ГЕРГЬОВДЕН

Славка Зашева

ГЕРГЬОВДЕН

Утаява котлето
глас на чанове,
корен от здравец
в китка от думи.
Капе небето,
налива се в гроздове,
разпуква се в смях
и с пастирите тръгва
разгъва поляните,
мълчи с реката -
захлебва нейните
бързеи слепи -
тича, звъни
и се връща обратно.

И празникът стига
за двете ми шепи.


МЪГЛА

Отесняха мъглите
на неразлетите думи…
На свечеряване е.
Притихват до капчици
гласовете им, скрити
в полите на вятъра.
Ще те гледам в тъмното
толкова дълго,
че ще загладя
всичките ръбове.
И ще падне нова мъгла
от очите ми,
широка и ъглова.
Ще мълчи в комините,
ще реже пътеките,
безпътна ще скита.
Свечерява се -
с облака,
от земята започнал
да трие следите ти.


ПРАГОВЕ

Защо ме търсите,
отдавна съм там долу -
в най-ниското на сенките,
в най-тъмните,
най-мръсните долапи на умората,
в подножието
на стоте камбани,
които ще залеят с тишина
единствената църква в мен.
Кънти гласът
на онзи стар часовник -
безумецът с разяден циферблат
и ситните иглички,
пълни с време -
превръща раменете ми
в решето.
И роня се,
пръстта се вдига
за червеи или за семена,
докато стигне онзи праг,
след който
няма пръст
и няма връщане.


***
С очите си ще видиш
онзи град,
в който влиза се без име
и без памет.
Булевард
на свечерявания,
градът надълго ще те прекосява,
докато не потънеш
в пропастта,
изтекла от оловните тераси.
Ще срещнеш
тъжното величие,
загубено
из малки улички;
ще видиш черния му път
и хляба,
смислите му,
безразличието
на ятото,
разлято по площада.

Градът ще бъде тих
и много дълъг.
Там някъде,
в най-слепия му ъгъл,
ще се провикне
някой от високото.
И вперил поглед
в сивата тераса
на нечия красива необятност,
ще научиш
колко кратко име
носиш.


САХАРА

В напуканите й ръце,
в горещите и сухи ергове,
в камилите
с двугърбите лишения
мълчат,
мълчат,
мълчат
думите, напуснали
телата си.
Опитомената им сянка
проглушава
небеса от пясък.


***

Тя.
Събра се в малко думи,
основно твърди.
Не стигаха,
за да нахрани птицата
от ръцете си.
Излетяха трохите.
И думите.

Той.
Направи й
къщичка за птици.