БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ КНИГАТА „МЕЛОДИЯ В ЗАЛЕЗА”
Поетичната книга „Мелодия в залеза” покорява въображението като изконна българска песен - хилядолетна - на нашия древен, както посочва Г.С. Раковски, език.
Едновременно с това стихотворенията в тази книга са рожба на една поетична дарба, целеустремена към съвремието по смисъл и езиков изказ.
В съвременната българска поезия няма подобно явление в ХХ век и досега, като дарбата и творенията на Димитър Горсов.
Книгата претворява образи в звук и нейната вътрешна идейна същност е стремежът на ПОЕТА да улови ТВОРЧЕСКИЯ МИГ, ДА ПРЕВЪРНЕ СЛОВОТВОРЧЕСТВОТО В ДЕЙСТВИЕ. Отказът от класическото стихосложение е отказ на голям майстор на класиката, както ни убеждават няколкото класически стихотворения, в които в индивидуалният ритъм трябва да доминира.
Книгата, възприемана като една поема има симфонично звучене, въпреки че поетът посочва датата от различни периоди на отделните творби. Но една вътрешна солидна конструкция на всяко стихотворение, да наречем солиден гръбнак на мисловното съдържание, държи порива в неговия разбираем полет.
Поетът търси всички чудеса на първото вдъхновение от ясната и проста любов към видимия образ /около пейзаж или лице/, т.е. част от творението на Твореца - Родината, България, и открива път към несъзнателното, подсъзнателното, вълнението. Поетът желае да улови звуковия израз в общата тоналност на мелодията.
Претворяването на образа в звук и звукът в слово е познат като приьом, както от символизма /европейски и руски/, тъй и от сюрреализма. Но Димитър Горсов следва изцяло личния си импулс и желае да запази автентичността на вдъхновението с най-малко или без никакви обременителни и излишни културни инвенции, т.е. той се явява пътник без багаж.
Поетът Димитър Горсов е високо интелигентен, с отлично образование в много области и няма ни най-малка нужда да демонстрира своите огромни знания, напротив, той желае да се явава пред читателя като един по-обикновен човек.
Идеалът в словотворчеството не е някаква пресилена невинност. Поетът проявява един целеустремен дух, чийто идеал е висшата творческа енергия в нейната икономия. Това говори защо алитерация, асонанси, инверсии, сравнения, повторения, диерези - пазят свежестта и свободата на своето пораждане.
Димитър Горсов е сред сред най-редките ценни творци по натюрел, защото с радост се отдава на красотата на свободата и случая. Но тай е изцяло кръвно свързан с българския обществен живот - трудов живот, трудово минало и бъдеще, с разпределение на благата и защитата на по-слабите и уязвимите, изцяло в българската традиция. Негова огромна болка е обезлюдяването на България и похабяването на материалната, духовната и особено на човешката ценност.
„Хребетите черни вече в здрача към звезда поеха.
Падна хляба от ръцете с тяло съскаво под ножа.”
…………………………………………………………………………
„С кръв на две разполовена, отдих нямам аз, а искам
да им кажа, че спокойно е в полята и не стене
онзи кон зацвилил, дето е заплел нозе в тревите;
да им кажа, че петлите с гърло, пълно с лунен огън,
ще запеят, та да могат мъртвите да легнат в гроба…”
Поетът желае всички поколения едновременно да бъдат верни на дълга и наследството на предишните поколения отдали всички сили на бъдещето…
Той интуитивно разбира, че красотата е рожба само на случая. Кое вълнува в неговата поезия? Според мен, поезията се явява митична, легендарна и обредна песен, продължителка на българската народна песен. Българската народна песен във всичките си разновидности едно предупреждение или една възхвала на отредения Божествен ред - това което е горе на небето е и долу на земята.
От всички творци в българсикя език преди него, поетът Димитър Горсов ни дарява плодовете на съвревеменен модерен промисъл за съдбата на един народ древен и непознат - българския.
В съвремената ни литературна мисъл рядко или изобщо не се срещат размисли и изводи, че нашият народ е народ с двойно битие - повсеместно той живее повече от хилядолетие в състояние на война и мир.
Поетът Димитър Горсов схваща с душа и дух хилядолетната съдба на българското юначество. Тук ще кажем, че той е особено чувствителен към изпитанията, страданията и пораженията на петвековното османско робство.
Българската историческа съдба в нейната най-непосредствена съкровеност е в кръвта и в сърцето на поета.
Той отлично знае, че българския хилядолетен живот до ХХ век е бил Хвалба Богу, Служба Богу, Молба Богу. Знае също, че без молитва трудът е робство, и се стреми да улови, да прозре, да въззре зад небесата, зад хоризонта, самия акт на сътворението и неговия ред.
Всички тези мотиви дълбоко изстрадани и лични се предават без всякакъв дидактизъм, завладяват и будят у читателя сили да участва в този нов поход към сливане на модерното образование и възпитание, с традиционните духовни ценности тъй, щото България да не бъде обезлюдена територия с трагичен контур на изоставеното пусто място, а народа да се превърне в население неграмотно, полуграмотно или роботизирано.
А кое е реално може да обедини и спои днес и тук хората? Поетът прозира, че това могат да бъдат само традиционните духовни ценности, високия обществен морал и свободния обществен климат, почитащ вяра и обичаи.
През земните материи, чрез видимото като символ и ключ на невидиматна воля, чрез словото и словотворчеството той желае да улови действието. В българската народна песен словото се схваща именно не като пост действие или като коментиращо, а като предхождащо и създаващо слово.
В творбите на високия поет Димитър Горсов голямата сила на духа увлича читателя в едно невероятно приключение - достигане до изворите на поезията. Тази загадъчна и трудно постижима цел да се улови чудодейното слово ни най-малко не е произволна.
Тя е плод на чувства и размисъл върху трагизма на новото модерно време. Бързо и невидимо в стиховоте следват природа, мрак и светлина. Сезоните тихо идват и си отиват в тази поезия и тя е един псалм.
Разбира се, в програмното му стихотворение, българският поет се явява в ролята на съвременен Сизиф, който се бори да въздигне огромния камък на анархията ли, на хаоса ли, трудно е да го кажеш. Неговия лирически герой като че ли иска да очисти земната поляна и да бди над реда - над Правда и Истина…
Но тревичката, която се вдига от своята гола поляна е също Атлас… Големият поет Христо Фотев говори за атлетичното „не” на кокичето… Разбира се има моменти които изумяват със своя висок трагизъм. Ето напр. на стр.10 на книгата лирическият герой е „сляп като ослица”, този образ вече е смайващ. Ослицата е пренесла на гърба си Бога към Разпятието. След това става страшното. Но дали пътят на страданието не е път към обещания ни Рай?
По сетне в стиха: „аз диря в храста шипков словото, в което дрипавее и гори душата, без звезда, откакто // времето свещените неща прегази” трагичните прозрения добиват антични размери.
Но коя е тази звезда, кое е нейното име за Димитър Горсов като поет на българската земя? Жестоко трагична, мълчалива, мистериозно красива, бягаща като шарена сянка и свенлива като отрада е самата България… Като последен български поет, който сякаш е убеден, че е виждал наяве и на живо самодиви, Димитър Горсов бди над името на утринната звезда…
Все пак Господ дава имената… Същия мотив има и у Лермонтов, в стихотворението, в което говори за простия певец с балалайка, скрит в тълпата… Има мелодии, които само Господ може да довърши.
Допреди 50 само години, самодивите живееха край бари и реки, в гори и сенки, в градини, кладенци, езера, ливади; а често под стрехи и на комина. Виждахме ги, чувахме ги и никой не се е усъмнил в тяхното лекокрило присъствие, а по всички събори заключаваха: „ако не би било истина, не би се пяло”.
Димитър Горсов с неговите творби ми напомни и други свидетелства на пътешественици из българските земи. Виждайки група жени в ливадите, подобни на древни фрески, които стоят надалече леки и въздушни като „стадо кошути”, е пътешественикът благодари горещо, че тези жени не са древни статуи както на пръв поглед му се е сторило.
Те се впуснали при пръв зов да му помагат и той се впечатлил, че освен бързокрили, мълчаливи и леки, те били крайно умни, състрадателни и милостиви… Тази картина напомня изцяло картината на Ботевата балада.
Поетът Димитър Горсов също очаква българката - с билки раната му да превърже, с вода студена да го пръсне. Безкрайно пленителен и нежен песнопоец на българските жени!… Но каква по-прекрасна участ за един поет!? Тогава, защо лиричният герой оцелял през изпитанията в дирене на творческия миг, оцелял без да оградиса срещата със самодивите, не пее с благодарност към съдбата си? Тук бихме казали, че мрачна и омагьосана е Броселиандовата гора на поезията - обиталище на магьосници, зверове и бесове… Има места откъдето трудно се връщаш, и те са на границата на гората.
Искрено споделям мнението, че лирическият герой би трябвало да почувства, че сърцето никога не е лековерно и да му се доверява с всички сили, защото те е жертвеготовно и честно, както е влюбимата ми творба „Реквием за живите коне”. Тази категоричност и отдаденост я долавяме и в стихотворението „ На гарвана - в самотен полет…”, в чийто финал се казва:
… „И стрелнах поглед зад баражите на мисълта; и там
самото сътворение съзрях /зад всички начала/
в стих, искрен като първа дума на дете”.
Този висок орлов, поетичен порив ми напомня, че чучулигата лети, според българското народно вярване, над облаците, над ветровете, стига там дето духат бесните ветрове и често пада мъртва на земята. Нима да намериш святото име, равнозначно на реда опрян в отвъдното, не е непосилно за поета?
Най-значимото стихотворение, за което бих желала да споделя е творбата „Рождество Христово”:
Младенецът в яслите е прекрасен! Няма по-силно умиление и възторг на земята от съзерцание на Младенеца!
Димитър Горсов се бунтува срещу всяко предателство, в което вижда образа на Юда. Тук личното предателство на брата, на братоубийственото грехопадение се слива и с предателството на Родината, на народните мечти. Поетът ни буди към непримиримост и нетърпимост към предателството на светите унаследени български добродетели. В този свой устрем в защита на бъдния живот, в защита на идеала той преживява драматични състояния и застава като пророк пред „стъмнените простори”, и оня „сънен хаос на душата, нямаща какво да губи”, за да я издигне със собствени сили и с Божията милост.
Защото „там където всичко с нищото се слива и гневът на пеперудата
в синия покой на гаснещ лъч се сгърчва усмирен;
там където мах и повей все в един копнеж са будни -
там,
и само там е туй, което диря аз,
а то
без вест страни от мен!…”
Можем да благодарим на Димитър Горсов за прекрасните, благоуханни стихове, които ще ни утешават и вдъхновяват във всяка скръб. Тази поезия вдига Духа. Тя е негова победа и ценен дар за всички поколения четящи хора в България, а - без съмнение - и за идните поколения.