ЮБИЛЕЙ

Танчо Илиев

Очите ми са отворени като на стая, на която са свалили двата прозореца. Ябълката пред мен е цъфнала. На короната й е кацнало малко облаче, като бял лебед. Стои неподвижно.

Само птиците настройват гласовете си като голям оркестър, който чака появата на диригента. Месец май е. За него поетът бе написал едно четиристишие:

„И пак се върна дивний май,
пак цъфнаха цветята.
Сребристи облачета рой
летят чевръсти в небесата…”

По алеята идват хора. Най-отпред е Маргарита, моята вярна Пенелопа. След нея близки и приятели. Между тях Георги, моят колега, редактор и приятел още от ученическите години.

Само ние двамата бяхме пълни отличници в гимназията. Нищо, че отначало ходехме на училище със свински цървули и то, с неостригана четина. Да се носят по-дълго. Беше голямата война. Сиромашко време.

Гражданчетата отначало ни се смееха, но и техните обувки бяха от груб плат с дървени подметки, като налъмите от градската баня, където ходехме всяка събота, според препоръките на училищния лекар.

Млади и умни, но недоволни от житейските несгоди, двата с Георги написахме на лист от тетрадка, с печатни букви, за по-конспиративно, протестно писмо до дядо Господ, с копие до царя.

Залепихме оригинала на вратата на учителската стая, а втория екземпляр под индиговия лист, на вратата на тоалетната.

За по-голям достъп и гласност на недоволството ни от житейските несгоди и слабата храна. Някой ни издаде, независимо от големия авторитет, с който се ползвахме.

Дойде униформен полицай. Изгледа ни недружелюбно, удари ми два тежки шамара, а на Георги, като по-слаботелесен, само един и изръмжа:

- Вие ли ще сваляте властта и царщината бе, цървуланковци! Марш в класната стая и да не ви срещам втори път!

Оттогава станахме републиканци, а Георги и заклет атеист. Години след това, когато работехме в редакцията на вестника, той искаше да основе съюз на войнстващите безбожници, по подобие на този в една голяма братска страна.

- Там са участвали светила като Маяковски, Дамян Бедни, Горки, Луначарски, Крупская - опитваше се да ме убеди.

Безуспешно. Аз и тогава, независимо от пропагандата, допусках, че има Бог. А сега съм напълно уверен в неговото съществуване. Според мен той не е белобрад старец, от плът и елементарен като всички нас, а някакво излъчване, светлина или духовна енергия, която никой не може да си представи.

Маргарита пристъпва и целува студеното ми чело. От топлия й дъх очите ми се замъгляват. Поставя цветя и книгата до мен. И двете чакат да им кажа нещо.

Искам да благодаря, а не мога. Неудобно ми е. Маргарита изглежда много по-стара от мен. Само очите й са същите. Тъмносини, посипани с малки жълти точици. Като звездно небе.

Признавам, моята женитба беше по-сполучлива от нейното омъжване. Колко неприятности й причиних с моя чепат нрав. На два пъти оставах без работа. За дълго.

Тя хранеше децата и мен със скромната учителска заплата. Първият път пострадах затова, че заклеймих автора на “Един ден на Иван Денисович”. Отказах да се включа в общия “хор”. Мина доста време, докато ме оневинят. Дори ме приеха на работа.

Смятаха, че аз, грешникът, съм се покаял. Но не трая дълго индулгенцията ми.

Бяхме на среща с жив поет и литературен класик. Аз благоговеех пред творбите му. Почти всичко знаех на изуст. А и кръщелното му име библейско - Вениамин. Пред притихналия салон класикът чете със затрогващ глас.

После говори за себе си. За съмненията, идейните криволичения, лутания и изминатия труден път до върха на признанието и благосъстоянието. Накрая завърши с думите:

- Не мислете, че искам да се самоизтъквам, но аз единствен мога да пиша поезия на три езика - български, сръбски и македонски.

Сякаш огромният полилей падна от тавана върху главата ми. Станах и гневно възразих:

- Това не е вярно! Няма македонски език! Той е диалект на българския!

Някой се обади:

- Нямате право да говорите така!

Обърнах се към всички:

- Имам и още как! Двамата братя на майка ми са оставили костите си в боевете край Дойранското езеро за свободата на поробените българи в Македония!

И пред смаяните погледи на присъстващите напуснах салона. На следващия ден и редакцията. Като безработен завърших книгата си. Написах още две. И една еротична поема. Знаех, че никога няма да стигнат до печатницата. Поемата за Кънчо Деривагинов сама проходи и тръгна по света. Като надарено сираче. Анонимна. Апокрифна.

Георги, редакторът ми, стои смълчан. Виждам влага в очите му. А моите са сухи. Като на фотографски портрет.

Някаква важна особа чете писмо или указ. Удостояват ме за юбилея с високо, но ненужно за мен звание. Не гледам красивата цветна хартия и кутийката с панделки.

Всичко е закъсняло. С много години. А закъснялата радост е като закъснелия гост. Посрещат го с безразличие и отегчение.

Гостите поставят цветя. Много цветя. Но откъснати. Мъртви. Носи се дъх на вино и свещи. После си тръгват. Последна е Маргарита. Косата й се губи като бяла точка между зелените листа.

Книгата се гуши до мен. Като невинна рожба, чакана с години. Вятърът шуми в клоните на дърветата, вдига бялото облаче-лебед и го отнася незнайно къде.

После се връща и разгръща страниците на книгата ми. А поетът припомня края на песента:

„Безмълвен само аз лежа,
на младост без усмивка млада.
Веселостта на китний май
как тежко на душа ми пада”.

Наистина, аз не съм тъжен юбиляр. Аз съм само един портрет между две дати. На раждането и кончината.