В СИТОВО – ПРЕДИ ПЪТЯ ЗА АЗИЯ

Мария Филипова-Хаджи

откъс от романа „Четвъртият стълб” - под печат

Какви бяха онези стълбове… които сънувах като малка… и защо точно тези приказки намерих в книжката с кафяви корици… Може би те сами са ме намерили, защото Някой ги е пратил… Защо ли беше онзи сън - беше в детството, но щом не съм го забравила, може би е съдбовен? Аз цял живот живях като на сън… Поне да бях разбрала нещо.

В мисълта ми се върна онзи сън с изгубения четвърти стълб. Боже, като ми даваш знаци - покажи ми пътища, за да тръгна по тях. Като ми даваш загадки, помогни ми да ги разгадая! И толкова дълбоко си помислих това, че сякаш от дъното на душата ми забълбукаха думи: корени, корени, корени….

Верно! И преди същите тези думи бяха ме споходили. Дали не е знак, че трябва да посетя родното си село? Там, където съм родена и където са моите корени. Затова и тръгнах. Дълго време не исках да си спомням за село. Защото алчните ми лели прокудиха мама като ранена птица, за да вземат дял от малката схлупена къщичка, където мама ме е родила и кърмила, където пораснах.

Татко не послуша дядо и не направи документ за собственост, защото никога не е предположил кой дявол ще влезе в главите на сестрите му. Затова не ми се ходеше там.

Какви корени ще търся, за какво ми са? Все пак, там е училището ми, което е построено в същата година, когато съм се родила, а мама месила хляб за зидарите, докато аз съм спяла в люлката, нали там намерих узбекската си книжка, там е читалището, църквата - в която съм кръстена, там мама и татко са дали клетва и са станали семейство.

Има какво да намеря. Ето, даже парички съм си събрала, ще направя един музей и ще събера приятелите от детството си…

И отидох. При влизане в селото ме посрещна една ръждясала табела, на която буквите едва личаха, че пише Ситово. Половината къщи бяха празни и разрушени. Имаше няколко здрави къщи, измазани с ярки цветове, където хората отглеждаха домашни животни.

Приближих читалището. Мястото, където някога хората превърнаха един плевник в културно място и го нарекоха „читалище”. На всеки празник имаше някаква програма.

На един осми март мама четеше разказът „Иде ли”, толкова изразително, че старите жени плачеха. Помня това. Сега читалището беше станало отново на плевник - някой го купил и го напълнил със слама за животните си.

Отивам към училището… Някога беше национален първенец по чистота и дисциплина, с подредени кабинети… Никъде по света не видях такъв храм, в който се влизаше не с обувки, а с пантофки. Да, всяко дете си имаше шкафче, където си прибираше обувките, в училището се ходеше с пантофи.

Сега и то беше пълно със слама. Толкова много животновъдство, че и храмовете напълнили със слама. А в селото имаше няколко къщи с хора и всички останали - срутени. Ами тях напълнете със слама бе, хора! Не ви ли догреша - училището ми да направите на плевник?

Отидох да видя църквата. Страхувах се да се приближа, защото преди години видях една ужасяваща картинка: тогава вратата беше леко притворена. Помислих, че някой има вътре. И да, имаше. Една катурната колибитра по средата, на тавана имаше гнезда на лястовици, а до амвона лежеше един необичаен посетител, който веднага стана прав при влизането ми и застана на четири крака, дългите му уши щръкнаха и само дето не се разрева гръмко.

Вместо него - аз ревнах. Сега беше друго: Европейският съюз бе отпуснал пари и всички църкви в района бяха ремонтирани. За кого? Едно време моята учителка наричаше училището ХРАМ, а мама наричаше църквата ХРАМ. Значи са едно и също. В главата ми не остана място за размисъл.

Да пестиш от залъка си, за да възродиш родното си село, или поне да спасиш каквото е останало…а то нямало нужда! Как им даде сърце да сторят това? Как? Всеки заслужава съдбата си. Къде скитах и аз, та от родния ми дом стърчаха няколко порутени стени.

Ето, до онзи прозорец сядаше мама в студените зимни дни, бродираше и пееше. Викаше ме да седна до нея и да слушам. Тези мигове са били най-силните уроци, по добри от всички университети, през които минах.

Песните на мама много боляха. Ако в детството някой беше ми казал това - нямаше да го разбера. Но помня чувството, с което ги слушах. Емоционалната ми памет ми прави услуги след толкова много години сега ме връщат в онова време, защото музиката най-бързо докосва душата и най-силна памет оставя.

Лелите бяха умрели и нищо не взели със себе си. Един ботуш се търкаляше насред къщата. Само един. Като символ - да ми напомни, че душата ми все с една обувка пътува.

Добре, че беше с мен Джамиля. Бях я забравила, защото си мислех, че нямам нужда от нея. Нещо все ми липсваше, а не се сещах какво е. Тя най-добре ме разбира, само на нея мога да се изплача.

- Погледни, Джамиля! Виж какво са направили от родното ми гнездо! Къде са хората, къщите, улиците даже са обрасли с трева. Училището, където с теб прочетохме първите книжки. Къде е онази, с кафявите корици и черни букви, на която пишеше „Узбекски народни приказки”? Нашата книжка, с която тръгнахме по света, къде е? Във всяка класна стая имаше малка библиотечка с книги. В пионерската стая - голяма библиотека. В читалището също имаше книги. Къде ми е училищния чин, на който писах твоето име? Къде е всичкото това богатство? Защо има само слама? Каква подигравка!

- Мая, аз нищо не виждам! Пред очите ми всичко е мъгла. Нещо стана - не виждам.

- Как така не виждаш? Ето, нали помниш училището? Пред теб е!

- Помня, но не го виждам. Трябва да вървим. Корените ни чакат.

- Нали дойдохме при корените си. Защо не ги виждаш?

- Защото не са тук. Всичко, което виждаме е материя е след време ще изчезне. Ето, при мен започна. Трябва да вървим. Трябва да засеем, за да има време за жътва.

- Джамиля, ти сънуваш ли? Какви са тези приказки? Тези думи са от един мой сън. Къде ще засеем.

- Да вървим! Пътищата ни чакат. Слънцето е още младо.

- Нека малко отпочинем! Ето, тук някога имаше беседка. Събирахме се като младежи, пеехме песни. Тук искам да поседя за последен път.

Наклоних главата си и задрямах върху рамото на Джамиля… и за миг видях три стълба до чешмата на мегдана, малкото мостче под бряста, а под него брястът беше спуснал дебели корени, които се впиваха надолу в земята. Мост! С корени! Колко интересно!

Сепнах се и се събудих. Не, това не беше сън, за миг задрямах и като видение ми се явиха объркани картини.

- Не са объркани. Знаци са - следвай ги.

- Джамиля, ти само ме объркваш!

- Ти сама се объркваш. Защо не тръгваш още?

- Като ме гледаш и слушаш така - говоря уж някак мъдро и нормално, но не съм нормална, да го знаеш. Защото ако думите ми са нормални - то е, защото се чуват. Ако видът ми е нормален - то е, защото се вижда. Но душата ми не виждаш и не я чуваш! А тя е една огромна пропаст и аз самата внимавам да не политна в нея. Или пък - една огромна набъбнала рана, която пазя от докосване, за да не изкрещя от болка и я крия, за да не плаша хората. Ако ти я видиш, тогава се опитай да си представиш как ще ти изглеждам. Ей затова някои неща са скрити и само ние си ги знаем.

- Стига с тая твоя душа! Така ли не я излекува още, та с нея ме занимаваш!

- Не те занимавам. Ти сама ме питаш. Те и други ме питат, но не казвам. От самотата това се хваща, да го знаеш.

- Ох, твоите загадки край нямат!