ДЯДО МИ
Аз съм Господинъ и дядо ми е Господинъ. Това според църковните ни кръщелни свидетелства от 1936 год. и 1893 год. Няма съмнение, че нося неговото име. До тук е приликата. Цял живот в ежедневното общуване на село дядо ми е Динчо, а баба ми Динчовица. Цял живот в ежедневното общуване на село и в града аз съм Динко, а съпругата ми е първо Елена, а след това и Тъм. Забелязвате разликата, надявам се. Всяко време със своите правила, нали?
В умалителното име на новородените по нашия край има тънка съдържателна страна. В него се влага елемент на съпричастност към новороденото и се изразява виждане за неговия характер в бъдеще. Все в тоя ред на спомени Динчо е нежно умалително обръщение към човек с прям, но благ характер. Моето Динко е леко грубовато умалително обръщение към човек с неясно очакване за характер.
Ще ви разкажа за дядо както съм видял и помня преживяното, но така също и както съм запаметил разказваното. Помня и знам неговите три сестри. Баба Мина - най-голямата от четиримата. Дядо Динчо - втори по ред, трета - баба Дена и последна - баба Васила. За зла участ още неукрепнали и поели своя път, те остават без баща. Тяхна първа братовчедка от съседното село Бащино остава кръгъл сирак и четиримата я приемат за член на голямото женско семейство. Дядо, още не укрепнал юноша, като единствен мъж, става глава на семейство, подкрепян от съкрушената си от загубата майка.
Кирпичена къща със сламен покрив и една единствена стая, 15 декара земя. На прага е войната. Майка им, последната опора, си отива от този свят. Дядо отива войник и така до края на войните. Какво им е било на сестрите, само те си знаят. А какво се крие зад тези редове? - само мъка, сълзи, глад и, разбира се, малка светлинка от надежда.
Но животът продължава. Дядо в 1915 г. създава семейство и първата му рожба, момче, се появява на бял свят следващата година. Сестрите една подир друга се задомяват.
Свършват войните. Дядо има късмета да се върне жив и здрав при ралото. Оръдието, което не сее смърт, а дава живот. Помагат му близки и комшии да придобие крава и вол. Кравата да оре и дава мляко, а волът да тегли каиша /специално приспособление към бондрука за преразпределение на натоварването/.
С годините семейството нараства с едно момиче и още две момчета. Налага се към старата къща да се пристроят още една стая със сайвант /нещо като балкон/ и залепено към тях покрито огнище /нещо като лятна кухня/. Всичко това както и по-рано кирпичено и със сламен покрив. Градежът е от кирпич семейно производство /нещо като сурови, сушени, непечени тухли - смес от глинеста почва и слама/. Като най-високо израстваща есенна зърнена култура ръжта се обработваше с дървен валяк. Отделяше се зърното и стъблата оставаха цели, годни за покривен материал вместо керемиди. Това е имало в ония времена на село, това се е и правило.
Постепенно към жилището се пристроява плевня, помещение с огромни плетени кошове за съхранение на хлебно и фуражно зърно, обор за кравата и вола и малка кошара за десетината овце. Помня ясно кошовете, в които се губех - празни преди новата реколта и се излежавах - пълни след вършитба. Помня и това, че се загуби сламеният покрив, заменен от турски керемиди.
Дворът пред къщата, отграден от хармана и градината, става хубаво място за игра на новопоявила се челяд вкъщи и по съседство. От голямата дървена порта се влизаше на хармана, обрасъл със савлък /пълзящ треволяк/ и лайкучка/лайка/. На него паркираха волски коли и конски каруци с гости по повод на събори и празници. Над него стърчаха купените на приготвените за зимата дърва заедно с листната маса и царевичните стъбла, отрязани над зреещите мамули. Листната им маса бе запас от храна за добитъка. Лятото по вършитба харманът, почистен и със замазани пукнатини, вършеше своята работа без замърсяване и загуба на зърно /хлебно и фуражно/. Вратникът до портата бе вход за пешеходци.
В градината, в зависимост от сезона, ние, малчуганите, се радвахме на разнообразие от плодове и зеленчуци. Непристъпна ограда от тръни, обрасла с коприва и лапад, бележеше границите на целия имот. И както си спомням, рядко от там излизаха живи, пробили път до кокошарника, я лисица, я самсар /белка/, я невестулка. Този резултат бе изключителна заслуга на дядо и обученото от него домашно куче.
А годините текат забързано и неумолимо. Синовете порастват и стават голяма подмога на бащата. Дъщерята поема своя път на снаха в друго семейство. Бедните, завършили четвърто отделение на село, деца, нямали възможност да учат в съседно село с третокласно училище. Голямото момче става помощник-овчарче, малкият син е заедно в браздата с баща си. Средният се разболява тежко. Водят го в Александровска болница с пари от продажбата на една нива, но и това не помага.
По онова време започва подем в строителния занаят и помощник-овчарчето се цани чирак при известен в региона, от съседно село, уста Диньо. Преминава изпитанието и на калфа и израства, като добър майстор-строител.
Двама заети със земята и един майстор-строител се оказват силен семеен отбор за преборване с вечния недоимък. Парите от строителството се превръщат в придобита кърмилница-земя - така се е виждало бъдещето. Като че ли аха, аха нещата започват да се подреждат. Но се случва най-лошото, започва нова война и хамбарите на село се секвестират отначало за старата власт, а после за дошлата нова власт. Остават само царевиният хляб и качамакът. Помня го онова време. С комшийско момиче си сменяхме качамака. Тя на мен даваше казалджен /пшеничен/, аз й отвръщах с царевичен. Трампахме ги, та тя беше от заможно семейство и се бе затъжила за истински царевичен качамак, а аз не познавах казалджения /пшеничният/.
Какво е струвало всичко това на дядо като физически усилия, умствено и психическо напрежение, е невъзможно да си представим.
Вероятно животът бе изваял дядо като не особено разговорлив човек, прям в изказа, еднакво сближен и равно отдалечен от околните близки и по-далечни, непушач, без тяга към твърд алкохол. В селската кръчма, едновременно и дюкян, влизаше само ако трябва да купи нещо за вкъщи. Нямаше навика да ни глези нас, децата, с армагани. На синията /трапезата/ преди ядене с кратък благослов чупеше погачата за всеки и започвахме да се храним. Спомням си случка, когато дядо нахороса /поскара се на/ момиче-гостенка, която посегна в тавата с храна - не от нейната страна.
При оран на наша нива, и сега си спомням името на местността „Парчетата”, водех браздата, когато изведнъж дядо спря. Отидох при него и видях кълбо от змии - една голяма и много малки. Очаквах, че ще ги посече с металния накрайник на копралята. Не се случи. Със същия този накрайник той прихвана цялото змийско кълбо и го отмести на десетина метра встрани. И чух: „Гледай и слушай, дядовото, змиите отровни или не, опазват посевите от полски мишки и попови прасета. Te не ни заплашват, а ние просто трябва да внимаваме при случайна среща с тях”.
Дали ми е позволено, не знам, но тук ще вмъкна нещо. Преди много време с 9-годишната си дъщеря събирахме малини в планината. Имахме случайна среща със змийче. Спомнил или не думите на дядо, изрекох следното: „Дъще, змията не е страшна. Ние сме облечени и обути подходящо и сме с тояжки в ръка”. Показах как с тояжката да отмести змията и тя го направи.
Сутрин най-рано ставаше баба да омеси хляба, да го постави в подника/голям изпечен от глина съд/ с връшника /метален капак за затваряне на подника с поставения в него хляб/ за изпичане. Дядо малко след нея се вдигаше, палеше огнището и обикаляше цялата живност в имота за почистването и подранването й. В това с живноста, разбира се, той не оставаше сам. Подпомагаха му бяха най-ранобудните от снахите и синовете.
Землището на селото ни е в леко хълмиста равнина. По хълмчетата почвата беше бяла /бялата пръст по местното наименование/ или червена/ червената пръст пак по местното наименование/. В низините почвата беше черна и богата на хумус.
Благословена земя. Позволяваше отглеждане на зърнени есенни и пролетни култури. Отглеждаха се и различни технически култури.
Сутрин на разсъмване волската кола, натоварена с четири каци вода и тютюнев разсад, в съпровод на цялата челяд, напущахме селото. Възрастните, всеки със садило, боцваха тютюневите стръкчета в земята, а ние, малките, след тях поливахме посаденото с водата от каците. Няма да описвам какъв труд е прибирането от полето, низането, лепезенето и накрая пастренето през зимата.
Ами памукът при закъсняло зреене и разпукване на козаците се белееше заедно с незнайно от къде дошъл през нощта ранен сняг. А слънчогледът и царевицата след молитвите за дъжд през лятото и добра рода искаха още и още работа, за да влязат в хамбара и маслобойната. Отглеждахме и копринени буби. Всички стаи и сайванта бяха с монтирани рафтове за бубите. Листата на черниците не достигаха за тяхното изхранване. Всеки сам си намираше място за нощувка под всевъзможните навеси в двора, хармана и градината.
Над всичко обаче беше хлябът, насъщният. Времето за жътва и вършитба беше върховно изпитание. Тогава действаше силата на родовите връзки. С общи усилия се прибираше и опазваше роденото зърно. Пострадалото от порой и градушки се споделяше от целия род.
Цялото това многообразие от дейности е трябвало да се държи в главата, да се предвижда, организира и координира. Каква ще да е била тази глава и чия? Мисля си, че това ще да е била главата на дядо.
В края на 40-те години на 20-я век в село се заговори за обединяване на земята и колективната й обработка. Чуваше се за върли противници и върли привърженици. Повечето хора заемаха изчаквателна позиция.
Много по-късно бях геолог на въглищен рудник близо до село със странното име Целина в Чирпанския край. Бях вече чел „Разораната целина” на Шолохов. Миньори от селото ми разказаха историята с името. Военна вдовица от селото с три деца с брадва съсича милиционерите, дошли за принудително вкарване на земята й в колективното стопанство. В памет на тази трагедия по-късно селото от Куза се преименува в Целина.
Междувременно дойде и пролетта на 1949 г. На гереня /селска мера за паша/ до нас, където играехме игрите си, вече юноши, заварихме много народ. На масата имаше някакви хора, които разговаряха с множеството и записваха нещо. По-късно разбрах, че това била комисията, записваща кандидатите за колективната обработка на земята. Чичо също член на комисията. Баща ми - строителен работник, в момента и синдикален лидер, не може да не е разделял разбирането на новата власт за бъдещето на селото.
Как ли се е чувствал дядо ми, един бог знае. В силата си на 56 години. Успял от мизерните 15 дка да умножи земята си до 50 дка. Измъкнал се от перманентната мизерия и стигнал достатък, който без притеснения осигурявал сносен живот на семейството. Сега да даде земята незнайно за какво и на кого. Явно е имал разговори с баща ми и чичо ми. Вкъщи, разбира се, никой нищо не разбра. А дядо след няколко дни записа земята и откара впряга с волската кола и основния инвентар за обработка на земята на гереня като член на новосъздаденото колективно стопанство.
За душевната буря на дядо разказва чичо ми. „Три години след влизането в ТКЗС-то всеки божи ден - вечер, дядо ти носеше зоб /ярма/ и хранеше допълнително нашия вол. Когато механизирахме оранта и транспорта, всички волове бяха изпратени в кланицата. Дни наред дядо ти, самотен, избягваше всякакви срещи в къщи и навън”. Е, …няма какво да се добави.
Когато поотраснах, времето ни раздели. Ученик в гимназия, а после и студент, виждах дядо си през ваканциите. Вече действащ инженер-геолог по рудниците го виждах и през отпуските, когато заедно поработвахме в неговата ТКЗС-арска бригада. Виждах го и пазач на бостаните, където ме черпеше с ненадминатите по вкус тракийски дини и пъпеши.
А какъв пазач беше, само една разказана ми случка:
„През нощта двама, с конска каруца от съседно село, използвайки хълмистия терен, се прокрадват и започват да берат дини и пъпеши от бостана. Дядо ми ги издебва, пуща свободен впрегнатия кон. Крадците в бостана, избиращи в тъмното зрели дини и пъпеши, респектира с вик: „Горе, ръцете” и с брадва в ръка. Така ги докарва на село в къщата на кмета. Дълго време след това случката се коментираше на дълго и на широко в село. А чичо ми вече зоотехник в ТКЗС-то ми разказа как му се скарал. Та тези двама крадци значително, по-млади от него, са могли да отнемат брадвата и да го пребият. Каквото има да се случва, се случва, както се е случило - така е.
През годините дядо стоически понесе ранната загуба на съпругата и по-голямата от снахите /майка ми/. В съгласие и взаимно разбиране с по-малката снаха опазиха и съхраниха материалното и духовно богатство на семейството и целия геренски род.
В 7 часа сутринта на 01 01.1973 г. чичо ми се обади: „Почина дядо ти!” и се разплака. Тръгнах веднага въпреки новогодишната нощ и алкохолното въздействие. Посрещнал новата година с голяма част от челядта си, навършил цели 80 години, се оттегля да поспи. Стринка ми след час отива да стъкне печката и го заварва заспал вечния си сън. На поклонението и погребението през деня неговите акрани се оттегляха с думите: „Прощавай, наборе, праведно живя, праведен на връх Нова година те прибра Господ при себе си”. Те най-добре знаеха това, което казваха.
Завършвам с ръцете на дядо. Огромни по моите представи лапи - силни, груби и нежни. На баща ми и чичо ми бяха като детски, сравнени с дядовите. Доколкото съм бил наблюдателен в моето детство и мъжете - комшии не влизаха в сравнение. На 12 години с ралото и до 58 години с него, няма как да не бъдат такива ръцете.
Не знам кое е по-напред - ръцете или умът. А може би двете едновременно. Но те са, които изграждат човека с главна буква.
А дядо ми несъмнено бе ЧОВЕК.
Такъв го помня. Такъв го оставям на вас, читателите. Такъв нека да остане и за поколенията от неговия род.
