ДИАМАНТЕНА СВАТБА

Видения по Видовден

Из „Капки мастило върху кожа”

Елена Петрова

- Ех, Елено! Елено! Къде го тоз ден да ме прибереш?
Изсипах по пода няколко капки ракия и отпих от слабостта си.
Небето като ехо избумтя в отговор на недоволството ми.
Ситни капчици барабаняха по навеса, говорейки за отминалите години.
- Кольо, кога ще дойдат децата?
- Колко пъти ще ти повторя? Не знам!
- Пущината му, ти си виновен. Аз като ти разправях да пиеш по-малко и да пестиш повече… Кой ме слушаше?
- Сега ще ми натякнеш и за дет изгубих на карти оная къща в Пловдив. Нали?
- Знаеш, че съвестта ти говори. Щяхме да сме близо до тях и всеки ден да ни идват на гости. Па и на внуците щяхме да се радваме.
- Ко да им се радваш? То всеки си хванал пътя, и там да бяхме същото щеше да е.
- Един ден ще си ида, преди теб… и ще видиш и ракията ти ще горчи тогаз - размахваше с пръст и сякаш го вярваше.
Сега и аз й вярвам.
Ех, че тежи самотата като камък на врата. Помина се преди година, а цяла вечност съм без нея…
Колко мъка бе видяла от мен.
Обич ли го викат, търпение ли?
Толкоз години мълчаливо събираше дъждовните капки в сърцето си.
Очите й вечно влажни, често се задържаха с обвинения върху мен, но млад бях и бягах от тях.
Сега всяка моя грешка тропаше на вратата.
- Ах, Елено! Елено! Каква красива булка беше. Излъгах те, а ти до гроб ми беше вярна. И нож вадех, но моето сърце пробивах…
Днес на Видовден и изгревът се крие, а небето ръси кристали…
- Вземи ме при теб пък по пътя, ако щеш ме прати в ада. Мъка ми е, но сгрешеното се поправя на яве. То моето сън ли бе или живот…
Вратата изскърца от вятъра. Като че ли леко я подбутна и какво да видя. Моята Елена с тънка зелена поличка и бежова риза. Очите й засмени като в онзи слънчев ден. Моя и ничия друга.
- Искате ли Никола за мъж, докато смъртта ви раздели!
- Да! - прошепнаха устните й…

,,Ела с мен, Кольо, време е да оставиш ракията…”
И без това на вкус горчеше…