ЯЙЧНИЦИ ЗА КОПЧЕТА

Габриела Баси

Онзи ден, след като се разчу за отварянето на нова нефтена платформа в Триполи, имах сън. Далеч е Диарбекира, рекох си, ама сякаш за мен бяха тия новини, защото Есен от Диарбекира сънища няма, освен ако не е пророчество.
Като се качи луната на хребета, а пък лампата на домашния шериат угасна, бутнах джама (1). Тоя път, той взе, че се отвори без да търне чепа си в чамовата дограма и със зашита през средата фуста, скочих в козята кошара. Като не ме усети никой, измъкнах се през козята вратичка и със загрети от кипеж гърди, хукнах надолу по чукара. След мен сякаш вериги дрънчаха.
На стоп ще емигрирам. Ако не за Истанбул, то направо за Париж, който ще да ме качва. Оттатък, женските права са си права, ковани вече с латински знаци от бейове (2), образовани във Френско. Добре са си тамошните ханъми (3).
Той тоя правови порив ми взе ума като дете. Аз още менструация нямах като ме учеше какво е пълно полово равноправие, нашата селска докторка Корасани ханъм. Жена не бях още, но добре си спомням как след като агресорите от ислямистката партия Ретах взеха да завръщат диарбекирци по кървавите пътища на Чингис хан, ханъмата ми стана пръв делегат на заплашителната женска осведоменост. Емигрира до ден, ама посятото семе на раздора се беше вече хванало у нейната възпитаница. Хвана се, я, чак до презрение към захлупеното село, заровило всичките ми баби с мозъци, цедени през тясната метална скоба на шамията и ярема (4).
И тъй ръгаше спечената ориенталска закостенялост в гумените ми чехли да ме заварди сякаш, а пък аз тичам ли, тичам надолу по бърдото към пътя за другия свят. Обърнах се по едно време да видя само колко съм пробягала и там зад мен, потъмняла като бездна в небето, планината страшно изгълта и последната селска къща.
Като се обърнах пак, отпред ме осветиха фарове. Приближих ли, от два станаха на един. Не е кола, помислих си, фенерче е. На дежурещия за партизани Коручу е. Паднах по корем и продължих лазешката напред, че спипа ли ме той в тоз час, нов да ми копаят даже няма - в гроба на някоя от бабите си падам без опело.
И все тъй по корем, стигнах храсталаците под чинара. В пункта по-нататък, сам кибичи Коручу. Друг път все с компания; огньове палят, ножове точат, смеховете им кънтят в скалите, а точно тая вечер… тихо като в орех, сам той - готов за плячка. Над мен тогаз се разпъхтя муцуна. Стори ми се, че чакал беше.
Вдигнах един камък в шепата си и се емнах да нападам, но по гръб да се обърна първо. И както бях за най-лошото подготвена, гледам хърбавото псе на Васви бей. Довлякло след мен се беше чак дотам. Обаче ме погледна с жал и вместо бягство, подви опашката си и се върна в селото.
Загледах се след него. Разтуптени, гърдите ми се блъскат в земята. Бито и гладно, ама господаря си не посмя да остави. Едно куче по-голяма вяра има в Аллаха от мене!
Ама то туй моето не е карта на мечтите, че да ми е гузно, мисля си насън. Просто искам да избягам от затвора на земната им лудост, която тъй лесно се прихваща. Искам вече някой мекушав трафикант на хора да ме отвлече през долината. А аз, докато стане време да ме търгува, да го влюбя лудо в себе си. Да се измъкна като жертва. И там, де ме заведе, да стана дама, като онези ербап (5) ханъмите по кориците на френските списания. Но не заради туй, че тях не ги душат шамии, тц, не. А защото те никога не се извиняват. Иншаллах (6)!
Ама йок (7), пуснах камъка и той се върна на земята. И аз тъй, тука си тежа, рекох си, не може с бягство. Само бежанците бягат и на тях им викат луди.
Изчаках Коручу да угаси фенерчето си, погледах замечтано още малко возилата, идещи насреща ми - тъй както сигурно и майка ми е гледала, преди да хване пътя - и се търкулнах в прахоляка, обратно към затвора.
Ах, Есен, ах! Яд ме беше на мене си, че не можах докрай да удържа и се измъкна. Ама като се събудих, много благодарих на Аллаха, че никъде не съм отишла.
Жал не ми е за кокошките, но за куцата и нейния побойник, как да не ти стане жал?! Да обрека на позор пред жестоките селяни, не бих могла и най-големия си душман (8). А нашите, горките, чакат на моите съвестни лихви за шестнадесет години грижа, че нали преди точно толкоз Аллах ме довел до живот, в едно заклещване на майка ми под някакво разгонено животно с ранг, за ирония пак в ей този същия порутен кокошарник, в който гния.
Да бягам, нямам сърце, ама спре ли часовникът в таз къща да трака, на него първо цъкам клечката. Ще танцувам бясно в кръг около кладата на своето заминаващо си житие и окото ми няма да мигне, само да не ме задумка някой тъпан дотогава.

- Есен? Занеси някое и друго яйце на Васви бей! - ей я на, тъй ме юрка (9) куцата по цял ден.
Горещата ламарина подпалва органите ми и губя реда си, но се натискам на нея и не продумвам.
- Хади, Есен, хади! Я, каква голяма си станала! Срам нямаш да се катериш по покрива пред цяло село! - говори самата еволюция на родната ни женска роля в модерното ни общество.
Никакъв не ми е тоз бей. Прекъсвала съм ученето си бая (10) пъти вече да угаждам на „всевишния” му мъжки пол. Че да си вземе „копче”!
- Нямам, я! Защо не дойде сам да си ги обере, ами баш (11) аз всеки път!? Да не е с импортирани крака! - или друго му е импортирано на бея, че все за него „копчета” не се намират, кикотя се, пък тя се мръщи.
- Аллах, Аллах! Виж я ти, Есен султан (12)! - цъка с език моята окльощавяла бабичка и мята бастун към ламарината с артилерийска сила.
Гръмва покривът. Недъгавите котета, натъркаляни наоколо на припек, тътрят лапи към спасение. Оцеляха те от слабата отрова на онзи Васви бей - яйца ще му нося - ама бастуна на куцата ще ги застигне някой ден, навеки.
Тъй се острига фитила на темперамента й, откак зачестиха скупчването на забрадки над джезвето. Дори онези баби, с високото кръвно дето са, гадаят ще ги стига ли мора на кемалисткия завет или ще доживеят паши и мъжки внуци. Зор, голям зор им е. А пък то катран - некачествено, блъсне глюкозата и кофеина в главите им, раздуха истерията им и бастуните им се изстрелят към небето отведнъж, като бичове да търсят моите крайници.
За неин късмет, закача ченгел (13) на лозата нейният и тя се спасява от кармата си, иначе щеше да види извънсъдебно домашно насилие! И до минута мора я наляга. Стиска очи на пейката пред портата, подсмърча и се утешава с духовете на разни покойници. Тегли демек (13).
Отваря леко едното си око. Проверява ме. Още съм тук, бабче, и още безсрамна. Масажира слепоочията си. Халюцинация да съм й се иска, колкото пък на мен - рахатлийски (14) да съм пусната вече, да се натръпна с тръпките на моето си време. Ама йок! Носи кюспе, обирай яйца, засрами се, извини се - едно хубаво нещо не съм чула от нея.
А хубаво е, че Ататюрк ни е дал равноправие с конституция още през тридесета година. Кой знае защо, в Диарбекир не е направил жената първо на човек, преди да й дава човешки права. Тук има само задължения и самите баби са тяхната изпълнителна власт. Ориентализъм до дупка и гаранция-Франция за прогрес, колкото и надълбоко да бъркат кемалистите да чистят кръвта под ноктите ни за Европа.
И точно щом залита в дрямката си, старият й зулумджия (15) решава, че радиото цял ден не е вървяло и подхваща мръснишки да се хили. От запърпалата кутия на стената, куцата се стряска и тръгва пак като башибозук (16) срещу младата турска република, седнала отгоре на къщата й, претворена в моя жалко мутирал образ на внучка урсузин (17).
- Кой ще те поиска толкоз чапрашък (18) - кахъри (19) се. Язък (20) за трепането й да ме храни шестнадесет години, не може ме пробута.
- Уф! Аз ще си поискам някой! Стига си опявала на умряло!
- Аман (21) от сегашните, големи усти са! Колко пъти да ти казвам, че жената е ситно копче, Есен султан! Събира двата края, държи топлото вътре, на врата й висят, а скъса ли се, заменят я с ново. Балтонът е един, а копчета колкото щеш и все заменими. Не балтон на копче, а копче на балтон се шие! - тъй да съм знаела.
Тюх-тюх-тюх! Отде се взе тоз балтон в Диарбекира точно пък сега - никога преди не съм я чувала епопеята за балтона и неговите ситни закопчалки - е на темата пак подскочи от кокошите на Есеновите яйца. Дай да тътря яйчници от къщата до курника и оттам по комшиите (22) ежедневно, докато не узреят и моите хубавичко готови да снасят на някоя груба връхна дреха!
А, и френската мода й е станала таен фетиш, иначе купешки думи, като промяна, може да шепти само на кухненската маса и то в отсъствието на мъже.
А пък на мъжете им е чок колай (23). Зафучаха реформаторските сигнали в ушите на селото ни. Разтрещяха напластения барут в главите им и юруш (24), кой към доковете на Триполи, кой към Бенгази, емигрираха в нефтената индустрия - избавиха се. А ние тука - тотален курник за яйца и булки сме. Селото ни - бурени. Остават си къщите, скоро курниците им падат и пилетата им, хоп през оградата, вкъщи.
Таман (25) си е баба с препълнен кокошарник, само дето аз вече трябва не по десет, ами по двадесет пъти да извървявам онази проклета пътека към полозите, заради която учтиво се окучих на тоя чукар.
Ама да виня непокорните им дънки, че пресрещат промяната, вместо да я чакат в Диарбекира, е като да ровя доброволно за шалвари из сандъците. Да се бях родила мъж, и аз щях тъй да сторя, но само мъжество на тоз свят не стига.

Пада нощ. Звезди в долината няма. На никой не му се седи тук, камо ли да се насилва да блесне с нещо. Млечният път и той пердаши към Париж. Куцата залоства вратите да не би да се прокрадне новото, а козата ме-е-е, говори си самичка.
Лежа в паяжините, големи колкото рибарски мрежи и слушам свободата. Тя идва някъде от афганските макови полета и звучи като бучене на разбичкан, порещ долината към Европа, двигател и кожата ми настръхва от кеф. Крилата ми запляскват с вихър. Ах, какъв живот ме чака там! Ала изпод ламарината рупорът не закъснява. Двигателят си заминава и чувам само как зулумджията пак се поддава на сърдела си.
Блъска се леглото в тънката стена, пада стол и кавгата се наема. Свива ми се пак отвътре всичко. Чувам бабиния рев. Но ако се намеся, тежко ми, и няма да е дядо тоз, от който ще си го получа. Аз съм само отрок на новата анархия, ако си мисля, че на мъжете може да им се отказва нещо, гласи копчената философия на жената, която бива скъсвана от бой в момента.
Викове, шибане с каиш, молби и постепенно всичко пак утихва на върха на тоз гол баир, който и Аллах забрави. Тъй, докато не дойде и моя ред за тирания някой ден, Аллах опази!

Викат куцата пред портала ни. Прелита лястовица близко до земята, а облаците, като планини, право в мене влизат. Не ми е леко като в друг ден.
Всички баби днес вода подливат на нов младок към гурбета. Назначен бил в новата нефтена платформа в Триполи, съобщават. И аз си спомням за пророческия сън и страх ме хваща като виждам как скача куцата и тръгва в бурята навън, а пък беше уж с натъртен таз на сутринта.
В снощния побой дядо вече е успял да съдере кестенявото й сукано елече. Съжалявам я, зашита за един зле скроен балтон преди да се научи още к-о-п-ч-е да спелува даже, а тя, без да съжалява мен, тръгва с висналата вълна по гърба си, преди всичкият тестостерон да се е светнал към света, балтон да ми дири.
Тя още откакто закръглих браковъзможните четиринадесет потърква ръчички, готова да ме пришие. Уж „Учи се да станеш столичанка!”, отмъстително ми напомняше след всеки побой до вчера, а днес тръгна бъдещи деспоти да ми води.
Аллах, животецът ми свърши. Дано й мине котка път. Само трафикантите на хора, дилърите на макове и бежанците, в Диарбекира да са останали, дано. По-добре завардената ми особа галош да сурне до тоя кокошарник, отколкото да се проваля в търсене на отговора, как една значително начетена глава може да я бива само за поклони, в другия край на селото.
Една седмица под дърво и камък го дири, оня луд дето да ме иска и успя, проклетницата.
За булка, ми вика, ще идват утре да те гледат, стягай се и по-малко бошлаф (26).

Това утре дойде като светкавица. В банята се щурам из мислите си. И коват ме, сякаш за запорните греди на някоя друга диарбекирска къща. Натискам едното си око в отвора на стената и го рея из несетния простор на небето като птичка. Долу по пътя към Европа - коли бол (27), дочувам. Какъв хубав ден за бягство само! Все някой щеше над мен да се смили, да ме качи, ако бях сега и аз там край пътя. Какво ще става с мен оттук насетне?
Пред вратата патрулира милиция. Подканва ме. Всичката слънчева вода ли съм мислила да изразходвам? Какво толкоз имам да си мия, като вляза тука вътре, че все се бавя с часове!? Тръгнали са, вика баба, скоро ще са тук.

Водят ми…, мъж е силно да се каже, едно наборче, са ми довели. Кльощаво, а пък космато, гледа като мишка в трици. На него още по-трудно ще му пасне някаква отговорност на плещите, тъй като го гледам.
Реже се халва, чай се поднася, и „Голям му мустака, голям му патлака!”, вещ някой се изцепва в дългата затъмнена стая да ни подготви за брачен живот. Гърлата екват. Ама не заради хумора, по-може, от благодарност към смелостта на един да се изложи, за да прекрати неловкото мълчание, цопнало във всяка присъстваща гуша.
Дават ни десет минути насаме да се разпитваме. Бисмиллях (28) да си намерим един у друг нещо харно (28) за харесване. И водя го аз право при козата, да му демонстрирам що за копче ще му се нашива.
- Ти що си останал на село, да те питам? Толкова ли ти харесва тука?… Що да не ти харесва, нали яйца, наготово ще ти носи някой ден, едно такова копче като мен!.. - муси се овнето с чело, оперено да блъска - Хади, като толкоз много ти харесва чукара, разходи козата малко! Аз, ако ти стана булка, с нея идвам у вас. С нас ще спи и тя.
Мисля, че няма да ми се върже, пък той веднага тръгва подир края на въженцето й, юначество да ми демонстрира, сигурно. Ама дънките му толкоз тесни, че аха да се наведе и то се шмугнало през тънките му крака. Лови го, пък не стиска, а козата е момиче с характер - опъва се, да бяга иска и да блъска. Хваща, изпуска, хваща, изпуска. - за сеир (29) ще се направи годеника, барем (30) се посмея малко.
- Здраво дръж! Инак ще те завлече - и както ми се перчи той ербап, козата вместо да опъва, обръща розовата си муцуна и захапва кекавата му ръка.
Стиска зъби годеникът, но не пуска. Прави ми се на корав, а очите му се пълнят с друга истина за него.
- Ех, как забравих да ти кажа, че тя не дава мъж въжето й да пипне, защото съм й препрочитала Завръщането на Принцеса София Синг в последното кралство на Пенджаб, към десетина пъти. Подари ми я Корасани ханъм. Ти чел ли си някога книга… - той сучи китка зачервен, а аз най-безмилостно му дърдоря за литература. Опъва се лицето му при името, за което е чувал от селяните само, че нито деца да ражда иска, нито кокошарник да храни. - Тя и други неща ми е подарявала тази ханъма. Всеки следобед ходех да ме черпи с чай, преди да се изсели от чукарите. Аз сърбам, пък тя чете списания от Париж. Да не ти казвам в тях какво се отпечатва… хайде, ще ти кажа, че си ухапан от козата: ами снимки на мъже без дрехи, джанъм (31) - шушна и го оставям да ме съди. Стига му толкоз да му се отще от неоразмерими булки.

Не се разчу случката с козата. Само куцата видяла всичко. „Ах, Есен, ах!”, насини ме баба с бастуна и ме заключи при козата, три дни на хляб и вода само.
Спря да ми говори, обаче не пусна кокала, да не го налапа друга куца из пустото ни село без мъжко. Космато, тънко и с един тестис да беше, пак щеше да го стиска, само и само урок да ме научи. Хич да не си лежерствам, че стара мома вече, мога разюздано да се движа извън орбитата на кокошарника и то без куче пазач.
И без повече време за усамотяване, ни фиксираха годежна дата.

И аз си мисля, че не от кошарата, ами и от банята няма никой да ми направи услугата, да ме отвлече. Докато тази нация решава между консерва и компот, е на, жива ме зазидаха в чукара. И тук ще си остане уязвимият ми женски мозък да омеква като зеле в солена вода, докато затегне най-сетне конците за онзи с миглите, дето коза го яла. Отписвайте ме!

Понеже аз струвам, колкото нейната одрана кожа, с козата си правим паши. И това не ми е много позволено, ама нали не е като да ходя на училище - минава.
Обикновено след паша пред къщата ме посреща показалецът на куцата. Той все мен кълне, кривият. Активирана като сирена на линейка, старата ме взема на прицел и стъпи ли кракът ми на нейна територия, юрне ме с поръчки, я по годежа, я по Васви бей. Окупира, отпусналото края, мое внимание, за да ми припомни, че аз принадлежа в таз реалност, а тя пък - изцяло на нейната воля и аз облизвам привършващо пръстите си до следващата паша, всеки път.
Приближавам двора. Да й се начудиш днес, никаква я няма.
Надничам зад дъските на вратата и подушвам кофеин. Търся болното й тяло по леглото, бабите и джезвето, а тя с градска компания на софра (32). С вирнато кутре отпива някаква ханъма, успяла не само да я убеди вкъщи да я пусне, ами и че да я слуша даже.
Дочувам, че между двата им езика темата отново е бъдещето на Есен козарката. Разпитват я, а куцата се изповядва, като на петъчен пазар пред сергия (33) за балтони.
Тук решавам аз да се намеся. Обратно пъхам всичкото, дето вятърът е наизкарал изпод забрадката ми и настъпвам пода тъй, че той да декларира пристигането на гърба, зад който те без свян говорят. Кофеинът се разрежда с рафиниран жасмин. Брех, каква ханъма само!
„Мараба! (34) Как сте?” прекъсва тя бабешкото бърборене и ме кани да поседна до нея. Представя ми се, едно друго, а аз вече съм прехласната. Сигурно тъй изглеждат фантазираните ханъми из столицата ни и Френско. Оглеждам я от глава до чепик (35), докато в никакъв случай не сърбам, защото тъй ми повели моята Корасани ханъм.
Как да не ти се прииска да й се харесаш на тая!? Че иска ти се, нали е с мек език, липса на неудобство и преиграно внимание към всичко. Светска мадама е.
Навеждам се напред да я подуша, а тя посяга към ръката ми. Хваща я, обръща я с дланта нагоре и започва проницателно да търси белези от тежък труд. А там, вече опънати в стрелки, линиите на живота ми се изстрелват към Европа.
И поглеждам още по-отблизо лицето й, а на козия ми поглед, тя отвръща с червисана усмивка и без да губи време пита:
- Искаш ли работа в Истанбул?

Я, шегаджийка! Кофеинът по-коварен от шербета станал, шашардисвам (36) се. Може и да мириша на коза, но не съм чак такъв абдал (37). И прихвам да се смея, а след мен, куцата и тя.
Фахрие ханъм обаче, седи със събрани колене, впрегната. Не се шегува. Представяла някаква организация на светската ханъма в турската република. Грижели се за жените да не биват пренебрегвани през процеса на промените. „И в нашия елитен женски клуб можеш да се включиш”, вика. „Там обсъждаме стратегии по важни социални, модни и политически въпроси, окуражаващи женското участие в светския живот.” През мен минава сладък гърч, а тя „Искаш ли?”, още се чуди.
Спирам се. Ако туй не е шега, иска ли питане изобщо!? Че тръгвам веднага, аз затова не съм увиснала на някой телеграфен стълб в Диарбекира, досега.
Обаче, с куцата трябва да се съобразя, а тя хич не е лесна, проклетницата. Поглеждам я.
Гледа старата с едно присвито око и дращи сметки наум. Седи с кръстени ръце и цъка с език, убеждаване няма.
Само че аз съм виждала как може и от балтона по-голяма да стане, когато си поиска. Тогава, като я инструктира Корасани ханъм, да не чака радиото да й го каже, ами да ме записва на училище, не поиска ни едно мъжко позволение. Не че знаеше що е реформа или женско право, направи го заради работата, дето ханъм ми обещала в столицата, ама после ханъмата като емигрира, файда (38) йок от обещания.
Никога няма да ме пусне баба, да дишам без първо пресметливо да сложи цена и на въздуха. Нали всичко си има цена. Само тая ханъма толкоз щедра излезе! Като че ли за промяната трябваше кръв да се лее, ама късмет. Това са предсказанията на моята ханъма Корасани. Само до няколко години, предрече тя, правата на жените ще се упражняват радикално. Ретроградният ислям няма повече да бави неизбежното за ужас на империалистите, и анджак (39). Пък и от годеж имам да се спасявам.
И тъкмо си мисля с какво да я подкупя, щом от шикозната си дамска чанта Фахрие вади най-хубавото нещо, което някога са виждали очите ми. Едно стъклено шишенце с арабски парфюм. Поднася го с върха на пръстите си към пространството, а на слънцето то блясва като златен зъб в разбитата ни одая (40). Жасминът ме замайва.
Но понеже аз цял живот мириша на коза, за втори път се шашардисвам. А пък старата грабва шишето през мен, олива се от глава до гърди като не видяла, закашля се нетактично и заобля бузи в идентични луни, свързани от прелестното изобилие на три предни зъба. Промяната, дето я стопи до кокал й е вече по-симпатична. И аз преценявам, че е настъпил точният момент да се престоря.
Изправям се и като си придавам вид на многострадалница, заговарям:
- Йок! Не мога да замина просто ей така. Да оставя баба ми самичка! Тц, не! Пък и годеник имам вече - куцата сълзи не я трогват, точно това иска чуе - тук ще си стоя!
И поемам тогаз нейния съдран елек от облегалката на стола и го намятам върху себе си, хубаво да се види отстрани. - За какво са ми парфюми и френска мода? Като баба искам да съм. Първо булка, а после и… - и куцата скача, спира ме с онзи яд по зулумджията си, блъвнал от сърцето й.
Втренчва се в скрина тя. Препълва се с вълнение. Сякаш припомнено, сърцето й лъсва тайните си люти и потни на белия свят. Сякаш преживява пак наново тиранията на дядо ми, връщащ я от улицата да се преоблече. До кръв шамията да се затегне, кожа и косъм да не се виждат. Варварското измъкване на кожения му каиш и нейното разбито доверие, разбрала скоро, че туй не е било заплаха, лягайки си насинена с бич, че му слугува в безметежно себеотрицание. Опарено веднъж сърцето й, изглежда знае вече, че кашата се духа първо.
Отказвам още веднъж, само да я предизвикам крайно. А Фахрие скача. И Корасани ханъм имало в елитния клуб. В сигурни ръце ще съм, но пак не смея да покажа колко гузна съм, че съдбата тъй ме глези с коричката на хляба.
Старата най-сетне ме побутва, да ми дойдел акъла в главата. Знаела ли съм, че на жена работа току-тъй в нашенско не се дава. Явно е, че ако я държаха краката без бастун и тя щеше да тръгне - да опъне конеца и да се скъса от самовластния балтон, на който хем мъсти, хем мие краката. И се пресяга куцата, изкарва локума от скришния долап да почерпи и аз разбирам, че без ни една пролята капка кръв целта ми е постигната. Евала! (41) Сбогом, сбогом изопачена женска идентичност. Райберът на кинкалерията е спуснат.

***
Като най-изпечения трафикант на хора, левентът Истанбул буквално ме отвлече. Но вместо аз да го подхлъзна, той обязди нагло сърцето ми, както бясно и дивашки романтично прави циганин с открадната кобила. И разбрах защо вълнува той и неверниците даже. Я каква гледка се разгръща зад пердето! Евала, праотци, за туй, че жертвахте непоправимо бездушните и алчни с разточителната си баналност степи, поне пискюла ни да турите в Европа.
Почти в нея живея вече аз, и казаха, че и Френско не било далеч оттук. На запад, баш се пъчи еркерът на моя скромен истанбулски дом. Парчетосахме с хазяйката общите квадратни метри на еднофамилната й къща и тоз килер стана целият ми свят. А животът в него бие като чисто нов часовник.
Уменията ми да паса кози и разнасям по съседите яйца се надградиха прогресивно. Свикнала съм да зачиствам вече и конци в Ихлас, нашумялата шивашка фабрика за дамско облекло, в която Фахрие ханъм ме уреди на работа. Пее всичко сега, само нахалната муцуна на директорът й - също като онзи Васви бей в Диарбекира - да не душеше по моите пети! Но търпение, повтарям си, всичко ще си хване пулс.
Ето, днес е и първото ми участие в елитния женски клуб за важни въпроси. Ей тия две ръце, довчера стискали козето въже, днес ще стискат порцелан. Ей тия усти, довчера дъвкали диарбекирски дни, днес ще сръбват вносен чай, докато си почиват от приказки по важни светски въпроси. Не, да сърбат, няма. Да съм посмяла само! Всичко се променя, каза моята ханъма Корасани, щом спреш, веднъж завинаги да сърбаш.
Фахрие нали пък каза, че и Корасани е участничка, вълнувам се. Трябва хубавичко да я убедя, че съм усвоила женските права. Да я направя горда. Само да намеря с какво да се курдисам (42) на една такава пълноправна истанбулска гражданка.
Преобличам се поне пет пъти. Демек (43) на себе си изпробвам всичкото, дето съм го наследила от сандъците на куцата. Ама огледалото нали един къшей на стената, стига само забрадката ми да се види там, оставам си все същата - отминало в архивата диарбекирче. И като се заплювам в огледалото самичка, че много съм започнала да си завиждам, откак реалността стана по-хубава от сън, тръгвам вече.
Поря тълпата с козя воля. Пресичам двата стръмни сокака (44) под строените чинари, минавам бръснарница Бейрут и стигам при шадравана пред фабриката ни. Гърбом към нея, с лице към залива обърнат, под една липа се гуши входът.
- Гюнайдън (45) - поздравява ме Сонер бей, който се мотае все с гевреците си по площадчето и денят ми става някак още по-вълнуващ.
Подранила съм. Пристъпвам през модерния салон в захлас. Не е за вярване къде съм и нали съм си душа-прозорец, спира ме на място един тънък, елегантен джам (46). Брех, през какви прозорци само гледат света истинските дами!
Пред прожекцията му два джоба слънчогледови семки да очоплиш. Слънцето прицъква като лазери през разхвърляните истанбулски покриви, а в насипания като канела небосвод двойка бели гълъби се вдига в полет, сякаш пуснати от ръката на великия Аллах. След тях една въздишка и аз изпускам, тъкмо когато откъм вратата вече се вдига гюрултия (47).
Майчице, майко, как му е развълнувано на сърцето ми! Козата и куцата да ме гледаха отнякъде сега. Уф, мисли, мисли как да поздравиш ханъмата си, че тя ей сега ще влезе със своята високо вдигната глава.
И мушкам поглед през вратите да я търся. Пропускат те сто други дами, ама само не и моята ханъма Корасани. Още съчиняваща интелигентни строфи, заемам аз най-стратегическия край на канапето и продължавам да подскачам при всеки щурм на дама към вратите. Нито за секунда не изпускам монотонното им низане от поглед, ама май голямо чакане ще падне днес.
Присядат дамите, мълчаливи. Изправя се Фахрие ханъм, накратко адресира настоящата политическа обстановка и отстъпва поста си на някакъв ефенди бедуин.
Всички са закотвили очи у него и вместо да четат журнали с фосфорни корици, клепат сънено в разклатената му от страст чалма.
- Ако искате права, помнете, че правото на Аллаха е едно. И само то може да ни ни води през тези смутни времена в републиката ни. Да върнем юрисдикцията му! Аллаху Аккабар (48)! - мобилизира ни той и пръска горната ми устна с херпес.
Я, я, какви са тия бабини деветини! Приглаждам басмената пола, която по-рано ме маскира на променена, защото не знам къде да дяна ръцете си и като си признавам, че нито липовият чай е вносен, нито чашата му - порцелан, изправям се вече да им искам сметка.
Натиска ме една ханъма, да си трая на дивана и ми шушне. В списъците, казва, няма име Корасани.

Във фабриката на следващия ден се лее лимонада на халос. Поздравява се геройски народа за победата на партията Ретах в кметските избори, а аз се тормозя да го приема чак толкоз лично. Какво общо има новият кмет на Истанбул с нашата шивашка фабрика?
Претъпканото помещение в миг ми замирисва на курник. Болшинството тук е като че ли от Диарбекир. Личи си по черните забрадки, снишени в най-висша форма на себеотрицание. Никакъв светски живот в полиса, в който си мислех, че свободата се пие от чешмата.
Блея по мухите, докато чакам директорът Умай ефенди да свършва вече с поздравителната реч. Обаче създалият се фокус се проточва и гласът му даже се надига срещу къртещата се кашлица на някакво задавено копче в салона. Отгоре на всичко в ръката ми бутат каталога на Ихлас, сякаш не съм шила аз абаите (49), дето го шарят. А под него - пакет.
Яваш-яваш (50) се мъча да се впиша някакси в пейзажа; пренареждам паркета из салона, отпивам от киселата лимонада, разменям някоя и друга дума с шивачките, ама неловкото усещане, че съм заклещена в нечий взор, не ме напуща. И съвсем очаквано засичам вперения поглед на своя упорит преследвач. От финото канапе в мен зазяпал се е оня баобаб, Умай ефенди.
Загърбвам го, ама с чупка, тъй че хубаво да се схване, че ме отвращава и приближавам Фахрие ханъм, докато разбирам, че туй, което излиза от пакета, е абая.
- А, Есен! Взе ли си пакет? Браво! Твоя е, със здраве да си я носиш! - пожелава ми Фахрието и ме слага да седна до някакво копче, направо с перлен оттенък пред всичките дървени.
„Айше”, представя ми се ханъмата с класа. И аз докато си мисля, че се е качила тук да си стопли ръцете на печката, Фахрие пояснява, че турко-американката щяла да членува с нас в елитния клуб до края на магистратурата си в Истанбул.
Стискам абаята и продължавам да се чудя какво я е накарало тая да предпочете бейския юртлук пред свободата.
Като ударена с гръм сякаш, дума по дума, започвам да си връщам убедителната покана на Фахрие в Диарбекир. И спомням си, че тъй каза, „Подкрепяме безплатно женското участие в модернизацията на републиката ни. Работа ще имаш, в елитен клуб ще се включиш и Корасани ханъм ще срещнеш.”
Измама! Аллах, да припада ли куражливото ми селянче, дошло за свобода, а намерило бойкот, или пак да хуква!? Кой ще ме отвлече сега. А пък и накъде, щом от ясно по-ясно е, че и в Истанбул правата ни са все още само в парижките списания.
Пускам тайно абаята под софрата, като престъпник. Такъв да бях, затвор щях поне да имам, да ме защити. А пък непокорно копче на кой защитник трябва? „Кой ще те поиска!?”, все предричаше куцата. Никой не ме иска суфражистка, куцо! Нито ти, нито майка ми преди теб, нито пък тая светска Фахрие сега, и аз трябва, не за свобода, а за кожата си вече да се боря, сякаш съм една коза диарбекирска.

И тъй, както си мисля, че ще трябва да не се набивам на очи, онази Айше, ме вика да се чупим от празника.
Да се движиш с момчета, в Щатите не било хич осъдително и тя забира и Сонер бей пред фабриката, да се чупи с нас. Хрумва й нещо от бабините й разкази да търсим и бързо си намираме причина да се заскитаме тримата в една посока.
Минаваме по мост Галата и нагоре по един сокак право към голямата чаршия (51). Сонер бей гледа да върви напред, да ни проправя път през тълпите от залисани туристи. А на мен ми се отпуска и тъй хубаво ми става, като се виждам в компанията на някой, който не ме съди. Аз това, освен с козата, с друг не съм постигала.
Между Айшето и Сонер може и да има нещо, но на два пъти вече той у мене спира поглед и аз не знам накъде да завъртя очи. Ама накъдето и да ги въртя, май и на тях все неговото скулесто лице и кара-вежди им се гледат. Все моята ръка да сграбчи той пък търси, тръгнем ли внезапно да пресичаме сокака. Хубаво е, душата си не мога да кривя.
И никакви храни от тези, дето й хрумват на Айшето, не намираме, но и на тримата, изглежда, ни се търси нещо заедно. Нещо, даващо на раменете повод да се търнат в океан от непознати. Нещо, създаващо опасност за ръцете ни, за да се намерят, уж пак неволно и нещо, теглещо ни все по-близо един към друг.
С Айшето се оказва, че сякаш с лупа сме се търсили до днес. Когато тя разказва за отвъд Европа, аз завиждам, а пък тя - аз започна ли за Анадола. Самото женско право от плът и кръв е и аз непременно искам разходката ни пак да се повтори. Друг път никога не съм принадлежала. С козето приятелство е било едностранна афера.
По едно време, като пристигаме в двора на някогашния султан - Гюлхане, става още по-приятно. Докато Айшето и Сонер се заяждат, аз съм вперила очи в градските аристократки и не дишам. Пристигат с файтони, пръскат смеховете си като пендари (52) по калдъръма и хванати под ръце, тръгват за опери и оперети. След тях камбурести чадъри културно се поклащат, а след тях пък въртя опашка аз. Как запълват само цялото пространство със своя маниер и права стойка! Тоалетите им, шапките им и напудрените скули, толкова са ми прекрасни за гледане и още за мечтаене.
Ама подминат ли, еуфорията угасва и пак настава мрак. И да напъча гърди, подобно на тях, в моята завардена особа, за зарзавати само място има. Остава и с абая да си я загърна, хептен (53) да не помръдне от епохата, в която е заседнала. Аз като унивам така, и с Айшето удряме на камък.
Какво толкоз не ми харесвало ходжи да ни съдят и исляма да ни адвокира, пита, а аз я моля да не преиначава думите ми. Хич нищо против исляма нямам аз, ама искам сама за себе си да правя избори, както си му е конституционното ни право.
- Щом не ти харесва тук, върни се в Диарбекир!
- Йок, само през трупа ми! Там се връщам само като дойде време на кал да ставам пак.
Ала коварните думи на Айшето ме коват право за диарбекирската баня, която тъкмо бях започнала да забравям. Политиката бързо тегли черта на кратко-пребъдналото ни приятелство и се разделяме с горчив привкус в устите си.

Насилвам се с мармалад от мечти да закуся днес, ама сякаш че с чужди зъби дъвча - наслада никаква, на сутринта. Защо й трябваше на фанатик да се прави, да се застъпва за беззаконни отживелици и разваля хубавия ден?
И дали заради лъжите напоследък или не, „светският живот”, за кратко плакнал галерията на късата ми памет, обременена довчера с диарбекирски копчелък, започва заплашително да се стеснява колкото сокак. Онзи, оттук до фабриката, дето го тъпча.
Схванала съм вече тънкостите в шиенето на абаи и даже са доволни от мен. Но аз не ставам по-доволна от живота, защото той и в Диарбекир дупчеше в един тигел, напред-назад, напред-назад, от къщата до кокошарника и пак наново.
И бързо се завръщам пак там, откъдето най ме бива да живея. Където и да стигна, все настават времена за един прозорец, през който бягство се крои. Гледките се сменят, а от тази му страна, все едно и също подтисничество кисне с мирис на куция скрин.
Срещу този джам къпе бряг Европата. Толкоз близка, а пък толкова далечна. Оттук свенливо в нея гледа и гори от ревност нашата Азия. И нещо, само между тях, натежава и в моите гърди. Азийо, от третите си вежди ли да вземем да се отървем, джанъм? Как се става дама с чут глас, душо?
А, става все по-задушно. С нов кмет от партията Ретах, Истанбул ще изгуби своите надежди, ето радиото вече става на къщно минаре. Затлачва въздуха с проислямистки агитации и наприда облак пред ведрия западен простор. Истанбулските сокаци се сплитат изведнъж пред мен като чужбина и тежестта си придобива име - Айше. По какво ли мечи сега козичката ми в Диарбекир?

От два дни се улавям в една приятна разсеяност, която първо ставаше за игнориране, но днес като ми перфорира пръста на шевната машина, заподозрях, че не единствена козичката ми липсва. И сякаш падаща звезда ме чу.
Пресреща ме Сонер бей пред фабриката. Застава ми като чауш пред монголец и аз хич не се надявам поздрав да получа. Ама колко е напет, само кон му липсва!
Обаче той, без съмнение, гърба американски пази, мисля си. Симпатизант на „копчелъчената философия “, такъв! Ама прибързано се оказва, че го набеждавам, като гледам как сръчно започва да се рови.
Помни, че гевреците препечени ги предпочитам и се хваща да ми търси радост. На мен никакъв апетит за кръгове с дупка в средата не ми е останал, ама пак се радвам, че ме забелязва. Аха да го подмина и той пак ми се препречва.
- Отдавна трябваше да те предупредя, да се пазиш от Айшето.
- Айде! От какво пък имам да се пазя толкоз?
- Защо Айшето знае наизуст и речите на Умай ефенди, и Корана?
Чиста ревност, мисля си. Ясно е, Сонер бей ревнува, че сме двете толкоз близки и за него място няма между нас.

И още на следващия ден се извиних на Айшето. Като поразмислих, разбрах, че съм била несправедлива с нея. От любов по своята родина симпатизира на Ретах. Струва й се, че ислямът може да потуши нейната носталгия по времето, за което баба й в Щатите все разказва. Аз не се съмнявам в нея, тя на толкоз свят се е нагледала, че по-добре от нас си знае, че в Турската република алафранга (54) трябва да се действа. Пък и от всички участнички в елитния клуб избра с Есен козарката да другарува, колко дълго можех да го пренебрегвам този факт?
За пръв път днес съм й на гости и гастритът, в който раздялата засмука стомаха ми, бързо се разсейва.
Сонер бей не е поканен. Сакън (54), не желаела изобщо да го вижда вече, след като се бил опитал да я прелъсти. И аз си мисля, ето какво го е накарало да бърза да я клевети пред мен, жалкия балтончо! Вземах го за по-друг.
Аз кълцам, тя пък овкусява. Готвим заедно, но повече да се намираме на приказка, отколкото заради яденето като ядене. През тези дни, изглежда, толкова се е насъбрало за споделяне, че едва смогваме да се изкажем, на никоя не й се слуша. И искам силно да й призная вече, че ми е станала по-близка и от козата даже, но оставям бошлафа настрана и гледам да се насладя на това как гладко нормалността може и през моя живот да тече.
Отнасяме чесновата чорба на тесния балкон и сядаме една срещу друга. Докато пълни и лее черпак, Айшето придобива един различен вид. Няма го детето вече, а ханъма - стиснала добре юздите на живота. Гъст от щастие, коремът ми се чуди къде ще го побира и обяда.
Но сръбваме чорбичката, багетата попива услужливо накапаното по брадите и идва време за кафе. Тя що го свари, аз докато измия съдовете. Още малко се кикотим и готово.
Обратно на терасата, простреният чаршаф се е издул като платно от западняшки вятър и води корпусът й - сякаш палуба, с птичите ята напред към бреговете европейски. Зад нашите уши се припотява от горещото кафе и млъкваме, за да оставим полетът да ни превземе. Там горе, в небесата, като побесняла булка, алтъна (55) си разкъсва слънцето и аз за пръв път да не мисля как да ремонтирам ангренажа на времето, а да искам да го спра. Тук, все едно Ретах не съществува, все едно сме с пуснати въжета, все едно ние, и никой друг освен нас, върти рула на животите ни. Ех, този ден трябва обезателно да се запомни с нещо. Айшето ме поглежда.
Като ме заглежда тъй и без да проговори, разбирам, че и тя си мисли същото. Очите ни се срещат, препълнени с щастие. Гледа тя мен и гледам аз нея. После връщам поглед към Европата отсреща и усещам как по нея стъпвам и как раменете ми се острят по дамски, и как вратът излиза от черупката си. Как съм близо вече дама да бъда.
Айшето още в мене гледа. Гледа, без да помръдва. Личи си, че и аз съм й липсвала. Набивам врат в елека си, че ме хваща срамът и се кикотим двете пак, сякаш никога не сме се карали.
И надига се моето Айше от стола вече, надигам се след нея и аз, чашките навътре да прибираме, но тя ме хваща за ръката и кима да си стоя. Още се надвесва, нещо сякаш да ми шушне и аз издължавам врат към нея. Издължава врат и тя към мен, а пак мълчи. Уголемените й очи се кьоравят пред уголемения ми нос и горещо вече става, сякаш нещо ще се случи. Като спира пред носа ми, а не казва нищо тя, аз се усещам да попитам:
- Да нямам нещо по устата? - а тя се приближава още и все тъй гледаща ме пламнало, натиска своето лице у моето. Преминава нещо меко и влажно по устните ми. Тялото ми трепва.

Туй, като че целувка с език да беше? Езична, я - неверна. Пишман (56) станах, Аллах! Евала, че виенето на десетки ходжи тъкмо литва към небето истанбулско и ни спасява от нас си.
Да целувам още ли, да се смея ли, или нарочно да се изтърва? То не е за приказване, как по клетките ми се пренася съсипия и започвам да се хиля като идиот, да мине, а Айшето май хич не се шегува.
Гледаме се като кози, объркали щастливите таблетки с разхлабителни и искам да я питам „Защо?”, но се боя от отговора. Аз искам да задишам пак, а пък на Айшето й е по-важно да попита, харесало ли ми е. Иска разговор да водим и обсъждаме, като признаващи, че изобщо нещо се е случило. Ама йок, хептен вече ми дотяга от вражески атаки отвред.
Ах, как неудобно ми става, че в корема ми сега невъзвръщаемо стои нейната чорба чеснова, ах! Искам да й я върна, да нямам нищо общо вече с двуликото нещище.
- Ние сме жени, Есен. Свобода за нас няма, но виж, спазваме ли правилата, няма никога да ни заподозрат. Абаята е билет към щастието, под нея можем на свобода да се обичаме. Да се, държим прилично, а?
Пред онова небе, в което по-рано летяхме, е зад решетките на парапета и не знам дали съм още седнала или съм се свлякла на пода. През запушените си уши още чувам гласа на Юда, проповядващ, и побягвам, а зад мен лаят й не секва, заканен по приятелството ни, по работата ми и по членуването ми в клуба. Трудно ми е гръб да й обърна, но да я гледам в лъжливите очи - не се връзвам вече.
Ах, Сонер бей, ах, бил си истински!

Прибирам се в килера с щръкналия от гърба ми нож. Дали пък не съм само копче, иначе защо все се провалям в намиране на туй, което искам.
Май също като нашата млада република, съм се хванала финес да развивам в чужди, европейски обуща, а течащата у мен генетика противоречи на сполучливата походка и глезените ми се кълчат между тук и там, едва стояща на краката си, а пък хукнала за грация. Копче, дело на свиреп капсъзин (57), чийто лице дори не познаваш, къде за Европата си тръгнало, щом излиза, че си само копче? Ах, защо свободното мислене не идеше с наръчник?
Но аз може и да не зная как се мисли свободно, може и да не желая ислямът да ме държи в кокошарник, ама поне не го използвам, за да се скатавам на свобода по метода на американката Айше! Обаче като се поглеждам в огледалото, от него сякаш не аз, ами баш тя гледа. Скатана под шамията, сякаш аз съм вече съучастница на селектираната вяра, която изповядва, и ми става гузно, защото не е хич тъй! За мен шамията не е нито позволение за рай, нито извинение за ад. Искам свободите ни всеобщо да се зачетат, както си му е конституционното ни право. И я смъквам с яд, да не приличам на Айшето.
Ама страх бере сърцето ми. Не съм излязла през вратата още, като започвам да се давя, сякаш лют пипер подсмъркнала. Зорлем (58) се закашлям, да печеля време, защото всичкото, дето съм го слушала, откакто памет имам, се активира в защита на морала ми и чувам куцата: „На сладкото без опаковка мухи всякакви кацат да цвъкат!”, демек на ханъмата без шамия очи всякакви се лепят да петнят честта й.
Но как ще стана свободна, докато съм вързана от хорските езици? Докато си мисля, че се става за резил, дама ще съм само по парижките списания. Затуй ще сторя, каквото смятам за добре. Ще направя избор, пък каквото ще да става! Ако мога да се отърва от своята забрадка, и обществото може от пороците си!
Закачам я на пирона в стената. Ще отида днес във фабриката, ей тъй с пусната коса. Да види дивашката сюрия (59), че те мен, нито в абая могат да натикат, нито направят ислямист, нито пък да привлекат в злоупотреба. Да разбере Айшето, че двуличните й намерения, нито в, нито на моята глава място имат. Не аз, а тя има от какво да се страхува. Хади!
Навън, първо става хладно на ушите ми. Усещам как косата ми се стиска за главата, защото петнадесет години така са смачкали фасона ми, че й е неудобно да бъде. Повдигам я с ръце, обаче точно днес, всичкият вятър сякаш свършен по рекламите за шампоани - движение йок. И докато се занимавам, да я усетя да се вее, някакъв сърдит бей тръгва като че ли право към мен.
Седя, сякаш чисто гола с прясно изпотена горна устна насред сокака и го чакам да ме прати на разстрел. Всичкият народ сякаш в мен гледа. А беят вместо да ме погне, подминава и никой повече не ме поглежда даже. Сянката ми в калдъръма - самата Корасани ханъм. И съвестта ми рахатясва. Направо иска да се фука вече пред Сонер бей. Тръгвам, но преди това ще сляза първо долу при чайките да им поискам вятър.
Тичам напред по мост Галата, пъча се и чакам. Мустакати зарзаватчии, майки с деца и екзотична стока труфят тротоарите, а между конските глави, понесли файтоните с възлюбващи алюри, изведнъж изникват моите отпушени уши. Плискат се вълните в тях. Любовта на вятъра ги гали и изведнъж в косата ми нахлува сила. Повдига ме на пръсти, като леките хора, които могат да летят, защото са свободни, и аз съм същата Есен, но друга.

Пред фабриката Сонер бей, апансъз (60) ми се препречва. Вместо да ме забележи, ми прави сериозен знак да спра и слушам. И като се оглежда, ми зашепва:
- Тази седмица, на важна среща в Истанбул, се събират ислямистки лидери от близо и далеч. Чух го от доверена слушалка - оглежда се встрани отново, а аз стоя, умуваща засяга ли ме тая работа и как тъй не забеляза, че шамия няма на главата ми. - Това, важно за Ретах събрание се спонсорира не от кой да е, а от арабските бедуини, които стоят начело на Ихлас.
Правя се на абдал, който нищо не разбира, а всичко става ясно. Затова ни черпиха с оная лимонада за изборната победа, затова и абаи се раздаваха безплатно. Жените искат да завардят в кухнята и кокошарника.
- Опасно става. Напускай фабриката! И стой далеч от Фахрие, целият й клуб бил сформиран с подкупи и фалшификации. Няма да повярваш, че изкупувала ханъми из провинцията за каузата им, с едно шише парфюм.

Аллах, Аллах! На коя страна да гледам, да не се направя за резил (61) пред бея, че бая пъти вече на балама (62) ме правиха пред него.
Ами как да не повярвам, че нали и мене куцата ме повери на Фахрие за същото, едно шише парфюм. Тъпчеше ханъмата с безплатна усмивка, натискаше сухи сламки в главите ни, някъде в непроходимата азиатска дивотия, от която само хора с лоша стока за продаване се интересуват и после ги запали с едно шише парфюм. Ама кой да ти мисли за разплащане тогава? Гледах от годеж да бягам, от зулумджията и куцата, дето искаше жива с постулатите си да ме закопае, на чукар да ме направи само и само да си мълча и да слугувам. А пък ми е баба уж. Ах, Есен, ах, как се подреди!
И с малкото останало достойнство се хващам да бягам. Да му изчезна от очите, дето хем са ми вълнуващи, хем ми вярват, хем не заслужавам.
Блъскам се у хората и се скривам във входа на фабриката. За каква ли ме е взел? Ама аз акъл (63) имам ли изобщо, да мисля за честта си, когато съществуването ми е под заплаха? Чок колай (64) му е на Сонер бей да ме кара да напускам, нали не е ханъма, нали не трябва оцеляването му, все от волята на други да зависи.
Нечия ръка, тогаз, на рамото ми се отпуска:
- Успокойте се, Есен ханъм! - разпознавам, че оная гад Умай ефенди ми говори.
Квадратна кърпа, бързо ми вади и ме повежда към кабинета си. Пои ме там с вода, успокоява ме и уж много му дреме за мен, а облещен като звяр, се пули в косата ми.
Гледам бързо да се посъвзема:
- Аз ще тръгвам, Умай ефенди. Смяната ми отдавна е започнала.
- Ти за смяната си не се тревожи… няма да те наказваме, че си при директора, но виж за вида ти!… Шамията къде е?
- Я, паднала е сигурно, докато съм тичала насам, да не закъснея.
- Паднала, хм? Ами абаята?…
- Абаята…
- Мислите си, че не видях как я пуснахте под масата в салона онзи ден и как напуснахте в присъствието на мъж. Есен ханъм, видях, всичко видях.
- Йок! Хич не е вярно!…
- Достатъчно! Няма нужда от задръжки вече!… Вие сте млада и непокорна, родена пред кемалистките памфлети, което мислите, че ви прави жена на „ново” време. Вината не е ваша. Аз дори намирам непокорството ви за симпатично… Затова ще ви направя предложение. Станете ми жена, Есен ханъм, станете ми жена и аз ще се погрижа никога вече да не бъдете зависима от Фахрие или Ихлас.
Измъквам сграбената си ръка, а противното му кучешко лице се спуска бавно над мен и души. Хваща да опипва засукания крайчец на редките си рижи мустаци и още ме натиска отвисоко:
- Толкоз ли съм лош!? Кажете!…
Аз гледам в едно отчекнато местенце по ръба на бюрото и не знам какво да кажа, а ефенди се променя. Бързо придобива пак оная изсулена, но свирепа стойка на ранено говедо, с която все ме дебне и прокървилото му мъжко его започва да шикалкави. Заплашва ме с ходжи. Не съм се била отплатила още на Фахрие. В случай, че съм забравила, той можел да ми припомни на кого принадлежа. Отдавна съм била трън в очите му. Да ме извади оттам, го моля и просто да ме пусне да си ходя, но се паникьосвам вече за себе си, защото и вярата, за която са готови да заколят, няма да може да ме спаси. Приел е той липсата ми на шамия за покана и аз трябва час по-скоро да се измъкна оттук.
- Умай ефенди, не берете грижа! Ще се отплатя на Фахрие ханъм. Довиждане сега!
И като се надигам леко от стола, той скача срещу мен. Харам (65)!
Заклещва ме под себе си и аз настръхвам, както онзи ден срещу Айшето. През мен минава ужасът на клетата ми майка. Виждам как куцата люлее кошчето на ново копеле в Диарбекир и часовникът закапва на минути. А си мислех, че всичко съм видяла.
Креслото скърца. Ще се счупи. Ще се счупи и сърцето ми ей сега. Ох, Аллах!
- Пусни ме, говедо такова! Не можеш взе насила туй, което доброволно ти се е отказало! Харам да ти е!
Ръцете ми се откачат под мощта на туй, което вече е започнало. Отпуска се главата ми напред, закопчана под ръката на изнасилвача ми и „Аллах! Избави ме!” бучи в извития ми врат. Обирът на женската душа навлиза бавно в епилог. За тази свобода ли бягах от Диарбекира!? Имаш право да те купят, имаш право и да те употребят. Това са нашите права светски!
И обръщам вече глава настрани. Не искам да гледам. Тъй, ако държа очите си на Аллаха, само хубави неща ще помнят те и няма да признаят варварския сеч на тоз плебейски клан.
Очите ми излитат през прозореца, но вместо към небето, падат право в скута на най-стилния балтон, на който може копче да поиска честта си да пришие и аз изтръпвам. Ах, как си мислех, че ми е останало поне мъничко достойнство, ах!
Аллахум, ако имам право на поне едно последно желание, то моля ти се не обръщай главата на Сонер бей насам! Недей! Моля ти се, пощади ме да не изгубя всичко, баш пред тия две очи.

__________

(1) Джам - прозорец (тур.).
(2) Бей - богат човек или благородник в страна с мохамеданска вяра (тур.).
(3) Ханъма - женена туркиня (тур.).
(4) Ярем - дървено приспособление, в което се впрягат едри домашни животни, използвани за работа - крави, биволи и др.
(5) Ербап - сръчен, способен, оперен.
(6) Иншаллах - арабски израз, който означава „Бог желае” или „ако Бог го пожелае”.
(7) Йок - не (тур.).
(8) Душман - враг, неприятел, противник (тур.).
(9) Юрка - действието, когато караш някой да бърза.
(10) Бая - много, доста, значително, пресилено (нар.).
(11) Баш - тъкмо, точно (нар.).
(12) Султан - титла на първенец и владетеля на Османската империя.
(13) Ченгел - кука (тур.).
(13) Демек - значи, тоест, тъй да се каже (нар.).
(14) Рахат - спокойствие, блаженство, мир (ар.).
(15) Зулум - пакост, безчинство, обир, грабеж, насилие (тур.).
(16) Башибозук - нередовна войска в Османската империя (тур.).
(17) Урсузин - долен човек, смахнат (тур.).
(18) Чапрашък - забъркан, неясен, сложен (тур.).
(19) Кахър - грижа, тревога (раз.).
(20) Язък - жалко (раз.).
(21) Аман - израз за досада, отегчение (тур.).
(22) Комшия - съсед (раз.).
(23) Чок колай - много лесно (тур.).
(24) Юруш - нападение, атака (ост.).
(25) Таман - тъкмо (раз.).
(26) Бошлаф - празни приказки (раз.).
(27) Бол - много, предостатъчно (раз.).
(27) Бисмиллях - в името на Аллах (тур.).
(28) Харен - добър, хрисим, хубав (раз.).
(29) Сеир - зрелище, гледка (раз.).
(30) Барем - поне, колкото да (раз.).
(31) Джанъм - при обръщение към някого за подсилване на покана. (тур.).
(32) Софра - трапеза, гощаване (тур.).
(33) Сергия - щанд, барака (раз.).
(34) Мараба - Турско-арабски поздрав за здравей (тур.).
(35) Чепици - обувки (раз.).
(36) Шашардисвам - обърквам, смайвам, изумявам (раз.).
(37) Абдал - глупак (раз.).
(38) Файда - полза, облага (раз.).
(39) Анджак - точно, именно (тур.).
(40) Одая - стая (ост.).
(41) Евала - за израз на възхищение, доволство (раз.).
(42) Курдисвам - слагам, намествам, разполагам (раз.).
(43) Демек - значи, тоест, сиреч - (раз.).
(44) Сокак - улица (раз.).
(45) Гюнайдън - Добро утро на турски език (тур.).
(46) Джам - прозорец (раз.).
(47) Гюрултия - врява, глъчка, шум (раз.).
(48) Аллаху Аккабар - Турски-арабски израз за Аллах е велик (тур.).
(49) Абая - свободно падаща роба, носена от жените в Близкия изток (араб.).
(50) Яваш-яваш - бавно, едва-едва (раз.).
(51) Чаршия - пазар, тържище (раз.).
(52) Пендара - голяма златна монета, носена като накит (раз.).
(53) Хептен - напълно, изцяло (раз.).
(54) Алафранга - по европейски (раз.).
(54) Сакън - не бива, по никой начин (раз.).
(55) Алтън - стара златна турска монета (раз.).
(56) Пишман - израз на разкаяние или съжаление (раз.).
(57) Капсъзин - който пролива кръв (раз.).
(58) Зорлем - насила, с трудност (раз.).
(59) Сюрия - множество, голяма група (раз.).
(60) Апансъз - изведнъж (раз.).
(61) Резил - срам, посрамване (раз.).
(62) Балама - наивник, малоумник (раз.).
(63) Акъл - ум (раз.).
(64) Чок колай - много лесно на турски език (тур.).
(65) Харам - обратното на халал, нещо забранено (раз.).