ИЗГУБЕНИ В ПРЕХОДА

Петя Пейчева

Из „Клада от думи” (2020)

ИЗГУБЕНИ В ПРЕХОДА

Не беше вход, не беше чакан изход,
изгубихме се в прехода съвсем.
Въртим се ту на запад, ту на изток,
объркани в миражния си плен.
Кръстосваме пустинята без път,
за да забравим, а не се забравя.
40 лета са скоро - в кръг
без обещаната земя накрая.
Поне да имахме един Мойсей
и вяра, че за нас ще стане чудо.
Водачите се сменят, но до днес
заветните скрижали са за други.


НЕЖНА БРОНЯ

По стародавна българска привичка
детето се целува като спи.
И моите родители във всичко
пестяха ласки в детските ми дни.

Когато тръгнах в своя път сама,
изпращаха с прегръдка на перона
порасналата своя дъщеря.
Една прегръдка - нежната ми броня.

Сега децата ни са ,,защитени
с права” на обич, грижи, свобода.
Говорят с президенти, бизнесмени -
властта за ден е тяхната игра.

По улиците се раздава нежност
и грубост също, с наглост и юмруци.
Родители, учители с небрежност
и страх прощават на деца и внуци.

Инфлация на чувствата. Бедняци,
духовни просяци, осакатени.
Една прегръдка нищо днес не значи.
Богата съм от ласките спестени.


ЗАПОЧВАТ НОВИНИТЕ

Как бързах да порасна - още утре,
и без забрани, без вечерен час
аз също да участвам в новините
със своя вече пълнолетен глас.

Къде са свободата, светлините,
победите ни, после гордостта?
Зад детските мечти - сега разбити,
наднича оскърбена доблестта.

Затуй заключваха за нас вратите
на тайни стаи, за да ни предпазят…
Спря музиката. Почват новините.
Препоръчително е всички да излязат.


МИРИС НА ЛИПИ

Последното парченце от пъзела остана
в един далечен град и мирис на липи
понякога ме сепва със спомен позабравен,
с младежкия ми глас: ,,А ти коя си, ти?”

Прашецът от липата в утайката на чая…
Така ли свършва поривът на утрото,
главите завъртяло със сладостна омая?
Или отдавна всичко е преглътнато…

Ще трябва да се върна все някога накрая
и да сглобя сама лика си разпилян.
Какво ли ще намеря от себе си - не зная,
но искам онзи глас да ме повика там.


НЕВИННОСТ

Художникът, като Сизиф пред стръмния му склон,
душа под камъка преви подобно на поклон,
в подножие на висини от бялото платно,
а то от срам се изчерви - невинно и добро,
и разноцветните сълзи се стичаха без стон,
в размазаните им следи бе целият Содом…

Художникът, от мъка свит, загубил също той
невинността си отпреди, се молеше на Бог
надменността му да смири като учител строг
и грешките да му прости - за името едно,
да го дари със светли дни и сила на пророк,
от истина да го боли през целия живот.


КОНЦЕРТНА ЗАЛА

Артистите се движат предпазливо
покрай импровизираната сцена.
Работниците идват шумно, живо,
сред цеха после спират се смутено.
Праха неволно трият от лицата,
прикриват с длан петната омаслени,
изпускат каските си на земята,
не могат мястото си да заемат.
Очакваха поредните закани
за срокове на пуска позабавен,
а то било концерт, и без покани -
за празника, пак в грижите забравен…
Разнасят се любимите им песни.
,,Не е ли Данчето? За нас ще пеят
в цеха! И другите са все известни…”
Шумът утихва, а лицата греят.
Желае всеки публика такава -
без позата надменна и суетна.
С вълнение човешко празник става
и цехът като скъпа зала светна.