СИЛАТА НА ИЗПОВЕДНОТО СЛОВО

Иван Николов

Изглежда, че природата сама си избира ония, чрез които иска да ни проговори. Изглежда, че най-ярките литературни страници задължително трябва да минат през проверката на отрицанието, за да заемат своето истинско място в духовната биография на човечеството. За щастие талантът – освен всичко друго – означава и самозащита. Той винаги ще намери сили да подаде зеления си кълн през пластове от глуха съпротива и враждебно мълчание, за да разтвори своя разкошен цвят.
Житейската и творческа съдба на големия руски и съветски поет Сергей Есенин (1895–1925) може да бъде още едно от безспорните доказателства за тази неизтребимост на всяко изстрадано изкуство. Започнал с блясък и всеобщо признание творческия си път в годините преди революцията, по-късно преосмислил и приел нейните идеи за своя лична истина, приживе смятан за приемник и продължител на Пушкиновата слава, в продължение на десетилетия той ще познае и усойната сянка на мълчанието, и грубия калъп на една нормативна догматика, в която крехката му и деликатна лирика няма да може да се побере. Години наред официалната критика ще го класифицира като «упадъчен», дори «кулашки» поет, името му ще отсъства от учебниците и поетичните антологии, маршовата мелодика на медните фанфари трудно ще се съгласува със синкопите в неравния ритъм на елегичните му и учестени – като пулса на кръвта – стихове. Но точно те – откривани с изненада в раздърпани стари сборници или шепнати под сурдинка в часове на размисъл и самота – идат да ни напомнят още веднъж старата истина, че думи, в които са вложени човешко вълнение, душа и болка, не могат да минат покрай нас, без да докоснат слуха и сърцето ни.
Повторното раждане на този поет – в собствената му родина, а след това и у нас – съвпадна с един личен и обществен порив за повече искреност както в живота, така и в изкуството, за по-разкрепостено мислене, за по-широко дихание. Тогава всички ние трябваше да преоткриваме старите и позабравени максими, че човешката душевност не се изчерпва само с бодряческите интонации на агитката, а нейно достояние са елегичният шепот насаме, сдържаната сълза и изплаканата болка. Ето защо първите книги на този поет, които започнаха да проникват у нас около шейсетте години, бяха не само преоткриване на един автор, а нещо много повече – истински уроци по безпощадна искреност, себевзискателност, емоционално самоотдаване. Мисля, че мнозина от поколението, което днес наричаме априлско, имаше какво да научат точно от Сергей Есенин – не само като тематично внушение, а и като свободно потапяне в емоционалното състояние, художествена органика, сливането на лична изповед и социална поръчка.
Върху много от кориците на Есениновите книги се откроява силуетът на обикнатата от поета руска брезичка. Този красноречив символ подсказва един от най-чистите извори, които подхранват вдъхновението на Есенин: руската земя с нейните изгреви и залези, широки пролетни разливи и трепетни брезови горички, звън на шейни и преспи сняг, които смесват земни и небесни звезди. Но това не изчерпва лириката на поета. В същото време тя е драматичен разказ за човешките лъкатушения и заблуди в дни на остри социални сблъсъци и конфликти, когато светът обръща лице към слънцето. Тя е наболял вик за повече хармония в живота, за човешко съпричастие и любов, за равновесие между ума и сърцето. Не случайно в едно от стихотворенията му ще срещнем толкова обемната и многозначителна метафора, че призванието на поета е да венчава бялата роза и черната жаба.
Сгъстената лирика на Сергей Есенин, малките му и по-разгърнати поеми, неговите драматични творби – това е не само поуката на един живот, а задъхан монолог в защита на човека, лиричен славослов на всичко онова, което оцветява живота ни и го прави по-съдържателен: сладостта на труда, благоговейният трепет пред природата, майката, другарството, любовта, цветята и животните, подвигът и саможертвата. Само поет като Есенин има право да каже в една от своите автобиографии: «Що се отнася до останалите автобиографични сведения – те са в моите стихове.» Негов основен творчески принцип е искреността, негов стил – тонът на доверителната приятелска беседа, издигната до степен на интимна изповед. Зад всяка от лиричните му творби стои реален факт от неговата биография, възторг или болка, трепет или страдание. Затова в тях толкова естествено звучат живи човешки интонации, обгорени от тъга или ирония, обръщения и разговори с майка и любима, сестри и приятели.
Като всяко неподправено творческо дело, поезията на Есенин е нещо повече от изповед на един живот. Личната му драма надхвърля рамките на отделния случай, за да прозвучи с мащабите на обобщението: като всечовешка болка по отмиращия селски бит, по изтръгнатите родови корени, като нов, личностен акцент в третираните толкова често и толкова противоречиво отношения между града и селото.
Странно е, че точно една такава тема, която отдавна сме свикнали да смятаме за отживяла, сега изведнъж се разкрива пред очите ни в неочакван ракурс. Не само отделният човек, а и човечеството като цяло все по-често започват да се замислят над разрушените ни връзки с природата, пад пренебрегваните доскоро закони на екологията. Какво друго е това, ако не старата тема, измъчвала така дълго и упорито съзнанието на поета, за железния гост, който идва да помете злака на нивите и сламените покриви на руското село? Ето как всяка истинска поезия крие изненадващи дълбочини, в определен момент може да ни накара да преоткрием света и живота от неподозирана гледна точка.
Външно погледнато, пътят на този поет може да се сравнява с пътя на русокосото пастирче Лел от приказките. Израсъл в неповторимия свят на живописната руска природа край Ока, другарувал с брези и трепетлики, влюбен в сламените къщи и конете, които при своя нощен водопой сякаш ще изпият луната, той пристига в Москва от далечното рязанско село Константиново – съдба на всички по-будни селски младежи от онова време. Той е все още невзрачно чираче, коректор в печатница, но вече усеща първите тръпки на току-що пробудената природна дарба, за да познае от юношеска възраст сладостта на онова, което наричаме мъки над словото. В редица по-гостоприемни тогавашни списания започват да се появяват първите му стихотворни опити, в които звучи чистата и неподправена любов на младия поет към руската природа, идиличният му възторг от селото и неговия безизкусен бит. Осемнайсетгодишен, Есенин пристига в Петербург, за да покаже своите творби първо на Блок, а след това и на Городецки – тези две срещи са едни от най-важните за цялата му по-нататъшна съдба.
Сергей Есенин е поет на руското село. Здраво свързан с неговите социални корени, с народната традиция, с бита и психологията на селския човек, той съзнателно избира всичко това за тематична територия на своето ранно творчество. Тук наред с природните картини ще срещнем и остро социални зарисовки от вършитби и молебени за дъжд, мрачно и прихлупено битие, озарявано само от задевките и любовта на младите, от безкрайните превращения и менливи образи на природата. И ако в тези стихове прекалено често се сблъскваме с библейски мотиви, църковно славянски колорит и имена на светии, то е по-скоро реверанс пред утвърдената духовна традиция на едно затворено в себе си общество, нежели истинско религиозно чувство у автора. Нещо повече – неподправен екстаз, чувство на неземна любов и преклонение авторът изпитва единствено пред многозначния образ на родината, пред естетизирания и изчистен до графика руски пейзаж, пред естествените и непреходни прояви на простонародния селски живот.
Това е времето на дружбата му с Николай Клюев – един поет, изцяло заплетен в своите библейски мотиви, староверски заклинания и псевдофолклорни стилизации. Дълго и мъчително Есенин ще преодолява неговото влияние, докато най-накрая го сравни с крилата мелница, на която не е съдено да полети. Но засега той е все още атракция за естетстващите сноби в буржоазните салони на Петербург – простонародният му кафтан и лачените ботуши се опитват да прикрият неговата вътрешна гримаса на неудовлетворение.
Както сам признава, макар и вътрешно подготвен за революцията, той я приема по своему, със селски уклон. Мечтал за приказната мужишка земя на всеобща справедливост Инония, сега за него селска Русия е онова трогателно конче от «Четиридесетоуст», хукнало да надбяга железния влак, без да подозира, че има неумолими обществени закони, които винаги ще възпират неговия рискован полет. Кръвно свързан с нравствените селски устои и бит, които приема за праоснова на руската история и обществено развитие, Есенин смята, че революцията е онзи железен гост, който идва да събере в черната си шепа пролетния злак на полята, да окове в камък и стомана пълноводието на живота. Но въпреки това, заслушан в моторния лай, поетът мечтае за времето, когато ще види своята страна друга – нова и непозната, закалена в революционните бури и вихрушки. Той вече е нарекъл себе си последен поет на селото и оттам идват тези драматични нотки на жал и резигнация, тоя сдържан поплак пред неща, които според него си отиват завинаги.
Тук трябва да споменем за участието на Есенин в групата на имажинистите – една литературна школа, чието значение и смисъл почти се изчерпват с присъствието на Есенин в нея. Обединил под егидата на една доста съмнителна идейно-естетическа платформа неравностойни творци, повечето от които без особено категорични изяви – Мариенхоф, Шершеневич, Кусиков, – имажинизмът се опитва да наложи формалната теория за някакъв абсолютен приоритет на образа, а самият той представлява странна смесица от някои авангардистки залитания на времето и доморасли естетически теории с претенция за общовалидност. Освен творчеството на Есенин, създадено не благодарение, а въпреки неговите постулати, имажинизмът не успява да създаде нищо по-значимо и само след няколко години се разпада от вътрешни противоречия. Така между другото и самият Есенин надраства своята наивна илюзия, че може да създаде машина за образи, която чрез механично съчетаване на отделни качества и предмети да постига нови и неочаквани внушения. В творбите, посветени на революцията, които поетът пише по онова време – «Преображение», «Небесен барабанчик», – няма да намерим външни изяви на общонародния гняв, опит да се обясни неговата социална подплата, образи на живи хора. Бунтарството на Есенин има повече отвлечен, абстрактно-планетарен характер: то е вик срещу християнския бог, небето и светиите, поетът призовава да смъкнем тук, на земята, всички божества. Тези негови творби изобилстват с чудати и драстични имажинистически образи, най-често изградени върху колорита на селското му светоусещане, но твърде неясни по смисъл и идейно внушение.
Ако търсим истинските творчески корени на Есенни в руската литература, невидимото присъствие на неговите първоучители, ще ги открием в лицето на Пушкин и Гогол – към тях двамата през целия си живот той изпитва творчески пиетет и духовна близост. Пушкиновска широта, равновесие и хармония излъчват много от зрелите му късни творби, където стихът е изчистен от всякакви украшателства и звучи с потресаващата сила на изплакана човешка болка. В тях се усеща широкият лиричен запев, здравата и скептична ирония на Гогол. Не случайно в своето известно стихотворение, посветено на Пушкин, поетът мечтае и собствената му степна песен да прозвучи с гласа на бронза.
Особена интимна сила и проникновение изпълват неговия стих, когато Есенин се докосва до темата за родния край, до земята и селото, до видения и образи от своето детство, до хора, близки на сърцето му. При него тези лични мотиви са неизменно свързани с голямата тема за човека и природата. Руският пейзаж в стиховете на Есенни е така одухотворен, толкова жив и прекрасен, че се превръща в мерило за човешката нравственост и красота. Природата, която трепти и диша в тези стихове, е не само фон на човешките ни взаимоотношения и пристрастия, а участник в тях, опонент и събеседник, повод за преклонение и възхита. Пожънатите стърнища, птичите гнезда в есенните дървета, пролетно нацъфтелите вишни и зимните виелици – това са щрихи от многоликия образ на единствената и вечна родина, онази широка мелодия, която споява в едно нашите слаби човешки гласове, за да ги направи безсмъртни. С вродена мъдрост, трезво и скептично Есенин приема преходността на живота и човека – естествени и повторими като сезоните в природния кръговрат. Той изпитва болезнена любов и съпричастие към всичко живо на земята, непрекъснато усеща онази невидима връзка, която го приобщава към душата на света. За него зверовете, степните коне и кобили, кучетата и котките са наши по-малки братя и той много често се обръща към тях, за да им довери своето несподелено интимно битие.

Сергей Есенин е поет на любовта. Такъв тънък и проникновен лирик едва ли би могъл да остане неизкушен от тази прастара тема. Тя изпълва една голяма и твърде характерна част от неговата драматична лирика, присъства като основна мелодия в повечето от поемите му. Споделена или трагично неосъществима, за Есенин любовта е онова чувство, което изпълва живота ни с красота и смисъл, дава ни криле или ни обрича на сладки терзания. В ранните си творби поетът предпочита едно по-общо народностно звучене, фолклорните похвати и интонации, битовата приземеност, но постепенно емоционалното напрежение се сгъстява, интимната поетова изповед придобива острите обертонове на лична драма. И в единия, и в другия случай към жената – майка, сестра и любима – той изпитва едно особено чувство на топлота и съпричастие, на нея доверява най-интимните си упования и надежди. В най-добрите стихове на Есенин любовното чувство звучи с цялата му жизнена сила и пълнокръвие, макар и белязано от знака на преходността, то винаги ще си остане ново, вечно и безсмъртно като самия живот.
Усещане за нравствена извисеност, духовен пиетет между двама пронизва и пулсира в тези стихове на Есенин. Мъжко съучастие и рицарско благородство омекотяват словото и жеста му в този равностоен диалог. Неговите изповеди пред обичаната жена се преливат в една безкрайна елегия, в която звучи тъга и възхита пред естествената преходност на живота и любовта, пред нетрайната им хубост. Както навсякъде, и тук поетът е безпределно искрен и безпощаден към себе си. На много места зад живата лирична тъкан на стиховете му ще доловим привкуса на горчива самоирония, който ги прави още по-истински.
Обвинявали са го в упадъчни настроения – най-вече заради някои творби от цикъла «Москва кръчмарска». Само че не бива да забравяме кога и при какви сложни обстоятелства са писани те: време на неутвърдени все още нравствени и морални норми на социалистическото общежитие, на развилнели се неповски спекуланти, на неуреден личен бит и дълбоки сърдечни разочарования.
Сергей Есенин е поет на революционната тема. От не докрай осъзнатите си и мъгляви схващания за преобразяващата сила на общонародната стихия, през колебания и заблуди, той постепенно стига до един ясен и точен възглед за смисъла на всички онези дълбоко революционни промени, които стават пред очите му. И се опитва да улови в художествени образи тяхното горещо дихание. В цяла поредица от лирични изповеди, като «Рус съветска», «Моят път», «Писмо до една жена», «Станси», той си поставя творческа задача да преосмисли по новому революционните събития, да потърси своето собствено място в техния разгърнат фронт, да надрасне идейните си и художествени заблуди. При това той не се стреми да обхване епичните мащаби на революцията, а прониква повече в дълбочина, интересуват го нейните интимни измерения върху собствената му лична съдба и оттам – върху съдбата на всеки отделен човек. На много места в тези стихове възторгът му от носителите на новото, хората «с куртки кожени», носи горчивия привкус на съжалението, че самият той не е успял да се присъедини към тях, където е неговото истинско място. Оттук до пълното приобщаване към революционния идеал, до разбиране ролята и значението на Ленин за хода на събитията остава само една крачка. И поетът я прави без колебание! За него Ленин е капитан на земята – метафора, в която Есенин влага целия си възторг от размаха и проникновената мисъл на тази необикновена личност. В «Капитанът на земята» и откъса от недовършената поема «Гуляй-поле» той изразява обичта и уважението си не само пред мащабите на неговото революционно дело, а и пред чисто човешкия му характер. Реквиемни ноти на революционен оброк и клетва звучат в стиховете на поета, посветени на смъртта на този човек, докато Есенин минава край ковчега му в заснежения януарски Кремъл.
В своята епично разгърната поема «Песен за великия поход», написана в просторечен народен сказ, той ще потърси историческия корен на революционните събития, като ги свърже с името на Петър Велики, с огромното му преобразователно дело, за да ни внуши мащабите на всичко онова, което очаква Русия. Народностният език и колорит на поемата, нейните фолклорни образи и похвати, които поетът използва щедро и умело, я правят истински народна творба, запев, предназначен за множеството, дълбоко демократично по своята същност и емоционален строй изкуство.
Сериозен творчески опит да обхване цялата картина от революционни преобразования на село Есенни прави с лиро-епичната си поема «Ана Снегина» – една амбициозна творба, в която поетът преосмисля собствения си житейски път върху фона на обществените катаклизми и социални потресения. Тук образът на революцията е погледнат през спомена за една юношеска любов, оживяват хора, близки и мили на поетовото сърце, възкръсват картини и пейзажи от детството, сливат се мелодии на кръвна привързаност и носталгия и всичко това тече в един общ емоционален поток, изпято и изплакало на чудесен, жив и образен руски език, трагичното и смешното, възторгът и съжалението по младостта са споени в една органична сплав, която можем да определим като главна тема в творчеството на Есенин.
Все същият емоционален ключ в прослава на живота и преклонение пред подвига определя общата тоналност и на «Поема за двайсет и шестте», «Цветя», «Писмо до дядо». И тук поетът продължава да търси и все по-резултатно да намира пътища към «голямата епична тема», за която сам пише, че вече е съзрял, преодолявайки влиянието на бохемата.
През 1922 година Есенин сключва граждански брак с известната американска танцьорка Айсидора Дънкан, дошла в Москва да преподава пред децата на пролетариата новаторските принципи на своето красиво изкуство, и предприема дълго пътуване из чужбина: Германия, Италия, Франция, Съединените щати. Повече от година, заедно със своята именита спътница, поетът кръстосва пътищата на света, за да се сблъска съвсем буквално с реалиите на една друга действителност. Дошъл от страна, където все още няма хляб и дрехи за всички, той за пръв път ще почувствува със сетивата си какво значи физическа и духовна ситост, пълно безразличие към изкуството, филистерско късогледство и емоционална грубост.
Неведнъж по време на това пътуване Есенин ще изпита тръпка на гордост, че идва от страна, където все още владеят студ, глад и недоимък, но истината за живота е там и той не иска да я отстъпи срещу никакви удобства на цивилизацията. По-късно в очерка си «Железният Миргород» той ще изостри до гротеска чертите на този ненавистен нему свят, като използува за това и някои стилни похвати на своя любим Гогол.
Не случайно през цялото време, докато е в чужбина, поетът не написва почти нищо – толкова нехарактерно за него, – но в писмата си до близки и познати споделя каква самота го измъчва, колко слаб и безпомощен се усеща човек пред бездушието на тази могъща буржоазна машина за печелене на пари, подчинила не само отделния човек, а и цялото изкуство, за да го направи утилитарно и развлекателно.
Едва тук поетът ще разбере – повече със сърцето, отколкото с ума си – как дълбоко и кръвно е свързан с родната земя, с революцията и нейното младо изкуство: всичко онова, което осмисля неговите творчески пориви.
В Берлин или Ню Йорк, при своите публични срещи, когато пред многобройна аудитория Есенин подхваща мелодията на «Интернационалът», когато полицията го гледа подозрително като атентатор, той има самочувствието на пратеник от една страна, където революцията е заличила всички расови и социални предубеждения, разтворила е пред всекиго простор за изява на индивидуалните му дарби и таланти.
Особено плодоносни са последните две години от живота на поета, неговата «Болдинска есен». Тогава той за пръв път открива поетичната прелест и очарование на една традиционно гостоприемна за руските поети земя, каквато е Грузия. Това е времето на неговата пушкинска, изстрадана зрелост, когато стихът му зазвучава изповедно и мъдро, освободен от каквито и да било външни украшателства и екстравагантни образи, когато мечтаната душевна хармония най-сетне е напълно постигната. Едно след друго изпод щедрото перо на поета ще възникват редица от истинските му шедьоври: «Кавказ», «Към поетите на Грузия», «Писмо до една жена», «Писмо до майка ми», «Писмо до дядо», «Отговор», както и оня изумителен по своето поетично майсторство, по чистотата на езика и дълбокото си емоционално дихание цикъл «Персийски мотиви». Тук Есенин преоткрива за себе си – и за нас – жизнелюбието и оптимистичната мъдрост на древните източни поети: не случайно в стиховете на «Персийски мотиви» се преплитат имената на Фирдоуси, Саади и Омар Хаям, звучи техният надмогнал разстоянията и вековете глас, който възславя преходната хубост на живота, безсмъртната сила на любовта. Тук любовното чувство странно и необяснимо се слива с мисълта за родния край, с лунната светлина, под която се вълнува високата ръж – това му вдъхва една особена елегичност, прави го да звучи толкова вътрешно интимно, съкровено и изповедно.
Едва ли е възможно да си изградим цялостна и пълна представа за творческото дело на Сергей Есенин без неговата най-магическа, загадъчна и дълбоко трагична поема «Черният човек». Създавана в продължение на години и завършена току преди трагичната смърт на поета в ленинградския хотел «Англетер» на 27 декември 1925 година, тя е неговата човешка изповед и творческа равносметка, опит за надникване в най-тъмните дълбини на битието. Класическият образ на черния човек, дошъл от стиховете на Пушкин, е събирателният символ на всичко онова, което ни измъчва, нашето опако, неосветената страна на душата ни, смътните догадки и терзания, които ни пречат да изявим творческото начало, заложено в нас. Цял живот ние водим вътрешна борба срещу този черен човек и когато замахнем с юмрук да го ударим, с изненада откриваме само разбитото огледало. В тази своя творба поетът стига до трагични дълбочини и прозрения за човека, достъпни за малцина.
Наричат Сергей Есенни селски поет. Но той мъчно може да бъде побран само в тази терминологична класификация. Той е нашият неосъзнат порив да изживеем живота си пълноценно и достойно, затаеният ни копнеж и плач по невъзможното пълно сливане с природата, нашата съкровено интимна мисъл за родината, въздишка и жест на съпричастие към жената, която обичаме. Поетът, който в краткия си живот беше готов да погали всяко бездомно куче и хранеше с овес от своя цилиндър конете по московските улици, днес и винаги ще ни учи на мъдростта, че всички минаваме през тоя свят като пътници, че трябва да умеем да понасяме ударите на живота мъдро и весело, да разбираме шепота на брезовите листи, да помним, че зверовете са наши по-малки братя, че есенните огнища на рябините не могат да ни стоплят, но природата е милосърдна и обичлива майка на всички.
Надмогнал времето и временните неразбирания, поетът Сергей Есенин ни остави творчество, което го приобщава към най-добрите хуманистични традиции на великата руска литература. В епохата на панелна самота той и занапред ще ни подсеща да не забравяме природата, под самолетен грохот и промишлен тътен ще ни връща към забравените уроци по човешка искреност, към интимно доверителния шепот, който скъсява разстоянието от човек до човек.