ИЗ „ДЪЩЕРЯТА НА ОРАКУЛА”

Атанас Калинов

откъс от романа „Дъщерята на оракула” (2010)

Познай себе си.
Платон

Това шеметно и съдбовно събитие стана през четиристотната година от основаването на Филипополис от македонския цар Филип. По това време всички тракийски племена южно от планината Хемус бяха покорени от римляните, с което бе поставено началото на новата римска провинция Тракия. В началото на септември същата година прославеният военачалник на бесите и оракул на голямото светилище на Дионис в Родопе, прорицателят, легендарният Вологес завърши земния си път. Този достолепен мъж бе от потеклото на тракийския цар Резос, загинал в Троянската война на страната на гърците.

В едно съновидение преди смъртта на оракула, дъщеря му Евридика бе го видяла да стои в цял ръст на колесница, спряла на древния път в подножието на светилището. Хванал поводите на двата коня, до Вологес стоеше Резос с царска корона на главата.

За миг Вологес спря поглед на далечните планински била, които чезнеха в избледнелите очертания на хоризонта на изток. След това оракулът извади от кожена чанта восъчни таблици. На тях бяха написани девет завещания по волята на боговете до всички граждани на Рим и провинции в Римската империя и по целия свят. В тези завещания бяха залегнали принципите, върху които трябва да се развива успешно човешкото общество в бъдещето.

Това съновидение бе накарало Евридика объркана и смутена, да скочи от одъра на който спеше. В ушите й нахлуваше шум, подобен на този от планинска река след пороен дъжд. Потърси в полумрака на стаята баща си, но ложето край огнището, където спеше, бе празно.Хукна навън да го дири. Съзря го седнал до жертвения камък пред храма.Беше наведен, застанал в неподвижна поза, скрил лицето си в разтворените длани, сякаш плачеше тихо. Евридика го извика, но отговор не получи. Беше бездиханен…

На третия ден след смъртта на оракула предстоеше кремация на тялото му. Вестоносци тръгнаха надлъж и нашир в Родопе и в предградията на Филипополис да разнесат вестта за смъртта на оракула на голямото светилище Дионис. Тук на свещения Пангей освен от планината заприиждаха и пратеници на всички тракийски племена южно и северно от Хемус. На третия ден от смъртта на Вологес пристигнах и аз - Летописецът, пристигнал от двадесет и първи век в древността, за да опише битието на Персена, последната родопска жрица, и добрите нрави на древните ни предци и ги посочи за пример на подражание на моите съвременници след завръщането ми в двадесет и първи век, ако Бог е казал. Впрочем аз не щях да бързам с това завръщане, защото в света, от който бях дошъл, злото вземаше от ден на ден връх над доброто, а издевателствата, престъпленията, моралната и физическата разруха грозяха всеки Божий ден.

И тъй, на третия ден тълпата от поклонници все повече се сгъстяваше и стесняваше свободното място на поляната пред храма на Дионис. Снажен мъж, облечен в бяла туника, пристегната в кръста с кожен пояс, на който бяха закрепени къс меч и махайра, застави множеството да запази тишина. Онези поклонници, които бяха дошли последни, бързаха да се изкачат на каменните стъпала, за да се поклонят пред мъртвия оракул Вологес. Сред закъснелите поклонници се виждаха и римски войни, воювали преди две десетилетия срещу бесите в Родопе, когато отбраната на местните защитници не издържа и планината беше окупирана завинаги от римляните. Пред славата и героичната отбрана на бесите под ръководството на оракула Вологес довчерашните врагове в лицето на войните ветерани, дошли да изпратят тленните останки на оракула, изпитваха чувства на респект и симпатия.

За по-голямо удобство на поклонниците изнесоха тялото на Вологес и го положиха до жертвеника пред храма. До смъртното ложе на оракула приближиха военачалниците на няколко тракийски племена, които в знак на почит сведоха глави над мъртвеца. Възрастен мъж от Мерхале, родното място на Вологес се изправи до жертвеника и се обърна към поклонниците с напевен акцент в говора, характерен за бесите и травсите от околността:

- Слава на оракула Вологес, предводител на бесите в битките срещу враговете на Родопе. Най-прославеният мъж от всички тракийски племена не е вече между нас. Осиротя родната му долина Мерхале, осиротя Родопе, изгубила най- достойния си син. Той помагаше на отделни племена, родове и хора от близо и далеч като предсказваше и доброто, и лошото, което тепърва ги очакваше и ги съветваше как да преодоляват по-лесно трудностите в живота. От незапомнени времена насам травсите от Мерхале изпращаха мъртвите в Отвъдното с песни и танци от радост, че след смъртта душата на човека се освобождава от веригите на тялото, в които е окована. Вологес не беше един обикновен гадател и прорицател, а полубог, а душите на такива велики мъже са по-силни от енергията на тялото и могат да го напускат и отиват в небитието когато поискат и след това отново да се приберат в тялото. Този път ние няма да изпращаме с радост и песни душата на мъртвеца в Отвъдното. Това го правим от мъка, че такъв смел военачалник, жрец и оракул като Вологес в планината ни повече няма да се роди. От смъртта на Вологес могат да се радват нашите врагове, но не и ние…

Чу се шепот и учудване от много поклонници от чутото. А говорителят се поокашля и продължи речта си:

-  Старите хора в Мерхале помнят, че когато се е родил Вологес вместо да плачат, както е по традицията, всички са се радвали, че се е родил най-достойният мъж в планината, вожд на родопските беси.

По едно време ораторът ме забеляза встрани от тълпата на поляната, погледна ме изпитателно със сивите си очи и рече:

- Ей, чужденецо, по дрехите ти виждам, че не си тукашен. Нито си римлянин, нито македонец, нито грък. Що за птица си ти? Тогава от Отвъдното ли идваш или от где? Какъвто и да си, я вземи да хвърлиш от гърба тези дрипи и да облечеш нашенско бяло облекло, инак сега мясаш на коза из овце.

Застанала близо до главата на Вологес Евридика тихо рече:

- Оставете го на мира човека! Той не е от нашия свят…

- А колко свята има, дъще? - обърна се към Евридика този, който забеляза присъствието ми и недоверчиво взе да ме оглежда.

- Този човек е дошъл при нас от друго време, дядо. Време, което вече две хиляди лунни години протича в Бъдното. Той е летописец, дошъл да опише и хубавото, и лошото при нас в Древността, след което да се върне в неговия свят и разкаже всичко за нас, древните…

- А какво е това две хиляди лунни години? - запита възрастният.

- Колкото са пръстите на ръцете и краката ти взети заедно и умножени по сто. Това ще рече, че всички ние тук сме с две хиляди години по-стари от гостенина - обясни Евридика.

- Не личи гостенинът да е по-млад от нас, жрице - рече някой.

Поклонниците, едни разбрали, други не разбрали, оглеждаха любопитно класическия ми черен костюм, с който бях облечен, същият, с който ходех на опера и концерт, по сватби и погребения. Кройката на плата на дрехата и костюма като цяло бяха неясни за древните.

- Вземи, Летописецо - обърна се Евридика към мене - да смениш дрехата си. Това ще е знак на уважение към паметта на баща ми.

След това тя нареди на една жена на име Берестида, домакин на светилището да я последвам и ми даде облекло, каквото носеха родопските беси. Избрах по мярка измежду подарените на светилището носии и преоблечен се върнах при тълпата, с която се слях. Не знам защо, но в новото си облекло се почувствах по-комфортно и някак си по-бодър и подмладен. Навярно то бе наситено с енергията на онези ръце, които бяха го измайсторили.

„Летописецо, Летописецо - зачопли ме мисъл отвътре - съдбовен вятър ли те отбрули от разлистената корона на двадесет и първи век, за да те отвее назад през годините към лоното на Древността, за да търсиш ляк за недъзите на човешкото общество, от което идваш?”

Но ето, че друга контрамисъл може би измества вниманието ми:

„Наивнико с наивник, толкова ли си сигурен, че ще откриеш ляк в Древността, за да спасиш от падение света в който живееш? Ако имаше такъв ляк, никога не би рухнала Римската империя. Ако това е вярно, тогава безсмислено е да останеш повече в дивите пущинаци на Родопе. А и бесите едва ли биха те приели безрезервно, защото ти не си чистокръвен техен потомък. През тези две хиляди години през българските земи са минали и живяли римляни, славяни, византийци, прабългари и какви ли не, а накрая и турци.”

Разбира се, не бива да избързвам, объркан от разочарование и съмнения. Нека да мине церемонията около кремацията на оракула Вологес, че тогава някой ден ще питам дъщеря му Евридика, която ще заеме прорицателското му място, има ли смисъл да търся поука за себе си и обществото на двадесет и първи век и добродетели, които  да открия в живота на бесите в тази свещена планина две хиляди години преди да съм се родил.

В това време към мен приближиха домакините на светилището Берестида и мъжът й Магадид, които ми казаха да отида при жертвения камък. Там ме очакваше Евридика, застанала над лицето на мъртвия си баща. Тя искаше да ме види как изглеждам в новите дрехи и да ме помоли да й помагам по време на кремацията на трупа на Вологес.