КАК ХОДИХ НА ИЗЛОЖБА ЗАЕДНО С ХОРХЕ БУКАЙ

Людмил Попов

С този разказ рискувам веднага да ми бият шута или по-точно имайки предвид героя - илюстрация на вестник “Каунь”, да ми хвърлят къча, да ме изритат от конкурса. Но пък си викам: “Те са хора от хумористичен вестник, от хумористичен конкурс - не може да нямат чувство за хумор, въпреки насмешката отправена към тях. Че и още по-горе биха били, ако могат да се надсмеят над себе си”.

Може и да съм попаднал на печатна грешка, но като прочетох във в. Стършел, бр. 22, че, (цитирам):

Община Хасково и Ъкъдемия “Каунь” обявяват V МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНУКРС, и в него могат да участвуват автори, пишещи на български и сръбски език, (край на цитата) първо се поуплаших и си викам: “Айде, за КОНУКРС, ще поразсъждавам, ще попитам какво е - грешка, смешка, или смешна грешка, ама как да пиша и на български, и на сръбски език, както е в условието, като не зная писмен сръбски!? Виж да напопържам някой на сръбски мога, та и да си изкарам боя, или мога да хвърля някой лаф на некоя “лепотица” и пак да си изкарам боя. А бе, предпочитам да си изкарам каквото ми се пада от хасковския “Каунь”, че е по-близо и става весело и затова решавам: Ще го напиша само на български, а КОНУКРС вероятно означава КОНКУРС и това е положението значи, та пиша и каквото ще да става!”

И, казвам ви, значи, отивам на изложба на един важен художник - Видимир Танев ли му беше името или друго, не помня точно, гледам бая тълпа се посъбрала - кокони и важни майни, нали художникът е прочут! Мушвам се сред зяпащите, гледам и аз, и кво да ви кажа мно-о, мно-о не му разбирам - черта натам, мазка насам, синьо като плиснато от кофата, море ли е, небе ли е, не е много ясно, друга картина с червено и жълто - мусака с домати, трета черна като сажди в кюнец, или тъмна на петна като приватизационна сделка, па гледам, че прижумяват нещо другите, отдръпват се, шушукат си един друг одобрително, пак отстъпват, сетне настъпват, па и аз също рекох да жумя и прижумявам, отстъпвам и хоп нещо така плътно, топло и приятно кръгло усещам на задника си - обръщам се: “З-з-винявайте!”, ама пък дупе да видиш - да ти се иска пак да жмиш и да отстъпваш!.. То имало за какво да примижават, тези гяволи. Ужким картините гледат, пък се опознават, така да се каже, физически. Викам първо на себе си, дали не може така и интелектуално да се сближим, да си кажем нещо, после и на ду… е-е пък аз, на  дамата викам: „Как Ви се нравят, госпожо, платната? Аз намирам големи дълбочини в някои от работите!” „Да - казва тя, много е високо нивото, трябва да си подготвен добре, да осмислиш произведенията, че художникът е вложил много скрит смисъл и художествено майсторство.” Гледам, зяпам, примижавам, отстъпвам, пристъпвам, тук задник, там предник, така по-отбрани ми се струват, отколкото другаде. Те това е хубавото на изложбата си викам, ама и за “подготовката” поглеждам така през рамо, дали има нещо за “подготовка”, (нали госпожата казва, че “трябва да си подготвен за тези картини”), от онова дето го наливат в чаши. Няма още нищо окуражително и аз така неподготвен, питам госпожата: „А, де е, кой е художникът?” „Ами, онзи там с артистичната прическа.” Гледам аз, видях посочения - то една прическа - добре, че нямаше гарги наблизо - веднага  щяха да си стъкмят гнездото. А и обстановката от картините, коконите и художниците щеше да им хареса - всичко, така погледнато отгоре, мяза на едно разорано поле, разхвърляно с непотребни вещи, с дупки, ровове и щъкат из него разчорлени персони - като именитият художник, да речем. Ама пък артистично, дявол да го вземе! Аз все още “неподготвен” се приближавам към майстора, примижавам и така тънко, тънко и ф-ф-нимателно питам: „Може ли да кажа нещо за Вашето изкуство? За въздействието му върху моята фантазия и художественото възприятие от моите рецептори? Светогледът Ви е такъв откровен, макар и с дълбоко скрити функции, проникнат от изумителни цветни видения и панорами. Вие визирате някаква непроницаема същност, непонятна на пръв поглед, но и магистрално философска, ако мога така да се докосна до вашия мисловен колорит? Всъщност, аз не мога да се похваля с професионална критичност, но ми се струва, че от необятността вие се спускате до конкретни и съвсем маргинални консенквентности. Та ще ме простите, ако съм Ви досадил и моля да извините моята непросветеност.

- Не, моля, Вие сте съвсем близо до моите търсения, до истината, отразена с моята палитра! Благодаря Ви! - отвръща художникът и се дуе като фитор.

Поглеждам отново за яснота по твърде важния въпрос поставен по-горе - и скивам сипват нещо по чашките, и там някакви чинийки настръхнали от клечки за зъби се мяркат. О, ето я “подготовката”! Щом без подготовка му теглих такива измишльотини - глупости и половина, какво ли ще е като се подготвя с няколко чашки, така по-солидно! Слизам малко по стълбата, гледам пред мен в едно кьоше някаква приятна, непозната госпожа, с малка компания от приятели с чаши в десниците си. Мммм, тези са напред с подготовката, а аз се мотам. Госпожата се обърна към масата, с гръб към мен и гледам, а-а, това дупе, пардон, тази госпожа ми е позната. Дето примижавахме горе в галерията на заден ход. И така излязохме познати - отзад, така да се каже, та вече и отпред се заприказвахме с чаши в ръка. Симпатичният господин, който се представи като доктор Николов, забелязвам, така нещо с дамска чанта в едната ръка, а с другата си посръбва, доколкото му е възможно. И чукайки чаши с тези нови дружки и другари, викам между другото: „Вие - казвам внимателно - господин докторе, да не би да Ви е по-удобно, така-а, с дамска чанта. Гледам тази Ви слабост, на пръв поглед не се отразява на представянето Ви за човек от мъжки пол. Аз се извинявам, но съм виждал какви ли не случаи. Всякакви ги има, но така с дамската чантичка е малко чудноватичко, не мислите ли? Но всъщност Ви отива, да ви кажа право.” Компанийката си умира от „смяф” и ми поясняват, че тази чанта е на жена му, не е такъв човекът, за какъвто съм го помислил. „То голяма работа, сега, като че ли има някакво значение, особено като си “подготвен” по-добре?  Всичко зависи от подготовката! - си мърморя под нос.”

Обръщам се да си взема малко от мезето - на клечките надупчени някакви черни топчици, а под някои от тях кашкавалче, синьо сиренце, шунчица и други такива. Вдигам аз една клечка, хапвам: „О, това е вкус на грозде! Пък го мислех за маслинка. Ох, мама му  стара, глей кво са измислили!” Поглеждам и другите - взимат си. И то така честичко. Ша свърши, бе, човек! Я не се назлъндисвай! То тук хората са културни, гледам и дамата с хубавото дупе си взима. Пък ги питам: „А, бе, уважаеми, харесва ли ви така да се каже, тази манджа с грозде?” Па си умряфа от смяф, ама и “подготовката” напредваше! И червена, два чешита, и бяла “подготовка” беше приготвил милият домакин!

Дърпаме, кикотим се ей така и ние не знаем за какво, чукаме се често-често, вървим напред с “подготовката”. Чуваме някой казва: „Идват издателят Бартоломей заедно с аржентинския писател Хорхе Букай!” Аз много, много не обърнах внимание, пък и не очаквах, че те са току зад мен на вратата, смея се и бърборя от шантавелщина и за благозвучност: „Мукай, Мукай!” То името беше нашумяло вече от представяния до престараване от страна на Бартоломей (печалбата, разбира се е причината), та и  бърборя глупости от омръзване вече: „Мукай, Мукай!”

Чувам зад гърба си, съвсем близо до ухото ми: “Но, но - о, Мукай! Букай, Букай!” Обръщам се: леле-е! Това наистина е писателят! Както разправят, прочут по целия свят! Стреснах се и си викам на пияната тиква: „Сега какви ще ги къдря? Кво ще правя?” „Обля ме студен поп и трътки ме побиха!” Уф, друго е, ама вие ще се сетите. Изведнъж, ама малко полека и ф-ф-нимателно, като спасителна лодка идва и спасителната мисъл: „На гръцки, господине, звукът “Б” го няма. Отсъства. Липсва. На гръцки език, който влияе върху езиковите закони на всички индоевропейски езици, се произнася вместо звука “Б”, звук образуван, ето така - с М и П - “МП”. Например ЖАБА - ЗЕМПА, или МПИРА вместо БИРА. На бутилките пише, ако не вярваш!” - превежда ми услужливо хубавото ду…., пардон, хубавата дама. “Аси-и! (Та-ка-а!) - вика Букай - Мпукай. Си, си! Ио но сабия. (Не знаех). Интендир! (Разбирам!)”. И като вдигна една чаша с червена подготовка, извика като истински тореро: „Аплеусош! Мпино!” (Наздраве! Вино!) като натърти на Мпино, вместо испанското “Бино”. Сети се, човекът! А, бе тренирана личност! Подготвен!

- Ей, измъкна се, дяволе! - отбеляза докторът с дамската чанта в едната и чашата с червено „мпино” в другата ръка.

Как си взимаше “манджа с грозде”, този доктор, така и не разбрах? Жена му още не се беше върнала. Продължихме с “подготовката” напълно съзнателно и старателно. То културата, изобразителното изкуство в частност, изискват сериозна подготовка.