около оста си, да си хапят недоразвитите опашки.

- Петърчо си е довел булче! - възкликваха бабите.

- Кога се ожени тоя бунак? - злорадстваха младежите.

- Ей, Петре! - подвикна към отворения прозорец на колата Гошо Шаолина, стар негов другар, който тъкмо беше наточил ракията. - Откъде го найде тва хайванче?

- От гората трябва да е - прошепна му Гошовица, а свекървата я сръчка с лакът и я поправи:

- Не се говори така, Ленке! Нека със здраве да му е, харно е момичето, мерак му е да я покаже. И Данка ще се порадва на снахичка.

- Честито, Петре! Кога е сватбата? Ще пием ли блага ракия? - извика се отнякъде празничен глас.

Петърчо само се подсмихваше и нищо не казваше. Топлият вятър влизаше през отворения прозорец, за да погали изгорената от слънцето кожа.

Сам и той не знаеше как му беше хрумнало да турне плахото си булче в каросерията.

Човек в щастието си, понякога може да извърши също толкова големи щуротии, както и в нещастието си.

Но стремежът на индивида към признание и одобрение на обществото е необятен и никой не знае със сигурност на какво ще го подложи, за да му напомни, че преди всичко е човек и като такъв не бива да злоупотребява с дадените му възможности.

Така и той получи тази възможност. Момичето си го купи от пазара за цигански булки, срещу десет кошера с пчели. Но кой от всички тези хора имаше право да го съди?