В ИМЕТО БОЖИЕ

Габриела Баси

Оная Агата, чийто уши правоверните баби на острова подпалваха, а примерните девойки - скришно ревнуваха, заради фигурата й - кипарис и пъстрото обримчено с тютюнево зелено в окото й, се надигна от тънкия сламен дюшек, обви мръсния Юсуфов врат с ръце и постави стиснати устните си на челото му. На светло й беше даже още по-трудно да се насилва да го гледа в скимтящото сърце, разтупало се като женско под дъха й, а иначе трудно се трогваше тоя здрав пехливанин Юсуф.
Кой я знай отде бе преплувала морето тая човешка грамада и как не бе потънала на дъното му. От Леванта нейде, че беше дошъл Юсуф филм на острова да снима, се мълвеше из кръчмата.
Тия филмови експедиции, колкото животът тук да не спре съвсем, водеше една порутена крепостна стена и кула, издигнати някога срещу набезите на арабите. На отсрещния пък западен склон на острова растяха лозе и слънчогледовата нива на Кириаците. Под нея, в ниското, на малък полуостров, тръгнал смело навътре към морето беше средновековната черквица на свети преподобни Кириак отшелник, закрилникът на каменното селище, на песъчливата почва, на коралите и гларусите.
Едрият Юсуф, страшен на вид, като герой избягал от филмите, които режисираше, се разкапа под целувката й. С подскочило сърце, той навеждаше глава пред нея и поемаше трохичките внимание с шепи, два пъти изтъркани с правен сапун. Защото толкова значимо му беше да се отнася подобаващо към всяко щедро дарение на чудотворната Агата - храна от самата божия трапеза, акт на свето кръщение в мръсния свят на простолюдието.
Вече цял месец той вярваше слепешката, че за всяка добре обмислена близост с него тя плащаше с монета от чистата си девическа душа и да й иска още, не можеше. Истинската любов не е търговия, благоприлично търпеше Юсуф, като някакъв рицар, а я желаеше вече като животно.
Просна се гол до кръста той обратно на дюшека, където само я беше душил цяла вечер и натри лицето си в букета от копринени косми, закичен на още топлите чаршафи. Те, прекарали нощта из гънките на мекото й тяло, го напиха със сладкото ухание на бял пшеничен хляб. Закуска за душата му. Кърма на живота му. И тъй нарече да мирише смъртта си, мъченикът Юсуф, още щом срещна тая чудна Агата в началото на август. Заби ножката си в масата и се закле за нея да умре, с или без брачни завети.
Първо му се смя неговият другар Фарим, после взе да се тревожи и един ден направо го предупреди:
- Братле, черна магия са ти теглили на тебе, да не виждаш как шушукат хората, щом обърне гърба си тая Агата. Казвам ти, не е чиста монета! И ти по-добре дръж сърцето зад ребрата си!
Смееха се и островчаните, че тъкмо за тая лека фуста живота си е вързал, но туй не секна неговата вдъхновена оттдаденост.
Агата бръкна с две ръце в коритото и като плисна три пъти от дъждовната вода в лицето си, прокара бели пръсти през кестенявите си коси, хлабаво ги сплете и със сребърното кръстче в ръце коленичи на изток.
Прехласнат, мъжът беше проследил движенията й с желание да се разплаче и чака само очите й да се похлупят, да изтегли звучно, вълнението си през нос. „Малко, а пък отде му иде тая здрава сила в сърцето тъй да вярва?”, обичаше сам да се препитва режисьорът Юсуф и да се диви на нейните подбрани женски навици. И усмихваше се с насълзени очи, и благодареше още, че сполучно, на тоя средиземноморски бряг, го довя работата му. Че той нали се радваше на малко слава, хич да не, побродил беше из градините на много и добре научил що е християнка. И те като змиите, отрова плюят, и те като змиите, кожа менят.
Друга като Агата, обаче не беше срещал отвъд своята лунна земя. Толкоз смирена и толкоз отдадена на нейния си господ, като негов ангел хранител. Чист и всемогъщ, и хем крилат, хем верен. Хич нищичко да не му думаше, когато идеше при него в тая бивша хлебопекарна, където сега се подслоняваше, той пак щеше да се счита за блажен избраник и да я носи на ръце като богиня.
Вдигна телефона си поклонникът, натисна средата на спукания дисплей и я канонизира веднъж. Щракна втори и трети път. Щрака ли, щрака и нито една, дори снимките извън фокус, не изтри. Все една и съща икона пълнеше галерията на телефона му: Агата коленичи, Агата снага мери с кипарисите, Агата маслини бере… Ненаситна беше жаждата му за Агатиното ясно сияние и пробуждащото му въздействие. И „Да бяхме само двамата на острова..”, блян бленуваше често Юсуф, па макар и с отворени очи.
Нали съботната молитва най-важна беше, че за душите на мъртъвците се наричаше, бялата Агата се забави. Освен това, тя хубаво си знаеше, че мъжът по се пленява, види ли тялото й отпуснато в чужди мъжки ръце - пък ако щеш и в господните - и коленичеше като току свалена от запален кръст и оставена там на закрилата на някоя сърцата дребна мушица като Юсуф.

Като свърши, Агата прибра топлия хляб, оставен пред вратата на хлебопекарната, разчупи го на две, пъхна по-голямата половина в торбата си и излезе.
Юсуф се надигна след нея да си я изпроводи с очи. През прозореца, припнала като кошута към нашарения селищен парк се мерна Агата, до одеве само негова.
Една искра на ревност сгърчи веждите му. По слепоочията му сякаш се налепиха нагорещени железа. Ах, колко много костваше на Юсуф да я гледа из залисаните погледи на разни зяпащи селяндури! Щом не можеха душата й, чистата, да видят, с какво право грееха несвестните си сърца на нейния огън, искаше им сметка той и ги кълнеше в душата си.
Но какво можеше да стори като неин никой!? Като обещана на светец, Агата пребелваше очи нагоре към небето всеки път, когато Юсуф се приближеше само да я увещае, че ако не в пълното си с бог сърце, то поне в ума си може да го пусне, близо да е, да я пази. По-далеч оттам, той никога не смееше да натрапва смъртната си обикновеност, запечатана в мургава кожа, правена от Аллаха.
Волната Агата премина под каквото там имаше останало от желязната порта на парка и се цамбурна в един сноп слънце, скъсал боровия навес над полянката. Насред изгорялата трева, тя цъфна като втора пролет. Алена и миризлива, представи си той за своята господарка.
Мина по римските алеи и още преди напълно да изчезне сред кипарисите, Юсуфовите лакоми очи завардиха пътечката надолу между скалите. Хванаха я там за една целувка време, щом момичето му се показа и я пуснаха в черквицата, която сляпата й кръстница стопанисваше. С нея там живееше и Агата.
Юсуф полегна бавно пак назад, като повален от дивните светове, в които богинята му го изпращаше и останал вече сам, безропотно им се предаде. Две червени устни се пукнаха пред неговите и напръскаха носа му с тръпчив нектар, а от варосания - като млечно-белия Агатин пъп - таван се люшна едра зряла круша. Наля се устата му. Облажи се сърцето му. И като зърна в него нещо през ажура на светло-синята Агатина жилетка, издъхна душата си отведнъж.
Нали един простосмъртен си беше, все адски хубави неща му се привиждаха в развинтеното въображение, пък и Аллаха за мисли не съди, викаше си Юсуф. Но все още гузен, преглъщаше тия представи цели, дори когато Агата не беше наоколо. А само как му се искаше да отхапва на оскъдни залъци. Да си играе с тях с език, преди към гърло да ги плъзне и преглътне само тогава, когато вече нямат вкус.
Стискаше очи Юсуф и ковеше своите вериги на търпение. Гълташе грешните си мисли, без да дъвче и се молеше за прошка.
По пладне се търкулна по пода и бавно се надигна сънен. Привидя му се, че в отдавна неизползваемата пещ пред него набухва бяла пита, месена от славянски ръце. Погали той корем и разтърси глава, кучешката. Разнесените под прозореца гласове на другарите му съвсем го разсъниха:
- Юсе! Юсе, вътре ли си, бе? Тръгваме за крепостта, преди ада да погълне облаците и започне да топи камерите ни. Да те чакаме ли?

По древна православна традиция, преди да влезе в прохладната черквица, Агата покри главата си и привика гърбавата баба Доротея.
- От де идеш, чедо?
- Ела да закусиш, бабо Доротейо! Ела - премести тя един дървен стол на припек до решетъчния прозорец и разстла каренцето на широкия напечен перваз. На него положи парчето хляб, една паничка с конфитюр от смокини, няколко маслинки и пак подкани баба Доротея - хайде, да ти е сладко, кръстнице!
- Недей, чедо! Хората ще спрат на черква да идат. Миришеш на брашно… от кара леванта идеш, чедо! Чувам, хората разправят, че той ти давал хляб.
- Иска Господ бизнеса му да върти, ще дава. Ти не бой се!
- Аге, тая черква на тебе ще остане, аз като си ида. Тук са твоят дом и твоят хляб. Не се петни тъй, чедо, кара леванта е неверник! Служи добре на бога наш и гладна няма да останеш.
- С пръст не ме е пипнал Юсуф, кръстнице. Не бой се, казвам ти, пазят ме мустаците на нашия свети Кириак - мед прокапваше от Агатината уста, изречеше ли това име. Разсмя се тя, целуна я по забрадката и като сложи една насолена хапка хляб в ръката й, обу й втори чифт чорапи на краката и тръгна.
Не спря, първо само забави ход пред олтара да се прекръсти, но като се загледа в пода изведнъж друго реши. Коленичи, постави челото си на тъканата черга и протегна ръка напред. Опипа неравните камъни под велурената покривка на масата с главната икона на Богородица, сви в шепата си нещо и духна.
Преди да се качи на колелото си, спря до голямата маслина пред входа, стисна в шепата си един клон, плъзна я по него и вкупом с листата го обра. После се отби в селската бакалничка, купи там каквото можа с намерените в черквата пари и се метна пак на колелото нагоре към слънчогледовата нива на Кириаците.
Като се насмука с хляба, баба Доротея я повика. Агата не се обади. Сви се сърцето й от страх. Познаваше си я. Нито Агата уши имаше да чуе, нито свети Кириак - достатъчно дълги мустаци беше расъл, та да могат да я опазят от дяволъка й.

Агата се изкачи по хълма, мина през селището и завъртя бързешката педали нагоре по открития склон край зрялото лозе. Слънцето тъкмо се разтягаше в небето, полето миришеше на смърт и суха трева.
Като стигна долната страна на нивата, бутна колелото си в слънчогледите на Кириаците, да го скрие и се мушна в тях. Дребничка, напред вървя напълно изправена. Полута се така, докато сърцето й не чу най-сетне познатото бучене на комбайна. Спря Агата, ослуша се още малко и продължи в посока на мечтите си.
При последните слънчогледи тя съблече мократа си жилетка и я пусна в черния пясък, на който бе станала пръстта под ада, падащ на въглени от августовското небе.
Огледа тя откритото и като разбра, че големият Кириак днес жънеше без братята си, заскача напред между съсечените слънчогледови стебла. След малко и машината спря, сякаш че той бе усетил пристигането й.
Бързо стигна тя до нагорещената комбайна, сви се запъхтяна до гумата й и надникна да го провери. Полегнал под дебелата сянка, гордият Кириак заливаше главата си с вода. Като изпразни пластмасовата туба, отвори очи и застина. Пред него стоеше една примряла от жега жена. Разпозна я. Челото му се набръчка от раздразнение.
Разтворила леко плътните си устни, тогаз Агата клекна встрани и нарочно отпусна рамене. Потникът й тъй се смъкна, че непипнатата от слънцето кожа по гърдите й се подаде леко над деколтето му и Кириак преглътна мъчително. Агата го загледа като ранена сърна.
Събрал сили, мъжът завлече погледа си надалеч и след като го закопа в спечената пръст, заговори сурово:
- Какво търсиш тук, Агато? Камбана нямаш ли си за биене?!
- Имам нещо за теб.
- Какво пък може ти да имаш за мен… Бягай оттук! Знаеш, че с Ирина чакаме дете.
- Чакате. Затова не идваш вече на черква. Господ ти даде каквото искаше и сега за какво ти е да се връщаш в дома му!? Навик ти е да използваш първо, а после да забравиш…
Вбесен, Кириак се надигна. Нали беше частен земевладелец и знаеше се името му в околията, не беше свикнал той сметка да му се държи.
- Дяволе, върви си! И взимай тоя ад с тебе там, откъдето изпълзя, че ме стопи, а жътва имам да правя! Хайде, да те няма!
- Дявол да бях, да те спася! Ама човек съм, човек, който може само с човешки сили да закриля. Затуй сега седиш на сянка. Или и ореха забрави кой сади за теб!?… Тогава нямаше Ирина и нямаше камбани. Бяхме само аз, ти и зелените маслини в детските ни усти. Още помня как ми намигна оная пролет…
Кириак изпука челюстите си. Не я погледна. Драпаше да се спаси от плена на хипнотизиращото й око и златните коси, отскубнати от плитката да галят матово розовите й бузи. Страх го бе от тънката коричка на онази уж изстинала лава в сърцето му. Нали веднъж я бе държал в ръцете си с надежда, че ще умре в нейните. Нали веднъж Кириак и Агата бяха имането на острова.
- Ех, ама то много трудно човек да намигне с горчива маслина в уста! Все правиш от мухата слон. Загорчало ми, свил съм се. Намигнал съм й! Хайде, прекратявай хленченето и пътя!
До него Агата пусна една цигарена кутия, любимите му шоколадови пурички, изсипа накъсаните от черквата маслини и тръгна. Кириак не я спря, а тъй й се искаше. Тъй й се искаше.
Искаше й се той да я обича още, както тя него. Но докато мъжете падаха покосени от нейният главозамайващ чар, Кириак пребъдваше с ризница, изкована срещу нея сякаш в Олимп. Нейната любов ли го направи бог? Ако не беше паднала в краката му, пак ли щеше той толкоз да се величае? И ако не ги бе застигнала оная прокоба миналото лято, как щеше да им бъде сега, жалееше уж Агата, а сърцето й плюеше отрова.
- Ти не можеш да прощаваш, а дали Ирина ще може? - дяволска усмивка се плъзна по лицето й, докато обръщаше дисплея на телефона си към него, да му покаже нещо. Кириак застина, видял там себе си и нея, притиснати в целувка под бора на гробището. Бяха се оказали случайно там, по едно и също време, минала събота, когато по-рано същия ден бременната Ирина падна по стълбището пред къщата им. Поддал се беше в момент на слабост, а Агата бе успяла добре да се възползва и си въобрази: „Кириак все още ме обича.”
Бързо скочи той на крак, а пък Агата, отдавна вече прекосила половината от нивата, му се подразни още малко, мушна се в слънчогледите и му избяга. - Свършено е с нас! Набий си го в главата, Гейо…! - провикна се след нея ядосан Кириак и се плесна през челото, още по-разярен, заради това, че под езика му се беше изплъзнало галеното име, с което до миналото лято я беше обожавал.
Като зажъна зад нея комбайната отново, Агапиното сърце се пръсна от яд. Захапа дланта си тя. Стиска и хапа, докато не я насини, а после се скри от погледа му.
Щом се намери сама насред високите слънчогледи, хлътналото под очите й се разтуптя. Ноздрите й запъхтяха, а под гърдата нерв я щипна като скорпион. Прокара длан под нея, раздърпа още потника си, да го напълни с въздух и като обстреляха очите й празното небе, подобни на дула без цел, започнаха бавно да се пълнят с безпомощни сълзи.
В дявол я превръщаше това негово безразличие. Но ако пък той наистина толкоз много значеше за нея, как бе способна да го изнудва!? Какво й правеше, че тъй жалка и безпощадна ставаше към самото свое сърце, питаше се Агата.
Вдигна жилетката си, откъсна си една зряла пита слънчоглед и завъртя педали обратно към селището. Преди първата къща слезе, изтри сълзите си и се наметна прилично, защото втората, с високите прозорци и арки над вратите беше Кириашката, а на плочника отпред, килими переше майка му.

По някое време Фарим се провикна от палатката, където се съхраняваше оборудването за снимките. Забравена беше видеостабилизатор-стойката за втората камера в хлебарницата. Юсуф му донесе ключовете за пикапа и го изпрати да я донесе. Преди да тръгне Фарим обаче, забелязал тревожното лице на своя другар, се поспря. Юсуф не чака много да запее мъката си:
- Слушай, братле, от сутринта ме мъчи нещо. При онова балканско хоро, на което Агата се беше заловилa като я видяхме за пръв път на площада, ако помниш, десният крак се изхвърля с усукване назад, уж леко като пеперуда, но пък се приземява дивашки на пета. Туй хоро няма мускула на казачока, нито пък задкулисието на испанското фламенко, но схванеш ли петата му, кръвта ти се подпалва. И уж гори, а те смирява. И уж подпалва душата на играча си, а го влюбва само в туй, което има. Под тъпана задумкал в гърлото му, тогаз, душата му се разгаря като зряла нива в огъня на август. Ей такава дума, като таз сучеща се пета, търся… да окача пред името на Агата.
- Ой! Ой! Че как няма да забравим стойката, братле, на нас умове не са ни останали! Чуваш ли се, Юсуф! Работата ни тук се свършва до дни. Какво ще правиш, щом си толкоз лапнал?
- Ще ви изпратя да си ходите, братле.
- Ами ти? А останалите локации за снимки?
- Аз, каквото е рекла Агата. Ти ще довършиш снимките. Вярвам в теб, братле.

По това време Юсуф обикновено разпускаше екипа си и се стягаше за път. Хубаво му беше от финалния продукт и очакваше тези последни снимачни дни все с трепет и вълнение. Рядко се връщаше по същите места да снима, заради увлечението му към безкрая. Но този път беше различно. Къс му се стори престоят на острова. Разбира се, тази стаена тягост имаше име и мобилен телефон.
Нали го караше да бъде по-добър човек, Юсуф искаше Агата с цялата си душа и сърце завинаги. Той черен, тя бяла. Той луната, тя слънцето. Той слугата, тя господарката. „Правени били сме един за друг.”, мислеше си, готов да й служи до гроб, вярващ, че службата на такава жена е служба на самия създател. Тъй щеше ако трябва отдалеч да я мирише като райско цвете до края на дните си, само тя да не спираше да му носи късмет и гледа нагоре, славеща небето.
Почувства Юсуф, че то сякаш се разтвори над тях и за малко да се пръсне сърцето му от толкоз въжделение, а Фарим тръгна към селището, разярено повтарящ си думите му: „Вярвам в теб, братле!”

Като се прибра Агата от нивата на Кириаците, завари баба Доротея да я чака на скамейката пред черквата. Даде й две десятки тя и я изпрати с поръчка до бакалничката. Пет торбички захар поиска Агата да й носи, преди едничкия чувал дето се зарежда всяка есен, да се свърши за гроздобера. Нали той беше на идната събота, хората отдалеч бяха започнали да се стягат.
Агата се метна пак на колелото си и се изгуби в боровата горичка. В бакалницата, долу на площада, завари не друга, а тъкмо Кириаковата Ирина. С дълга до земята рокля, хлабаво да й е на корема, тя се разплащаше пред касата.
Разбира се, че я беше разпознала още в гръб. Дълго и обстойно я беше наблюдавала, в началото когато се бе докопала до бреговете на техния рай с оная лодка, в онзи черен петък, докато насади достатъчно омраза в душата си, но уви. Нагледала й се беше, колкото умът й да вземе - омраза тъй и не можа да се хване в сърцето й.
Заоглежда се наоколо и за Кириак. Слязъл трябваше да е от нивата си досега. Ирина ще й го доведе, помисли си Агата с разтуптяно сърце. Пак ще го погледне за малко в очите поне, пак ще й се случи онази сладка химия в корема.
Агата бързо напълни и натовари торбичките със захар на ръце и тъкмо се нареди зад Ирина, когато пухкавата продавачка взе да й задава лични въпроси. Нахвали се Ирина, първо с детската на бебето, а после и термина си каза. Бременният й корем чак до плота с дъвките стигаше.
Агата приближи и реши да се обади. Като ток гласът й удари двете жени. Надебелялата Ирина се обърна първа с ужас, изцъклен в очите. Кимна късо през рамо и заговори на още по-висок глас, за да чува и Агата, колко щастливо им било с Кириак.
Тя обаче нищо не чуваше, погълната от спомени. Изписват нея от родилното и Кириак я гледа със същите очи като на малкото момченце, увито в пелените пред скута й.
Днес в бакалницата миришеше на специфични химикали. Стария циментов под, по който те с Кириак от деца бяха идвали за лимонени пасти и пепси, беше застлан с нов балатум. Стъпила сега с два крака на него тая чужда Ирина, беше. Доведена на острова преди по-малко от година, тя крачеше по него, сякаш знаеше как се принадлежи на тази земя, която хранила бе нея и Кириак с маслини, бързо да порастат само, за да се обичат като какичка и батко.
Странно, как тази невзрачна женица бе успяла на нейното място да свърши, мислеше си Агата, със сърце знаещо, че никой друг както него, не можеше Кириак да обича.
След минута и ресните пред вратата се отместиха. Пред касата, една до друга, двете жени обърнаха главите си едновременно. Нисък, но напет, там се спря Кириак. Ток и него удари като видя Агата, тъй опасно близко до Ирина. Капчиците пот, избили по челото му се стекоха бавно до натегнатите челюсти. Дали не беше закъснял? Дали Агата не беше измъкнала вече онази снимка, с която го изнудва сутринта, се четеше по лицето му. И решен, той тръгна на спасителната мисия.
Постави празната бутилка на масата в движение и се плъзна между двете жени. Продавачката побърза да се закашля двусмислено. Наместен точно пред Агата, сега беше гърбът Кириашки, пазещ тези на Ирина и новороденото му.
Агата отстъпи. Той изглежда наистина допускаше, че тя бе способна да нарани туй, каквото и да е то, което е в сърцето му. Допускаше го. Толкоз я познаваше, тоест изобщо. Туй нещо се обичаше от него. Значи трябваше, и се обичаше и от нея, и тя никога нямаше да го нарани. Но щом той бе готов за отбрана, значи не обичаше нея повече от Ирина и корема й. Всичко между тях, значи, наистина бе погребано на два метра под земята.
Пухкавата продавачка се пльосна на касовия апарат:
- Лимонени или други пасти искаш, синко…- намигна досадливо на Кириак тя, да отмъкне нещо за злорадстване, а той, като заловен в капан между миналото и бъдещето си, съвсем се нервира, вдигна Иринините чанти и хукна да прибира жена си вкъщи.
Агата се задъха, без да е помръднала. Колко много можеше да преглъща преди да се задави до смърт!? Като гробница й беше този остров. Уж все искаше да го среща, а накъдето и да тръгнеше все пред смърт се изправяше.
На излизане тя взе стъклената бутилка, която Кириак бе оставил на масата и я прибра в торбата си. Завъртя педалите чевръсто към парка, ала колкото и да се мъчеше да изчезне от обстрела, струваше й се, че все на едно и също място стои. Торбите със захар ли я натискаха, че гумите й тъй затъваха в асфалта!? Не, докато живееше на този остров, тя никога нямаше да спре да върти педали, за да избяга от бебешкия плач, който я събуждаше нощем, от несметното презрение на Кириак.
Още щом се скри зад боровете, измъкна бутилката от торбата и без да гледа, Агата я удари в главата си. Не можа да я строши отведнъж и „На ти! На ти!”, засили я за втори и трети път. На петия бутилката се счупи. Разхълца се от страх Агата при зеленото стъкло, пръснало се в краката й и я заболя, но не повече, отколкото сърцето я болеше.
Избута, укри колелото си зад чешмата и надвесена над чучура, се огледа в коритото. Една гъста капка кръв се стече покрай насълзеното й око. Постави пръсти на раната Агата и грубо я опипа. Ако не се махнеше от тук час по-скоро, щеше да се постарае, да не бъде само драскотина следващия път, закани се тя на себе си и си помисли, „Юсуф! Оттук да ме измъкне, само Юсуф може.”

Агата видя, че имаше някой в хлебарницата и потърка с нокти по стъклото на вратата й. Тя бавно се отвори, но вместо Юсуф, отвътре излезе Фарим.
Със забравената стойка в ръка той тъкмо беше тръгнал наобратно към крепостта, когато му се разкри тази възможност да покаже на Агата колко омразна му беше вече станала. Като я видя на прага разкървена, настърви се сякаш като акула. Прииска му се да напука черепа й, задето замъгляваше ума Юсуфов, но като помисли малко, вместо да я наранява, реши друго:
- Какво те води насам, Агато?
- Юсуф вътре ли е? - отвърна с въпрос тя, като показваше, че не иска да се занимава много много с неугледния мъж.
- Няма го, но аз съм тук. Юсуф ми е като брат. Какъвто е той, такъв съм и аз. Разлика няма, ела да провериш, ако искаш? - и разсмелият се Фарим бутна да отвори вратата на хлебопекарната, като я завлече навътре със себе си.
Прилепи Агата до стената и като я заключи между ръцете си, доближи се да помирише засъхналата кръв по лицето й. Агата сложи длани на гърдите му и се опита да го отблъсне. Фарим не помръдна. Стоеше над нея предоволно ухилен, заканен урок да я научи и не мигаше. Но точно в този миг през вратата влезе Юсуф. Разбрал веднага какво се случва, той изблъска Фарим от нея и като му завъртя една тежка плесница, изпрати го по дяволите.
- Заради тая славянска кучка ли, братле? - Фарим изплака с молба в гласа си, докато се изправяше от пода, но вместо милост, изпроси си втори удар. Накрая мълчалив, Юсуф го срита в слабините и го изхвърли навън от хлебарницата.
Право в ръцете му се изсухли бледата Агата. Юсуф повдигна брадичката й да види в очите й какво се случваше, но вместо тях се натъкна на кървавата следа. И като докосна боязливо раната с върха на показалеца си, заклепа като дете:
- Кррръв ли е туй, мммаце? - опита Юсуф да изрече, без да заекне, сякаш едва сега разбрал, че и у Агата течеше просто човешка кръв.
Почеса се по върха на главата си той и изсумтя като бик.
- Какво ти стори този глупак? Ще го убия! - устата на Юсуф се запени, а юмрукът му се стовари в стената. Чувстваше се слаб, затова че не бе могъл да я опази, после я намести на дюшека си и застана до вратата на пост, загледан навън като снайперист.
Агата нищо не отрече. Добре дошло й беше даже, че Фарим я заплаши, сега каквото и да пожелаеше от Юсуф, за да се почувства по-добре, щеше да й бъде дадено.
Дръпна го тя за дългата ръка по-близо към себе си и вече добре разплакана, му направи жест да седне. Юсуф й вярваше, но както тя добре знаеше, той не беше глупав и без да чака засили тялото си в обятията му, преди той да хукне след Фарим и разбере за Кириак.
А наивното Юсуфово сърце пък се скубеше като памук от съжаление. Пролятата кръв на иконата му го побъркваше. Следата от жестокост по нея го разяряваше. Ала с тялото й в своите ръце, той полека омекна. Забрави бързо за гнева и за престъпниците. Отпуснат прие нейната форма и усетил малките й гърди забити в сърцето му, стори му се, че все същата си беше. Все същата негова светица, независимо, че мръсните Фаримови ръце й бяха посегнали. И натисна още по-силно едро-нашарената си буза в лавандуловата й коса, сякаш нямаше намерение никога вече да я пусне.
Това, което му се стори цяла вечност, обаче свърши за секунди. Усетила промяната у Юсуф, Агата се дръпна:
- Юсе, аз никоя не съм ти, че да ме утешаваш! Най-добре е да си вървя, че кръстницата сигурно е будна и чака захар да й нося.
- Чакай, стой, маце! Ела, не се измъквай, толкоз бързо!… Знаеш колко те обичам. Не мога да те пусна разкървена. Ами ако пък баба Доротея подуши сълзите ти… или кръвта, ще си помисли, че кара левант ти е посегнал!?
- Юсуфе, ти да не мислиш, че кръстницата знае, че съм тук с теб по туй време!? - Агата се измъкна изцяло от умуващите Юсуфови очи. - Кръстницата е набожна жена, Юсе, не ги толерира тия неща. Тя калугерка иска да ме прави, а ти допускаш, че доброволно ме е пуснала в ложето на мъж.
- Е, не искаш ли и ти туй, маце! Калугерка да ставаш!? - за секунда, ама тъй му се обърна стомаха на Юсуф, защото беше видял Агата сякаш в друга светлина. Нещо в изказването й хич не му се хареса. Сякаш тя не беше истинска с него.
- Е, именно де! Затуй ти казвам, не мога да обичам никой мъж, Юсе. Не мога. - Агата побърза да се измъкне, преди да даде друг повод на Юсуф да се съмнява в нея, но изплашен, че ще я изгуби, мъжът я сграбчи.
- Знам. Знам. Аз съм ти казал, маце, ти си обичай бога, на мен само да те пазя ми дай.
Дай ми само да те пазя, маце! Даваш ли?
- Давам.
- Ама искаш ли?
Агата само се разсмя. Затвори очи и зашепна молитва за здравето на Юсуф, а той се смали пред нея като нищожество. И преди да тръгне Агата му предложи още по-голяма, от молбите за здраве и късмет, помощ. Нали за това, все пак беше дошла да го търси.
- Юсе, защо не взема да ти стана аз асистентка? Вместо да разчиташ на Фарим, ще имаш мен. Изпрати ме само да я завърша тази режисьорска школа в Болоня и гледай как се прославя името ти.
Кървя с думи тя, търкаля здравото си тяло по пода като болно и сочи къде точно нервите й са завързани на възел. Кара Юсуф да ги разплита с точков масаж и без нито една целувка или подвито коляно, до вечерния си час, тя получи думата му.
Юсуф беше видял невъзможното да се сбъдва за него. Изпращаше Агата да изкара школата и после щеше да я има за цял живот. Агата, и калугерка, и режисьор, защо пък да не можеше за него едновременно да бъде, въобрази си.
И въпреки че нямаше никакви очаквания от нея, мъждукаше надеждата у него, че изпълнението на нейното желание, ще го издигне в очите й, та да може божествената Агата най-сетне да забележи и любовта, в която й се беше клел за седем живота.

Още на другата сутрин, той преведе почти всичко от сметката си на Агата. Толкова, колкото й трябваха за семестриалните такси и три месеца квартира в Болоня. Останалите, след декември, щеше да намира начин да й ги изпраща, месец за месец.
Той може и режисьор да беше, но не беше чак толкоз заможен, затуй намали разноските си и си направи сметка, че докато замине тя да учи, той все някак щеше да оцелее тук.
Пръв от острова си замина Фарим, след него Юсуф освободи и екипа си. Беше взел решение да отложи последните снимки за пролетта, а той оставаше тук до деня на свети Кириак, след който Агата плануваше да тръгне за Болоня.
На следващия ден той не я срещна. Не мина тя и в четвъртък. Юсуф приключваше, насам-натам със задълженията си и като се занимаваше с неговите си работи, не обърна много внимание, че Агата не беше заобикаляла хлебопекарната от онзи ден, в който последно той пари й превежда. Но на четвъртия ден, докато люшкаше краката си над морето от крепостната стена, една неприятна мисъл го навя. Ами ако Агата не удържеше на думата си?
Думна се самичък по главата и се захока. „Ей затуй не ме иска Агата! Защото не вярвам докрай! Ще мине, днес Агата ще мине!”
Но щом това не се случи и онзи ден, Юсуф се почувства сам самичък на тоя чужд остров. Щастието, че беше изпълнил желанието й бързо се помрачи.
Едва в сряда като слезе до площада да връща наетия пикап, случайно налетя на Агата. Но вместо разговора, за който беше чакал тъй търпеливо, каза му тя, че кръстницата Доротея не я пускала от черквата навън до празника на свети Кириак и му предложи, на гроздобера в събота да се видят.
Само че Юсуф чу, че я видели с колелото, нагоре към нивата на Кириаците да ходи. А за тоя Кириак, още Фарим му беше споменал веднъж, но Юсуф отрече Агата да има глупостта да се занимава с подобен селяндурски феодал.
„Как тъй, баба Доротея? Че поиска ли нещо Агата, начин винаги намира!”, като че ли се събуждаше от сън за малко той, но скоро пак намираше с нещо да я оправдае и дните си минаваха в самота и мълчание, все по-мъхнати и все по-есенни.

За да мине по-бързо времето до събота, Юсуф се огледа за вършене на нещо из острова. Обаче освен мъртви за погребване, тук друго нямаше и той се хвана ровове да копае, каруци да кара и кръстове да кове. В петък, като никой не почина, отиде и в бакалницата да помага. Разтовари стоката от лодката и всичката на гръб я качи по хълма до селището. Пъшка, пуфтя, хубаво му излязоха несгодите през носа. Поолекна му.
„Срамна работа няма, поне поиска ли Агата нещо, наблизо съм.” Тупаше се по гърба Юсуф и нали си изпипваше работата, доволните островчани с все по нещичко му се отблагодаряваха. Ако не с пари, то с храна.
Докато се гърбеше, времето минаваше бързо, обаче той усети какво е да няма Агата наблизо и започна мъчно да се кае. Той сам я бе изпратил надалеч от себе си, а беше готов и двата края да свързва на тоя остров, само и само край нея да е. Ала огънят, в който се бе запалил в онази нощ, сега миришеше на пушено сърце. Мечтателско му беше станало с гърди прободени от нейните малки, с чело оцветено с Агатината кръв, ала сега нищо от това не можеше да оправдае свръх тъпотията, която беше проявил. Изпратил я беше, глупашката изпратил, сам от себе си и не можеше назад да върне времето. Онзи мирис на бял пшеничен хляб беше отдавнашен копнеж и спомен.
А да се натрапва, малко умееше. Той й бе дал дума, тъй от разстояние да си я пази, дори когато тя не го желаеше. Макар че сега хубавичко разбираше, че таз възвишеност си беше занаят за калени майстори-боголюбци и все по-трудно ставаше да стиска. Недостигът на неговия живо-творин кършеше бавно духа му ден по ден, защото хубаво да я пусне на свобода, ама пътища много по тая земя.

Дойде гроздоберът.
Отдалеч Юсуф беше забелязал оная писана каруца, с която Агата и баба Доротея пристигнаха от селището. Доплака му се от вълнение, но подсмъркна два пъти и тръгна веселяшката към тях:
- Опа, маце! Как е?
- А, Юсуфе! Голям късмет, че и ти си тук. Помогни на нас с баба Доротея, а? Един ред е само. Да го оберем, а?
Юсуф не вярваше на проявеното й безхаберие. „Голям късмет, че и ти си тук”, мислеше си той, значи не беше среща. Но да й се сърди не умееше, затуй изобщо не се и опита. Пък и видя в молбата на Агата една последна възможност. Да им помогне, значеше, че и в очите на баба Доротея щеше да се издигне. Тогава Агата нямаше да може вече да се оправдава с нея.
- Готово, маце. Като свърша лозето на бакала, ще дойда и вашия ред да оправим.
- Ех, Юсуфе, къде те намерих такъв сърцат!
Агата, разбира се, не я свърташе с ножиците и се чудеше как да се измъкне. Тя си беше наумила Кириака да търси, последен шанс да му дава да я прибере при себе си, преди завинаги да замине за Болоня. Ако не за това, то за какво й беше изобщо да рискува с оня теглич Юсуф.
Намери тя и се приближи до колчето маркирано с бяла боя. Прочете инициалите К. К. и влезе в съседския, вече обран ред. Повървя навътре малко, докато не чу нечии лозарски ножици, пъргаво защракали. Ей нататък, чак към края на реда се показа и сламената шапка на Кириак.
Като се приближи, колкото да разпознае берача, Агата спря. Между разтресените лози се мярнаха навити мъжки ръкави. Видяха се и части от лице. Дясна вежда, ляво ухо, а и устни, стиснати в усилие. Тия, може и да бяха най-късите мъжки ръце, но дълги бяха достатъчно сърцето й в плен да държат и ги познаваше по-добре от своите. Той, Кириак беше.
Тогава, покафенели от гроздовия лепкав сок, те сякаш към нея посегнаха. Подложиха се под една пурпурна чепка, повдигаха я с грижа, скълцаха стебълцето й и като я подхвърлиха през слабите слънчеви лъчи към кошницата, пръсна се тя както самото Агатино сърце.
- А, ти ли си бил, Кириак! - тогаз тя се престори, вече овладяна и вървешката. - Аз, Юсуф търсех.
Разпознал веднага Агатиния глас, Кириак се тросна:
- Аз работници не наемам да ми вършат работата, върша си я сам. По може из вашия ред да се е погубил.
- Оттам ида, няма го. А, спешно ми трябва да говорим, че тръгвам за Болоня още след свети Кириак, не че ме е грижа да съм тук за този празник, де.
- Браво!
- Браво, ами. Ти да не мислеше, че цял живот на тебе ще се моля! Или че само Ирина най-умната на целия остров излезе?
- Боже, боже…
- Хич не изричай божието име напразно! Бог няма вина за твоите загуби, нито пък аз…
- Губещ е тоя Юсуф. Първо ума си изгуби, а сега и парите, както дочувам!
Агата се нервира на непукизма му. Нищо не му действаше на тоз нейния Кириак, сякаш с каменно сърце беше. Ала колко рядко пък можеше тъй близко да застане до него и като се видя в това завидно положение, смени тона си:
- Майка ти обича ли я твоята Ирина, че все из моите сънища иде да ми се радва като на своя? Снощи пак сънувах; пера й, чистя й и все едни смокини й мия на вашата. На чешмата отпред на двора ви. На, там. Смокини мия, косите ми се спускат по гърба ми, а под неговата гърбица твоето дете плува…
Кириак беше спрял да кълца с ножиците. Тия думи го бяха стигнали. Насълзени очите му не можеха вече да видят кое дръжка беше, кое чепка и кое беше пръст. И тъкмо когато веселата песен на берачите долетя през мълчанието им и ги събра на едно различно от този свят място, в края на реда, левантът се провикна:
- Грозде щяхме да берем, маце, грозде!? - Юсуф знаеше къде да я търси, последвал необяснимата си антипатия към Кириак.
- Бягай, мъжът ти те търси! И стой далеч от мен и Ирина! - сбогува се Кириак набързо.

Чукна се Юсуфовото сърце по края малко, но иначе сполучливо мина гроздоберът. Баба Доротея три пъти хвали добротата му и макар онези съмнения покрай Агата още да мътеха взора му, почва имаше за растеж на взаимоотношенията им.
Тя, мислеше си той, още му върти номера. И все пак с лъжите й можеше да живее, но без лъжливите й арабски очи никак. Не лъжа, ами дори море да ги дели, той щеше да се мъчи, достоен за нейното християнско сърце да бъде до последен дъх. Да се сърди на най-хубавото човешко създание, беше като да се сърди на самия бог. И като повлечен от една река на щастие, Юсуф се засили, музиканти да води на острова за празника на свети Кириак. Даваше му се, на всичкото му нямане, още му се даваше за Агата.
За късмет, бакалът му плати за гроздобера точно на време. Задържал си бе за борчовете, а с остатъка Юсуф се нагости като цар веднъж и другото похарчи за оркестър. Свети Кириак пък сякаш му помогна, за толкоз кратко време цял оркестър да събере и подготви. Той сам щеше на акордеон да свири.
До празника Юсуф броя гларусите в есенното небе, репетира и кара само на погребално жито. По малко пак започнал бе да влиза в книгите за борчове при бакала. Но заради туй, че оркестър щеше да води за празника, позволиха му поне без наем да използва хлебарницата, докато си тръгне.
Ала вятърът го пъдеше оттам. Подът й, подобен на ледена пързалка, наводни сламения му дюшек, а мазилката по стените валеше като сняг в ушите му. Раздута от влагата, вратата едва се хващаше за пантата си, отвориш ли я. И онзи едър Юсуф, който пристигна на острова филм да снима в началото на август, бързо стана един накашлящ пещерен човек. Само мисълта за Агата още го крепеше.

Тъй, в полукръг Юсуф разположи столовете пред маслината и покани музикантите да седнат. Цигуларката Оля тъкмо понечи да се настани до китариста Леополд, когато Катето се мушна между тях и зае хубавото място. От неговото ляво пък, седнал вече беше Юсуф и с провесен нос Оля тръгна за последния стол. Срещу Юсуф се намести Ленчето. Като барокова картина станаха, с черквицата сторила им драматичен фон.
Ленчето, стисна челото си, Леополд - Пикасо го рисувал - постави китара на коляно, а забит в стола като гвоздей, ребрата на акордеона разтегли, и тънкият Юсуф. И тъкмо се подготви знак да им даде, когато спречкали се, до Леополд коя да седне, цигуларките заръгаха цигулките си с показалци и едно погребално мечене им даде тон.
Нервиран, Юсуф вече се изправи:
- Колеги, дайте по-сериозно! Празник е, не погребение. Катерино, я гледай Леополд в очите, че там ти е на теб свирнята!
- В кое от двете да го гледам? - попита тя и всичко оживено прихна да се смее, забелязали, че китаристът беше малко кривоглед.
И в този миг, опнал нервите на Юсуф, камбаната на черквата заби. Залюляна на въжето й, Агата сякаш прелетя над маслиновото дърво като възнесен ангел, дошъл му на спасение. Юсуф, който не я беше виждал с дни, възвърна сили на секундата и с раз стартира групата наново.
Накъде по средата на изпълнението, той не се сдържа и пак погледна към камбанарията. Бялата Агата гледаше с отнесен поглед, посивял и празен, а уж щастлива трябваше да е, че утре път я чака. Юсуф замижа. Ала щом отвори пак очи и проследи нейните, разбра че те не него гледаха, а у онзи безхаберен копач Кириак, се бяха натиснали безсрамно пред хората.
Юсуф задържа усмивката си горе, ала не беше тайна, че последвалото соло на цигулките застърга право по месата на сърцето му. В главата му задумка истината. Акордеонът издиша циганската си душа, сякаш кама забиха в сърцето на свирача му, а Юсуф и онова балканско хоро с петата беше планувал за Агата, която обичаше да го танцува, да посвирят.

Пръснаха се хората доволни, кой по къщите си, кой по кръчмата. Качи музикантите на лодката Юсуф и ги изпрати. Поздравиха го всички за добре свършената работа. А баба Доротея даже го покани да остане за вечеря. На Юсуф точно туй му се искаше, но като се сети как Агата дори не го погледна цял ден, отказа й.
Прибра се той в хлебарницата и чак тогава се досети, че от три дни не беше слагал залък в устата си. И все пак по-страшно от празния му стомах, му се стори празната фурна. Онези уханни летни вечери, прекарани в прегръдките на Агата, бяха сякаш сън. Нямаше вече мирис на бял пшеничен хляб. Миришеше на пръст и гнилоч. Нямаше и помен от горещите летни вечери и техните пожари, в които Агата бе подпалвала сламения му дюшек, сега изправен до стената да съхне от сълзите му. Нямаше храна. Нямаше уют. Нямаше ги и другарите му.
Стана, омота се в едно мухлясало одеяло Юсуф и тръгна.
„Защо избира човек да тича след онези, които не го искат, а тези, които в огъня за него влизат - бута, пъди и не ще?”, запита се Юсуф, докато краката му висяха над морето от порутената крепостна стена. „Сами се ковем по кръстовете, а после чакаме небето да ни сваля и превързва раните ни.”, провлачи пак, вече прав заспиващ. Само веднъж да можеше да я види, преди да я качи на лодката за Болоня утре. Но дотогава, досети се той, спешно беше да помисли първо за стомаха си. И като си побърбори още малко сам, все тъй впуснат в тъжни мисли, стана и тръгна без посока.
Прозорците на къщите грееха като пещи. Там роднините, насядали сплотено край трапезите, почитаха светия Кириак. А химеричното потракване на вилиците им, го върна в ситото му детство.
Размина се той с някакви хора, поседя в кръчмата при онези, чийто усти все дъвчеха Агатините кокали и пак тръгна из празните улици да се скита.
Едва се сдържаше да не слезе долу в черквата и я потърси. Но да я обременява, когато тя открито му показваше, че той не значи вече нищо, не бе способен Юсуф. Не беше тя виновна за неговата слабост. В това мъчение душата си каляваше за нея, мислеше си. Не се обича насила, уж повтаряше си, а сърцето му прескачаше все по-начесто, сякаш на път да докаже, че от любов наистина се умира.
„Аз каквото правя, от сърце го правя”, хващаше се за гърдите Юсуф и гледаше да поеме оная улица, която води по-далеч от Агата, да не би случайно пред прага й да се окаже.
До осем Юсуф беше обиколил селището. Завъртял се беше край парка, после и по каменната пътека, надолу към черквата се подаде да слезе. Но като стигна до голямата маслина, надникна през прозорчето вътре и щом видя мъките на разни светии, опомни се и се заизкачва обратно по хълма. Слънцето се потопи в морето.
Прегладнял и сгърбен, Юсуф излезе от селището и тръгна покрай лозите. Колкото по-далеч от Агата, толкоз по-добре. И може празни и да бяха джобовете му, а и недовършен филмът му, но главата си тежка с морал, губеше, но да се моли никога нямаше да посмее. И да не разпитва господа защо тъй бе решил, можеше, обаче да погаси разпушилата се глава на раменете си, му беше трудно. И нали тя беше само негова, мислеше, че и да я тресне нейде или търколи в морето, нямаше да стори грях. Ще върви, докато свърши пътят и тогава ще решава. Но след малко като стигна и слънчогледовата нива на Кириаците, пак взе да пита къде ли беше Агата и с кой ли.
Тогава зад него, идеща откъм селището, се чу кола. Юсуф се наежи. Кириак ли беше и защо ли идеше на нивата си в тоз час?
„Ще го убия. На рибите в морето ще го хвърля”, закани се и сви юмруци той. Отби се встрани от тесния път и зачака. Но щом возилото се приближи, бързо го подмина и като не спря на Кириашката нива, стана ясно, че някой островчанин за гробището беше тръгнал.
„Свети Кириак за живите, тъй както и за умрелите, а пък за умиращите….”, избърбори Юсуф, полузаспиващ в мрака и пак затътри крак напред, зазъзнал в одеялото.
Светлинките на автомобила избледняха пред замътените му очи и точно преди вятъра да събори слабото му тяло на пръстта, една идея го плесна по спластената глава. Там, на гробището, все трябваше да се намери нещичко, колкото да застане между кожата и кокалите му и го спаси от смърт, преди да качи Агата на лодката за Болоня.
„Да се краде от мъртви е по-малко грях, отколкото от живи да се проси”, помисли той и забърза напред с последни сили.

Като потегли колата обратно към селището, Юсуф излезе от скривалището си и закрачи с широки, предпазливи крачки към пресния гроб, по който щедро беше пръснато за ядене и пиене.
Разбута парцалените цветя и свещите и сложи от храната в устата си. После бързо утоли и жаждата си. Разсъни се малко вече и тъкмо щом поседнa да си поеме въздух, един странен шум се чу наблизо.
Първо Юсуф реши, че му се беше причуло морето, което ревеше долу в скалите и продължи да си дроби залъци от сладкиша, после пък се усъмни, че вятърът беше свирнал в ушите му, но когато хленчът се чу за трети път, той се надигна в тъмното с гръб, газиран от угроза. Запада сладкото от зяпналата му уста.
Приличаше на човешки плач, ама ни коли, ни каруци имаше спрени пред гробищния портал. Юсуф затаи дъх и се ослуша. Ако беше човек, страх няма, ама ако беше друго… ако беше таласъм!? Ослуша се пак той и страх - не страх, реши да провери тая работа. И пак с широки, предпазливи крачки тръгна срещу вятъра.
Като походи напред, хлипането започна да се чува все по-ясно, изглежда беше хванал вярната посока. Пред бора Юсуф спря. Като че ли из старите му клони идеше скимтенето, но не беше птица, нито котка. Сега той знаеше, че беше човек.
И понеже оттам, където спря, нищичко не можеше да се види напред, заобиколи дървото Юсуф и подскочи на мраморния обръч. До плочата му, навела глава, плачеше жена.
- Ох, Юсуфе, ти ли си бил! Да знаеш как ме изплаши само!
„Агата!”, Юсуф преглътна. Видял Агата, той разтресе глава кучешката и заклепа да се събуди. Вода беше пил, а не шербет! Луд беше, полудял сигурно, щом Агата виждаше навсякъде или пък вече мъртъв, помисли си.
- Маце! Маце, ти ли си? - приближи се той и като видя, че жената беше истинска, убеди се, че гладът го е убил и е в отвъдното. - Какво правиш тук? И ти ли си мъртва?
- Жива съм, Юсуфе. Жив си и ти!
И без да има повече търпение, отключи Юсуф телефона си, приближи дисплея към малката плоча и се хвана да чете. На нея нямаше снимка, а само дата.
- Чие е туй бебе, маце? С кой се сбогуваш?
- Моето, Юсуфе, моето и на Кириак!… Хубаво беше, докато господ не реши да ни го вземе. А сякаш аз му го убих - Кириак ме хвърли в черквата на баба Доротея, изкупление за греховете си да търся… Ах, Юсуфе!…
Агата заскуба косите си, все тъй бяла и красива в Юсуфовите добродушни очи и се изсухли в ръцете му. Разтреперан, той погали лавандуловата й коса и забравил всичко, повторно се закле, с или без брачни завети, за своята богиня Агата да умре.