ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛ
Иван Добрев беше едничък син на най-богатия селянин от Брягово. В цялото училище нямаше по-разгалено момче. Лъжеше, измисляше на децата лоши прякори и всяка игра завършваше с бой.
Съучениците му не го обичаха и се въртяха около него, само защото често купуваше бонбони и халва. Те се трупаха още и край Кольо Петров, макар да беше син на бедна вдовица.
Кольо залягаше много и беше първият ученик в четвъртото отделение. Децата го обичаха, защото помагаше на всички. Иван завиждаше, ала не можеше да намери причина да унизи Коля.
Веднъж той мина край него, блъсна го без причина, после го обвини, че го бил спънал, наби го и го кръсти Дрипльо. И много деца забравиха Кольовото име. Той стана Дрипльо.
Кольо се топеше, но търпеше. Нито обичаше да обажда на учителя, нито желаеше да
се разправя с толкова лоши другари.
Един зимен ден учителят ги поведе към края на селото. Слънцето светеше силно и хрупкавият сняг блестеше ослепително и мразовито. Децата вървяха в редица и весело си приказваха.
Зад Иван се случи Кольо.
- Хей, Дрипльо, не ме застъпвай, че като се обърна! - викна Иван.
Всички се изсмяха високо. Кольо наведе глава и преглътна срама.
Учителят ги спря до моста. Огледаха бялото, пусто поле, замръзналата река, върбите, които бяха нацъфтели от скреж, и отидоха в зеленчуковата градина. Лехите й бяха засипани от преспите. Над поливния кладенец стърчеше гол, дървен скелет. Бяха махнали и кофите, които цяло лято пееха и изливаха обилна вода по вадите.
Сега кладенецът зееше широк, почти пълен и страшен.
Децата го огледаха отдалеч и си тръгнаха за село.
Скрит зад едно дърво, остана само Кольо. Той не искаше да му подмятат оскърбителното име и затова избягваше да се притиска с другите деца. Внимателно приблици иззиданата пропаст, около която нямаше ограда. Дордето я разглеждаше, иззад градинарската колиба изскочиха най-големите пакостници. Те дотичаха с камъни и бухнаха тънкия лед доле.
Водата цръкна високо и се разля върху леда.
Другарите се изсмяха и припнаха за нови камъни.
Тогава се показа Иван. Буташе един голям камък и пъхтеше.
- Хей, Дрипльо, я ела ми помогни! - викна той на Коля.
- Не бива да пълним кладенеца, Иване! - отвърна му Кольо.
- Я гледай! Още един учител се родил. Махай се да те не тласна и тебе! - допълни Иван и разсмя всички.
Кольо се оттегли и загледа отдалече.
Иван дотътра камъка, напрегна се и го блъсна силно. Мястото беше заледено и наведено към камъка. Камъкът подскочи и бъхна във водата, ала увлече и Ивана. Той разпери ръце да се укрепи, залитна веднъж, дваж, пързулна се и полетя в пропастта…
Всички с писък се разбягаха. От равната страна над кладеца се наведе Кольо. Той видя как Иван се бори доле, как ледът се чупи.
Още миг и неговата глава ще се скрие под ледените парчета.
Кольо се огледа безпомощно, бързо разпаса пояса си, хвърли единия му край в кладенеца и викна:
- Иване, дръж се за пояса!
Иван се хвана и чак сега почна да пищи.
- Помоощ! Помоощ! - завика с всички сили и Кольо.
Пръв дотича учителят. Струпаха се и селяни. Извадиха падналия и го отнесоха у дома му полузамръзнал.
Иван боледува дълго. Дордето беше болен, баща му няколко пъти ходи в дома на вдовицата. Веднъж й откара дърва, друг път - чувал брашно. А когато децата му казаха с какъв прякор неговият син е измъчвал своя спасител, той отведе Коля при шивача, поръча му палто и панталони и му купи нова шапка.
Най-после Иван оздравя. Дойде в училището изпит и бледен. Отиде при Коля, изгледа го засрамено и пред всички деца каза:
- Ако не беше ти, щях да се удавя. Прости ми! Ти си ми бил истински приятел…
От тоя ден двамата заживяха в чудна погодба.
——————————
сп. „Детски живот”, кн. 4., 1936-1937 г.
