Господин Господинов

Природата, хората, професията е най-краткият отговор. Роден и закърмен в равнината, още като малък познах хоризонта, стигах го и пак пред себе си виждах огледалното му повторение с едва забележими нюанси. Планината бе различна. Хоризонтът старателно се криеше зад близките и далечни скрити в призрачна „могла” планински ридове.

Тръгваш запленен към хоризонта и аха, аха да го докоснеш, а  зад поредния рид нов хоризонт, и пак нов, и пак и пак, до безкрая. Зоват те  напред и все напред и ти разкриват своята неповторима красота и богатство.

И знаете ли как се разтоварвах и зареждах в тази приказка. На билото полегнал изпънат върху мекия килим трева  с поглед, обхванал на 1800 небесния свод и повърхността на земния диск.

Знаех, под мен, в останалите 1800, бяха тайните на земните недра. Моето призвание бе да разбулвам тези тайни за доброто на хората. Правех и продължавам да правя това  в съгласие с мъдростта „луд умора няма”.

С планината се свързах IX-ти клас в Кърджали. Обикалях с баща си навсякъде от Кърджали до Златоград, Мадан, Рудозем, Страшимир, Фабрика, Смолян. Като студент познах Крим. Кавказ, Урал, Байкал, Забайкалието, Сибир, Алдан.

Все места с планини и омагьосващо привличане. Чрез съветските геолози в България като ученик и производствените практики, като студент свързах планината с професията на геолога. Планината стана моя кърмилница и извор на вдъхновение.

Познах Родопа планина с двата дяволски моста и грохота на водите, притиснати от непристъпни скали, там където сега се извисяват стените на язовирите Студен кладенец и Кърджали.

На  път за Давидково през Ени хан, почувствах първичната й дива, недокосната от човека, същност на планината. В Триградския каньон осъзнах величието, разрушителната и същевременно съзидателна сила на природните стихии - в краката ми бурлящи води и пъстърва, във висинето - късче небе, мурсалски чай и еделвайси.

На Невестина скала разбираш орлите, иска ти се да литнеш на воля и докоснеш мечтите. Влизаш по колене в студените  води на Въча, мяташ блесната и тръпнеш в очакване на следващия удар, я на балканка, я на речен кефал.

Невъзможно е да откъснеш поглед от изваяната „Невеста” при Широка лъка на разклона за Върбово.

Ами слоновете на пътя за Буйново, при разклона за Ягодина, като да се  връщат от работа и току се подават сред гората и непристъпните скали.

Ягодинската пещера и пещера Ухловица омайват със съвършенството на формите, сътворени от природния майстор - ваятел. Сватбите там не са приумица, а насъщна потребност в днешното бездуховно  време.

За родопчаните-планинци ми е думата, но не тези, които помнят от къде са дошли, а тези, които и в писаното и в легендите имат тук своите корени дълбоко в древността.

Бай Иван-мечкарят от Стърница бе първият, с когото ме срещна съдбата. Помнят го всички в селото. До последния си ден тръгвайки към дома, приютява останалите без покрив сътрапезници от кръчмата.

Имах късмета да срещам впоследствие много като него с различни имена от Ангел до Мехмед и от Мехмед до Ангел. Това бяха едни и същи хора, които съдбата не бе жалила. Те пазеха дълбоко в себе си топлотата на чувствата и затаената тъга. Тях срещах във времето, когато селищата бяха пълни с хора и детски глъч.

Тях срещам и сега, жадни за раздумка в опразнените селища. Добре дошли сме с Андрей във всяка къща, но много малко са къщите, където е останал някой. Без условности ни канят у дома.

Трикатни къщи, в които е вложен миньорският труд и труда на децата и внуците, гурбетчии. Говорим си, гощават ни, както в отдавна миналото време. Тъга е изписана на лицата им, озаряват се в усмивка само когато GSM проговори от другия край на земното кълбо.

Познавах и познавам добре двете групи родопчани - некореняци и кореняци. Имаше и има тънка отлика между  тях в осанка, поведение, жестове и мимика. Едните с унаследена завист и пренебрежение на неуспелите към успелите.  Другите пак с унаследено пренебрежение и с вирнат нос на успелите към неуспелите. Ха сега познайте гатанката. Или ще предпочетете да замълчите. Ако ви е трудно, при среща с мен ще ви открия очевадната явна тайна.

Разбира се, това мое наблюдение  си има своите изключения, но все пак изключение потвърждаващо правилото.

Все в тая връзка съм имал не една забележка отстрани, къде на шега, къде наистина от рода: „Къде си тръгнал, с кого се ограждаш” или „Внимавай да не ти ройне къщата”.

Съжалявал съм такива екземпляри, няма да се променят, а не е и нужно.

Многообразието е най-сигурният залог за равновесието. И пак ще ме попитате кое е за предпочитане. Ще ви отговоря „Ключът е в бъдното, когато доброто от двете се влее в едно, а недостойното бъде загърбено”.

Ето тази природа и тези хора ми паднаха на сърце и останах сред тях. По улиците в града, при работа в селищата, при маршрут в планината срещаш приятели и познати. С непознатите след поздрав поспираш, казваш нещо и разбираш, че някога пътищата ви, или пътищата на ваши близки са се пресичали.

Тогава се впущаш в спомени и преживявания, които сближават и зареждат. За бай Иван-мечкаря писах и ще го споменавам още хиляди пъти. Миналата година потърсих и срещнах сина му. Физическа прилика не улових, но широката душа и авджията със сигурност бяха от баща му.

Идете в Райково при Гълъба - бръснаря. За пръв път попаднах при него преди повече от петнадесет години. Оказа, че навремето в Давидково сме били заедно, като геолог и канавкаджия и потекоха едни спомени за хора и работа от онова време.

Този сладкодумец, докато сте на стола, ще ви разказва безспир истории и вицове и ще ви припява песни в синхрон с разказаното. Няма да усетите, когато произнесе „Готово” и ви покаже свършеното в огледалото.

Няма да ви карам да ходите към вр. Тузлата над Стикъл. Сигурно мандрата от преди 30-40 години вече я няма. Ходих там за агне за чеверме с мой гост, състудент от СССР, кореняк московчанин.

Мандраджията ни посрещна и изпрати с ракия и сирене в тулум. Такова сирене и аз не познавах. Разбрахме се за миньорското му минало в целия т. н. Родопски минен басейн. Беше минал горнилото и на Герзовица. За ръководителите навсякъде лоша дума не каза. Отиваш, казва, при него, изплачеш болката си. Той съпричастен, ще изпълни молбата ти. Ти доволен, че те е изслушал. Разделяте се. Той вече забравил обещанието и ако някога  случайно го изпълни, няма да си спомни по какъв повод и защо. Ти си казваш, изслуша ме човекът, обеща, с блага дума ме изпраща. И той и аз знаем, я стане, я не стане нещо от казаното. Благата дума се помни, остава завинаги. Виждам мъдростта на вековете, заключена в словата му. Така ли е днес, вас питам?

Както и да е. До тук спирам. Мисля, че отговорих защо все още съм в Смолян и Смолянско. Да пиша повече - не. Разбралият е разбрал и от малкото писано. Скептикът, ако напиша още и още, ще каже „Гузен негонен бяга”. Та така е според реда на моите  мисли. Ще ме извините, ако се разминаваме.

Не знам къде да вмъкна това, което съм пропуснал да кажа до сега, а не искам да се забравя. Може и да не му е тук мястото, но ще го вмъкна.

По каква причина, дали от сроковете на  времето, което ни е събрало заедно да работим на Герзовица, дали заради хляба-насъщния, дали заради професионална изява, дали заради самата природа и още много дали, но не сме  се забравили.

Нямаме пропуснат празник на миньора след ликвидацията на рудника през 90те години на миналия век. През 1955 г. е откритието, а Кирил Крайчев е един от екипа откриватели. Не пропуща срещите на празника.

През 1957 г. е добит първият метал за ядрената промишленост на България. Доайените в добива са Васил Николчев - минен техник и Георги Найденов - майстор миньор.

Първи ръководител на рудника е съветски специалист - инж. Репринцев. В по ново време рудникът има и своя герой на социалистическия труд - майстор миньора Асен Шатев.

Дотук с имената, невъзможно е да бъдат изброени, а и ако бъдат изброени, все ще има някой пропуснат, когото ще обидим.

Празника на миньора уважаваме със семействата си. Напусналите ни преждевременно заместват децата им. На срещите в този ден оживяват спомените за хора, за работа, за веселие и за тъга.

Можещите поемат дозата стимулант /ракия/ и се чуват любими песни от другото време, виждат се и хората, които събужда звъна на опразнените чаши.

Не загубихме връзка и ние, работещите в геолого-геофизичния отдел на рудника. Водех този отдел цели 15 години. Събираме се по традиция в началото на полевия сезон - пролет и при закриването му - есен.

Вече не ставаме за тостовете до дъно, но не се и предаваме. Напоследък срещите ни оредяват. Затова пък спонтанно при разходка по улицата в по-камерни състави не пропущаме случай да се видим и пием по чай, кафе или бира.

Рудника и предприятието за перспективни проучвания напоследък обединихме срещите си. „Виновник” /обединител/ стана инж. Стефан Глухов, ръководил в различно време двете подразделения в Смолянско.

Разбрали сме се докато има поне двама здрави и живи мохикани  на уранодобива в Смолянско тези срещи да пребъдат.

Време е да спра!

Където стигнах, стигнах. Което видях, видях. Което чух, чух. Което слушах, слушах. Което разбрах, разбрах. Което свърших, свърших. Ако прочетете, ще разберете.

Което не видях, не видях. Което не чух, не чух. Което не слушах, не слушах. Което не разбрах,  не разбрах. Което  не свърших, не свърших. Търсете нето навсякъде и ще го намерите, а най-много то е между редовете на писаното.

Пожелавам ви успех!

А сега ме извинете. Долу в клуба ме чакат приятелите, на кафе. Ако има нещо ново и интересно, обещавам, ще го разкажа в някакъв послеслов или може би послепис.

Ноември 2014 г - май 2015 г.