ИЗ „КАПКИ МАСТИЛО ВЪРХУ КОЖА”

Елена Петрова

Писателите могат да оцеляват само, ако вярват в чудеса. Затова създават герои, на които им се иска да приличат.
Баба ми казваше:
- Рисувай, мила, щом имаш муза. Нищо, че не можеш. Те другите откъде ще знаят? Виж само колко драсканици са останали в историята!
Е, ще рече някой, какво разбирам аз от изкуство?
…и започнах да пиша.

***

Утрото се прокрадна.
Натежали в сиво облаци заплашваха с мрачност деня.
Погледнах през прозореца, а там нежни капчици се сипеха като невидими сълзи от небето.
Рисуваха безброй дъги, сякаш художник безпощадно изливаше върху пано багри, опитвайки се да привлече внимание.
Забързани крачки стъпваха върху тях, но само аз ги виждах.
Протегнах ръка.
Направих опит да ги събера в шепите си.
Скъпоценните сълзи на майката Природа.

Честит празник, моя Земя!
Разцъфвай! Прераждай се, а аз ще ти се любувам.
Благодаря ти, че ме прегръщаш в топлите си обятия.
Докато съм тук, ще те обичам!

Твое земно дете.

***

- Вземи малко брашънце в шепичката си и сложи отдолу под топчицата. А сега малко отгоре преди да разстелиш.
- Така ли, бабо?
- Така… Вземи точилката и с останалото брашно в шепичката мини от единия до другия ъгъл, за да може ако има влажно място по нея, да се подсуши. Така няма да накъсаш листото, което ще отвориш.
- Бабо, ти защо ме оставяш да ти помагам, а мама все бърза и не ми дава да се мотам в кухнята?
- Както сама каза: ,,все бърза”.Аз не бързам за никъде, защото времето бърза за мен. Искам да вложа любов във всичко, което правя. Но да знаеш, и аз навремето съм бързала.
- Сега, защото си баба и правиш по-бавно нещата, нали?
- И това също… Елена, не ме наблюдаваш внимателно, когато говориш! Виж, този край на листото е по-дебело. Сега посипи върху него още брашно и ще започнеш да отваряш откъм дебелата страна.
- Бабо, какво си сложила в тиквата, че ухае толкова вкусно? И не ми казвай любов, искам всичките съставки до последната.
- Аз като ти казвам, че не си наблюдателна.
- Не е вярно! Видях те да слагаш канела, захар, орехи, олио и масло. Но има и друго, нали?
- Ванилия.
- Спрете да бърборите! Не мога да чуя новините от вас.
- Кольо, що не вземеш да нахраниш кучето? То, че света няма да се промени с един ден, го знаят даже и бебетата.
- Бабо, колко листа трябва да има един хубав тиквеник?
- Ти винаги забърквай тесто за повече листа, все ще ти влязат в употреба, но никога по-малко.
- Е… колко де?
- Не знам, аз все на око си ги правя.
- Какво ще рече ,,на око”?
- Недей учи детето грешно! Окото лъже, Елено!
- То затва и ме ядеш толкова години, щото съм сбъркала мерилката.
- Я по-добре да нахраня кучето, за да ми е мирно на душата.
- Дядо, мога ли да си поиграя после с него?
- Не!
- Защо?
-Не съм го изчистил от бълхите, а кой слуша майка ти, когато дойде да те вземе.
- Моля те! Обещавам да се изкъпя.
- Те бълхите на чисто ходят. Казах, не!
- Бабооо…
- Ти си момиче и не искам да се въргаляш с кучето. Щом дядото е казал: не, - не!
- Значи все пак има и неща, за които можете да стигнете до съгласие…
- Спри да говориш, скъса листото… Сега го направи на топче и вземи друго, докато това улегне малко…
- Ще ядем ли тиквеник днес?
- Не знам за теб, Кольо, но аз всеки ден го ям…

***

- Бабо, как Бог е измислил звездите?
- Не ги е измислял, Елена! Накарал е Надежда да му изтъче пано от неизплаканите сълзи на мрака, а после е рисувал върху него с любов рой светулки. Родили са се звездите и след тях световете…
- Дали има и други светове като нашият?
- Като нашият точно няма. Само на земята пирува човекът и ако му е на сърце, събира залези и изгреви. Ако ли не, гори душата си… като на дядо ти. Но я ми кажи, защо питаш за звездите? Нощес пак ли до късно стоя?
- Страх ме беше, бабо. Отново ме събуди влакът… а после не можах да заспя.
- Избра ли си звезда?
- Трябваше ли?
- Не! Защото тя те избира…
- Ама как така?
- Гледаш я и не можеш да откъснеш очи от нея. Ето така…