СРЕДНОЩЕН ПОМЕН

Анатолий Петров

Селската кръчма-гостилница „При Теменуга” се разполагаше в бившия скотовъден дом, построен някога в живописна местност над селото. Собственичката, госпожа Теменуга, пенсионирана танцьорка от прочут ансамбъл, красавица, романтичка и жена с характер, превърна заведението в категория „Четири звезди”. Посещаваше се както от местни жители, така и от преминаващи през селото пътници. Сервитьорката, възрастната госпожица Берковска, мис от конкурс за красота и първа дама сред притежателите на луксозни леки коли, обслужваше клиентите с европейски маниер.

В следобеда на топлия юлски ден заведението бе запълнено от клиенти. Някои седяха около масите, подредени отвън за утрешното сватбено тържество. Госпожа Теменуга бе върл противник на чалгата, затова звучаха народни мелодии, музики от оперети, стари градски песни, както и валсове и танга, изпълнявани от духови оркестри. Неочаквано в заведението влезе пътуващ музикант. Навярно бе идвал и преди, защото Теменуга и сервитьорката го посрещнаха с усмивки. Музикантът седна до тъпана, донесен за утрешната сватба, и разтегна акордеона. Приготвилият се да си тръгва случаен клиент с лице на интелектуалец и очила със златни рамки седна отново на стола. Заслуша се. Някой подхвърли:

- Майстор на акордеона е този музикант.

Интелектуалецът му отвърна:

- Не съм очаквал, че тук ще чуя „Унгарски танц номер две” на Брамс в такова чудесно изпълнение.

Местният жител дядо Стойко, бивш писар в кметството и прочут предизвикател на жестоки свади сред красавиците в селото, се обърна към непознатия:

- Господине! Седнал сте на мястото, което навремето се заемаше от видна личност - магарешкия жребец Маркони. Потомък е на породата „Мартина Франка” и представител на видна магарешка фамилия. По-възрастните магарета и магарици в областта са все негови потомци.

Интелектуалецът не му отговори. Слушаше с наслада музиката. После каза на сервитьорката да занесе на музиканта салата и ракия. Последният стана, поклони се, като отпи от ракията.

На вратата застана млад мъж. Огледа се и викна:

- Лельо Теменужке, утрешната сватба се отлага.

- Защо? - попита учудена кръчмарката.

- Ще ти кажа. Тази сутрин в болницата в града тъщата ми е родила поредно момиче.

Беше местният жител Людмилчо Емилов.

- Нищо не се бърка - отвърна му Теменуга и добави: - Да е живо и здраво момиченцето, да ни покани на сватбата си. Впрочем, нищо няма да ни попречи да отпразнуваме заедно сватбата и кръщенетата. Виждам, твоята Лауренсия е доста понапреднала в репродуктивната функция.

- Честита балдъза! - извикаха от масите.

- Благодаря! - отвърна им Людмилчо.

Редовните клиенти на заведението, пенсионерите Гаврилчо Ташков и Харалампи Петрашков, попитаха младежа:

- Какви други новини носиш от града?

- Научих, че осемдесетгодишният стар ерген Цеко Влашкоселски на рождения си ден е довел булка - започна Людмилчо. - Разправят, такава красавица в града не е имало от трийсетте години на миналия век. По-хубава била и от мис Йоцева. Преди да я доведе, всяка вечер в къщата на Влашкоселски  идвали хореографът Юмеров и председателката на пенсионерите Голешка. Преподавали уроци на младоженеца и компанията му по испанско танго. А вчера са погребали видния гражданин Иван Тянков Пенов. Прочетох некролога. Пише, преди да умре, промълвил, че не му е жал толкова за живота, колкото за приятелите. Прочетох още, отлетял в небесата като бял гълъб, когато трябва да се радва на живота  и разцъфтялата пролет. Некрологът - цял ферман. Като отидете в града, ще го прочетете.

- Брей, как така? - подскочиха Ташков и Петрашков.  - Та той е здрав човек. Бог да го прости. Ох, госпожа Танголита Кафеджиева, като научи за кончината му, ще ридае три дни и три нощи.

Дядо Стойко се обади:

- Дойде ли му времето, не пита здрав ли си, или болен?

Акордеонистът засвири. Приятелите потънаха в мълчание. После, за да поменат починалия, си поръчаха кана червено вино. С покойния Пенов бяха добри приятели. Тримата работеха заедно в бозаджийската кооперация „Розово бъдеще” в града. По едно време към компанията им се присъедини и поп Стефан, обаче за добро служение и благочестиво пастирство владиката го произведе в сан „протойерей” и го назначи да служи в катедралния храм във Велико Търново. Останалите се пенсионираха. Ташков и Петрашков се върнаха на село.

- Спомням си - тъжно произнесе Гаврилчо - една нощ, когато пирувахме у Танголита, се заклехме, който от нас замине пръв на онзи свят, останалите на третините да направят на гроба му среднощен помен и да изпеят песните „Градил Илия килия” и „Целувката на Анна”. Тогава поп Стефан измъкна букета хризантеми от вазата и ни поръси с вино, а Танголита удари на Иван тридесет и три целувки. Ако не изпълним клетвата, над душите ни ще тежи проклятие…

- Тъй беше - въздъхна Харалампи. Отиде при акордеониста и го помоли да изпълни траурна мелодия. Като прозвучаха акордите, дядо Стойко стана, затанцува с ваза в ръка. Рече на интелектуалеца:

- Господине! След като този Бърнс е написал танците, означава, че трябва да се играят…

Денят преваляше. Опечалените приятели пиеха втора кана червено вино и натъжени повтаряха: „Вечна му памят”.

- Ще отидем в града. Ей го къде е - отсече Петрашков. - Качваме се на последния автобус, а от автогарата - право на гробището. Докато хапнем, пийнем и изпеем песните, ще съмне. И с първия автобус ще се върнем. Пък де да знаеш, може да заварим там и Танголита…

- Ще напълня дамаджаната с вино, пък ти вземи нещо за хапване - съгласи се Ташков.

Слънцето бе потънало зад хоризонта. Двамата заминаха за града. Улица „Христо Смирненски”, една от правите улици в града, води до гробищния парк „Баба Гергина”, наречен тъй по името на първата му „обитателка”. Улицата беше безлюдна. Тук-там светеше прозорец. На ъгъла на „Христо Смирненски” и „Сергей Румянцев” развеселен мъж с чувство изпълняваше шлагера „Върни се, мили мой”. Когато двамата го доближиха, ги попита:

- Господа, най-учтиво моля да ми посочите къде живее тук лицето Иван Дъргела.

- Нали ти си Иван Дъргела - отвърна му Петрашков.

- Не ви питам кой съм, а къде живее?

- Не сме от тук - едновременно отговориха двамата и продължиха към гробището.

- Объркан свят - въздъхна мъжът и добави: - Четири попа, две луни…

Из гробищния парк блещукаха кандила. Двамата се настаниха около масата до ритуалната постройка. Пък и в тъмното бе невъзможно да намерят гроба на покойния. На покрива се обади кукумявка. Излязъл на нощна разходка махленски котарак замяука под масата. Дадоха му парче наденица за „Бог да прости”. Луната се скри зад облак, стана тъмно. Над града се спускаше нощта. Двамата поменаваха покойния, пиеха вино и запяха песента „Градил Илия килия”. След нея - „Целувката на Анна”. Като изпълняваха на два гласа „Не бих желал дори и щерка на султана, до устните ми щом гори целувката на Анна…”,  по главната алея се зададе фигура на мъж. Пристъпваше бавно, държеше букет цветя. Спираше, слушаше. Певците млъкнаха. Фигурата бе на… блажено почившия приятел Иван. „Покойникът” се обади:

- Не бойте се! Аз съм вашият скъп приятел Иван Тянков Пенов. Жестът ви ме трогна. Не сте забравили клетвата. Боже мой, а как хубаво пеете…

Когато фигурата направи крачка напред, двамата станаха и хукнаха към изхода. Ташков неволно настъпи котарака, той жално измяука. „Покойникът” се провикна:

- Защо побягнахте? Все пак аз ще ви намеря…

Ташков и Петрашков  драснаха в различни посоки. Стана още по-тъмно. Гаврилчо тичаше по улица „Христо Смирненски”, спря пред къщата на вдовицата Поликсена Цинцарска, някогашна майсторка на бозата. Почука на вратата:

- Сенче, приюти ме тази нощ в обятията си. - Треперещият му глас отекна в тъмнината. Изпадналият в беда не знаеше, че преди година Цинцарска бе продала къщата на преселници и отиде да живее при племенницата си в Чирпанско. Когато Ташков се провикна втори път, от прозореца на втория етаж върху главата му изляха кофа студена вода. После го поръсиха с някаква соленикава течност. Той хукна по улицата, изгуби се в потайностите на нощта. Окопити се извън града, когато стигна завоя на шосето в местността Ковачела. Мушна се в акациевата гора да си почине. От храстите на противоположната страна се обади мъжки глас:

- Приятелю! И ти ли взе участие в среднощния обир на магазина за керамика

„Джевдетов  - Баников и сие” в града?

- Да ме пази Господ! - отвърна Гаврилчо и добави: - Бях на среднощен помен в гробището. И представете си, господине, покойникът се появи по главната алея. Заговори като жив. Вие, господине, жив човек ли сте, или призрак?

- От коя психиатрична клиника си избягал? - попита вторият мъжки глас.

- Не съм избягал от никаква клиника. Господа, моля ви, ако сте живи хора, да изпеем заедно „Вечная памят”, та тъй да успокоим тревожната душа на нашия скъп приятел Иван. Но преди това, моля, изкукуригайте да прогоним нечистите духове.

- Този е подставено лице на полицията - прошепна единият от скритите в храстите.

- Да бягаме! - отвърна му другият.

Храстите зашумяха след тях. После всичко утихна. В съседните села закукуригаха петли. Съмваше. Ташков вървеше бос из нивите. Някъде по пътя бе загубил обувките си. На края на селото спря да си почине. После бавно тръгна към дома си.

Другият нощен посетител на гробището - Харалампи Петрашков, осъмна при чешмата Бататовец в Горните лозя, на запад от града. Положи главата си под чучура и се напи със студена вода. Разхлади се и видя, че е сбъркал посоката. Върна се, та тръгна към изгряващото слънце. В дома си той научи от съпругата, че късно снощи по телефона от града се обадил Иван Тянков Пенов. Известил, че от Велико Търново пристига поп Стефан и желае да се срещне с тях в художествената галерия на Савчев. Като разбрал къде са двамата приятели, тръгнал за гробището да им каже, че е починал съименникът му, възрастният Иван Тянков Пенов, когото съгражданите, за разлика от живия Иван, наричаха Черния. Тъй както преди десетилетия в града също така живели двама съименници - Паскул Белия и Паскул Черния.