АРСЕНАЛ ОТ ДУМИ

Валентина Игнатова

Сирената спря да вие, но тропотът на ботуши и тракането на токчета го държаха свит в ъгъла със здраво стиснати очи и длани върху ушите. Всички бързаха да видят кои са новите. Властите бяха залепили списъци на стената на кметството. Дали беше името на някой любим човек, дали беше някое действие от ежедневието или на обикновен предмет. Рано или късно ще изтрият всички и всички го знаеха и въпреки привидното примирение, тичаха да се уверят, а за Митко дните на възбрана идваха с грохот и си тръгваха с порой от сълзи и толкова. Всички се възмущаваха, клатеха покъртено глава, тропаха ядно с крака, мучаха в протест и се разотиваха към домовете си с превити рамене и прегърнали близките си. Той ги гледаше да го подминават, свит в своя ъгъл, неразбиращ защо е драмата. Но нямаше кой да му обясни, нямаше и начин как това да стане. Митко се роди две години след Деня на мълчанието.

Случило се е през май. Майка му му беше показала много неща за новата и старата история. Някога хората наричали дните с имена, групирали ги в месеци, в години. Имали название за всичко. Даже по няколко за едно нещо, но с Погрома на Петерсен постепенно били изтрили болшинството от тези названия. Сирените всеки ден обявявали разрастването на забранителния списък, докато в един ден, на стената на кметството се появил надписът: „За Ваша безопасност, не казвайте и дума!” и от тогава хората спрели да си говорят, което не ги лишило от възможността да комуникират. Може би затова и Митко не разбираше дълбоките емоции по лицата на преминаващите. Той никога не беше говорил, но речта не му и липсваше. Майка му от рано го научи да пише. Във всяка от стаите имаше черна дъска и тебешири. Само гадната лепенка на устата го дразнеше, но не беше болка за умиране. А и всичките му приятели носеха такива.

Майка му се приближи и протегна ръка. Той скочи и се вкопчи в топлата длан. Поеха към дома. На входа чакаха баща му, двамата му по-големи братя, които вече не носеха лепенки, и двете му баби. Старите кършеха ръце и изглеждаха като прегазени от каменоломната машина. Майка му се спря за миг на прага, пусна ръката му, пристъпи и прегърна силно двамата си сина, после ребром се промуши между тях и се отправи с решителна крачка към таблото в двора. Ръката й се поколеба, стиснала тебешира, но изписа новите думи под забраната. Митко ги брои, докато стигна двайсет и после спря. Възхити се как е успяла да ги запомни наведнъж, дори щеше да я попита, но на таблото не беше останало място за неговия въпрос. Семейството се скупчи около нея и се загледа в списъка - тихи, тъжни, опрени един о друг, бабите бършеха очи в шаловете си, мустакът на баща му се мърдаше енергично, сигурен признак, че е много ядосан, а братята му просто си стояха. И за тях времето беше минало и споменът за звученето на думите беше избледнял.

Денят се изниза и прозорците на съседните къщи започнаха да просветват с цветовете на газените лампи и свещите. Някога майка му пазеше снимки, някога е имало светлинки навсякъде и други устройства, които са били свързани с дълги връзки и хората са можели да се виждат и чуват от голямо разстояние, но Петерсен ги употребил за злите си цели и когато се установило, че чрез тях е сложил отрова в главите на хората, правителствата по света ги забранили и унищожили връзките. „И по-добре”, кимаха в съгласие близките му, когато майка му приключи с този урок по история. Митко така и не разбра защо този Петерсен е решил да унищожи думите, но както и да поставеше въпроса, получаваше един и същ отговор: „Не думите, хората иска да унищожи!”. Хората. Митко също се смяташе за човек, а нищо лошо не беше сторил на този Петерсен, а ако беше разбрал правилно, Петерсен е бил убит много преди той да се роди. Защо ще иска да го унищожи, след като дори не делят един свят?

Вечерта напредваше и сънят започна да го застига. Митко събра сили, надигна се от любимата си възглавница пред огнището, внимателно подреди в кутията петте железни животинчета и се изправи. Поклони се отривисто за лека нощ към семейството си, които му отвърнаха с тихо измучаване и затътри крака към стаята си на втория етаж.

Не беше изкачил и половината от стълбището, когато сирените завиха. Митко се стресна и седна на стъпалото, вкопчил пръсти в дървения парапет. Сирените виеха само сутрин, никога вечер. Вероятно нещо ужасно се случваше. Сергей, първородният брат, му беше показал снимка на задържани петерсенцовци, които властите изловили в селото, и беше споменал, че и тогава сирените са виели, но Митко не можеше да повярва, че това може да се случи отново. Властите проверяваха често къщите. Нямаше как да влезе нов човек. Самият той не беше напускал огражденията, никога, а вече беше на десет.

Баща му и братята му се втурнаха към външната порта, навличайки по път палтата и ботушите си. Майка му се появи след тях и щом го съзря се завтече по стълбите, сграбчи го и го повлече след себе си към мазето. Звукът на сирените беше оглушителен. Ярки бели лъчи пробиваха стъклата на прозорците и изпълваха стаите със зловещи сенки. Митко се мъчеше да следва майка си. Зад тях подтичваха двете му баби. А зад тях… зад тях тичаше някой друг. Очите на Митко се разшириха от ужас. Спря и стисна силно ръката на майка си, но тя го дръпна рязко и продължи да се движи. Сви по стълбите и той почти се изтърколи след нея. Опита се да извика, но проклетата лепенка още беше на устата му. Извърна се назад. Проточи врат, за да види върха на стълбището над двете тромави жени. Присви очи и затаи дъх. Никой. Сянката на непознатия я нямаше. Вероятно му се беше привидяло. Ръцете му трепереха, а краката му бяха омекнали. Пое си дълбоко дъх, издиша, и пак… Майка му най-после напипа верния ключ и врата на мазето се отвори. Направи път той и бабите му да влязат и също прекрачи прага. Тогава се чу силен пукот и камъкът, който го обграждаше завибрира. Майка му забави крачка, лицето й се отпусна, погледът й срещна неговия и после бавно се свлече. Едрите плещи на непознат мъж изпълниха касата на вратата. Митко гледаше неразбиращо как майка му се смалява и освобождава място за непознатия, докато пред очите му не се появи дулото на пистолет. Пореден нечий спомен, запечатан на снимка. Но сега и негов. Това оръжие беше отнело живота й. Възрастните жени се разкрещяха. Воплите им изпълниха помещението, ума му, сърцето му и прогониха отчаянието, което се беше просмукало там.

Ядоса се. Гневът раздвижи ръцете му. Буркани със зимнина полетяха към непознатия. Краката му се присвиха. Босите ходила не издаваха и звук. Скри се в сенките. Стелажите посрещаха изстрелите. Бабите му вече не викаха. В тъмното напипа щайгата с инструменти. Дръжката на една от дългите отвертки пасна на дланта му. Запълзя по студения под, покрай стената, между разтурените кашони, измежду начупените стъкла, докато не заобиколи нападателя и не му се изправи в гръб. Мъжът пристъпваше приведен, с насочен пред него пистолет и ръмжеше тихо.

Митко беше достатъчно близо да го чуе. Думи. Мъжът обличаше мислите си в думи и ги произнасяше на глас. Свободно. Без страх. Без последици.

- Ела ми, копелдак мръсен. Само да ми паднеш. Ще те пратя при мама. Нали искаш при мама? Излез!

Митко го следваше тихо. Всяка от тези думи би могла да го убие, ако той я кажеше на глас. Това му беше втълпявано през целия му живот, а ето че някои можеха да говорят каквото си искат, да правят каквото си искат. Усети кожата си болезнено да се опъва по кокалчетата. Умът му крещеше: „Замълчи! Защо я уби? Умри!”.

И тогава се случи. Полетя напред, в тъмното, отвертката се спря за кратко у нещо твърдо, но после продължи. Човекът се извърна, замахна, удари, после се строполи, изкрещя и замлъкна.

Митко се олюля назад, разтърка наранената си буза, пръстите му се впиха в края на лепенката и я откъсна отвратено от лицето си. Не виждаше смисъл повече да мълчи. Думите нямаше да го убият. Опасни бяха хората, които ги използват.