Малък по обем, поетичният сборник на Николай Дялков „Последният идалго”, сдружение „ХуЛите”, 2019 е побрал, както отбелязва в предговора си Ники Комедвенска, „света на обикновения човек. Свят, така изтънял от човешкото отчуждение, че почти е готов да изчезне. И все пак се спасява в едни очи - тъжните очи на леля Стана. Спасява се в буйния галоп на последния български кон, в сестрата, застанала до нас…” Няма съмнение, че в центъра му ярко припламва тревожната обич за родината. С нейната славна история, кована през бури и неволи, но неизменно надграждана от всеотдайните ръце на изстрадалия й народ. А днес изпаднала в тежка криза на националната идентичност: в геополитически, икономически, социален, културологичен план. Обезлюдявана, грабена, мачкана. Превърната в нечия собственост, каквато никога не е била досега и омотана в политически доктрини сякаш в нечиста, отровна паяжина. Патриотичният пантеон съзнателно е загърбен от висши блюдолизци, а жрец в храма му е вятърът на пустотата. Николай Дялков е верен наблюдател на случващото се и посланията му към читателите са изпълнени с болка.
Със зов към промяна на държавния модел в самата му сърцевина, защото смисълът му сега е неясен, хаотичен, антихуманен. Стиховете на Николай са дълбоко откровени, често напомнящи епичен постамент, върху който да положим собствените си размисли и тревоги.

Георги Н. Николов

Николай Дялков „Последният идалго”, сдружение „ХуЛите”, 2019 г.