МАЛКАТА ИГРАЧКА НА ГОЛЯМОТО ДЕТЕ

Галена Върбева

Голяма и разноцветна бе новата играчка, която малкият получи вчера като подарък от майка си. Беше събирала дълго време, за да зарадва своето малко момче и да утоли копнежа на сърцето му.
„Ще ми я купиш ли, ще бъда много послушен” - обещаваше той, в моментите, в които двамата гледаха, наситените с празничност, реклами по телевизията.
„Като събера парички, ще ти купя” - казваше тя и го поглеждаше крадешком. Личицето му си оставаше все тъй вперено в екрана, като че светът наоколо спираше да съществува, а в кладенеца на душата му се зараждаше нещо магично.
И ето я, голяма и лъскава - както повечето модерни играчки - и тя можеше да пее, да свети в тъмното, да танцува с малките си пластмасови крачета и да радва децата с веселите си песни. Още в магазина, когато му я връчиха, малкият бе тъй радостен, че я измъкна от опаковката и тръгна с нея по улицата. Гордо, напето, като че казваше: „вижте, колко съм щастлив, имам си нова играчка”, а усмивката не слизаше от малкото му личице.
- Ще я занеса утре в градината, мамо, за да я покажа на децата! Как ще се зарадват да поиграят и те с нея! - казваше то простодушно.
- Разбира се, че ще я занесеш! - отвръщаше майка му. В душата й закънтяха мигове, в които самата тя е била малка.
Колко много шарени играчки носеха децата в нейното училище, а тя само ги гледаше отстрани. Гласове от детството, като внезапен полъх на спомените, тихо й нашепваха. Наслоената горчивина за кой ли път завладя детските й очи. Като малка често си представяше как и тя носи някоя лъскава играчка в училище и край чина й се скупчват съученици. Как и тя привлича нечие внимание и сякаш изведнъж се превръща в интересна за другите - фрагмент, който така и не се сбъдна!
За децата играчката беше нещо съкровено. Нещо, с което се изразяваха пред света - чувства, интереси, възможности, та дори и емоции. Като мерило за щастие! Да, една нищо и никаква играчка, а всъщност парченце от спомени и надежди, които един ден можеха да избуят и да донесат утеха и насърчение или болка и горчиви спомени…
Е, било е отдавна, животът е заличил миналото под пласта от хубави спомени. Днешното поколение беше друго, утешаваше се тя. Днес децата не бяха тъй жестоки като преди.
Гушнало новата си играчка, малкото момче закрачи уверено сред белотата на снежното утро. Дъхът му описваше полукръгове във въздуха, но на розовото му личице се бяха изписали топлина и надежда.
Колко малко му беше нужно, за да бъде щастливо…
Е, днес бе доволно, че излиза с нея, че ще крачи с нея, че ще я покаже на другите, сякаш тя бе целият му свят. Отново и отново поглеждаше към майка си и питаше:
- Мамо, да я покажа ли на децата?
- Разбира се, миличък, как няма - отвръщаше уверено тя.
Детската градина бе празнично украсена с гирлянди и коледни играчки. Сияеше отдалеч, напоена с цветовете и ароматите на настъпващия празник. Светлинките сякаш пробиваха сивотата на делника изпод мръсно белите преспи сняг и разстилаха купол златисто електричество.
Двамата - малкото и голямото дете - прекрачиха прага й. Трябваше да се слеят с пулса на шумната тълпа родители, които също водеха децата си.
Когато малкият, опиянен от еуфорията, влезе в затоплената стая думи, погледи, светлинки - всичко изгуби смисъл пред погледа й. Всичко освен малкото телце, което се поклащаше радостно, понесло играчката в ръце. Копнежи, надежди, спомени - всичко заигра пред очите й като калейдоскоп…

- Махни я оттук, толкова е грозна! Защо ми я показваш!
- Няма да играя с тебе!
Думите на децата натежаха като воденични камъни. Студът, които струеше от тях се пръсна като виелица и сякаш напои стените.
И тогава тя го видя.
Личицето му, предвкусило поривите на радостта, което изведнъж посърна и посивя. От устните му на излезе и стон, когато се взря в играчката; онази същата, с която толкова се бе надявал да зарадва другарчетата си. Пластмасовите й очи го гледаха изпод малките му ръце, жадни за прегръдка, за споделяне и весели игри…
Майка му стисна устни, завладяна от спомените; под покривалото на толкова много потиснати сълзи. Отново можеше да види самотното дете, прогонено в ъгъла, там където изпращаха слабите, различните, неудобните. Изведнъж нямаха значение нито празничните светлини, нито красивите коледни гирлянди, нито усмивките, напоени с лицемерие и фалш. Дори и скъпите играчки, виновници за всичко… А само очите на собственото й дете - огледало на отминал епизод - в които тя видя самата себе си…