ИЗ „МЪЧИТЕЛНО РАЗСЪМВАНЕ”

Атанас Калинов

откъс от романа „Мъчително разсъмване”(2011)

1.

По Гергьовден през долината Ропката под Персенк планина като ято гарвани връхлетяха хайтите. Уж празник, а тукашните селца и махали Рахова, Фойне, Мала, Борово, Павлюска и Косова тънеха в глухота и безмълвие. Намусени и прашни от дългия път, разбойниците идваха от Станимака на път за Чепеларе. Умора съсипваше и коне, и ездачи, та когато минаха през Фойне, никой не се поблазни плячка да дири. И без друго кожените чанти и пунги тегнеха от злато и сребро, заграбено от Станимашко. Над каменните покриви на къщите трептеше мараня като над разжарено огнище.

А в този час горе, из дивите чуки на планината, се спотайваха стотици бегълци. Четвърти ден се криеха из пещери и дупки като подплашен дивеч, та глад и жажда взе да ги спохожда. Мръкнеше ли, старите излизаха навън по месечина гъби и сладки корени да търсят. И като не намираха, слизаха край деретата и ручеите с надежда охлюви да найдат. А горе в канарите чак до зазоряване ги очакваха с трепет изнемощели жени и дечица. В тъмнината кърмачета диреха с уста мляко в майчините пазви, но то чезнеше от час на час и женските гърди вехнеха. Всичко мъжко, годно да създава поколение бе по далечни краища. Едни от мъжете бяха със стадата в Беломорието, други - кираджии из Румелия, трети - аргати на аги и бейове из чужди села. А четвърти, млади и зелени, бяха погубени от хайтите.

Падна нощ. Месечината увисна над мрачните чуки като пшенична пита, нахапана от добиче.

И рояк звезди я споходиха като пилета след квачка. Пред входа на пещерата, назовавана Ленгарица, тъмнееше чепат и възлест бор. От клоните му протяжно се обади ухлувица. Гласът й разлюля нощната тишина и се стрелна надолу към долината, грозен и студен като прокоба.

- За лошо ще е… - рече някой в тъмното. Беше старец съгледвач. От пещерата се подадоха още двама старци. Единият от тях държеше стрък запалена борина в треперящата си десница.

- Духни борината, комшу - рече другият - хайтите ще ни скитасат.

- От тува не е видет - отвърна старецът с борината.

В туй време някъде надолу между тъмните стволи на смърчовете проплака дете. Съгледвачът тръгна в тази посока и когато не след дълго се върна, попитаха го, а той им каза, че една жена излязла да търси корени и родила по път.

Вейна топъл ветрец. Изток се обля в червено сияние, от което се очертаха ясно далечни планински зъбери. И тази светлина, ярка и по-алена от кръв, обля цялото небе над Ропката. Отнякъде се прокрадна сподавено и глухо ехо от първи петли. Жално се проточи кучешки вой от отвъдната барчина.

Двамата старци съгледвачи клекнаха пред пещерата и оброниха натежали за сън побелели глави.

А времето течеше бавно и напрегнато.

По едно време единият от съгледвачите вдигна чело към небето. То беше изпепеляло, а звездите, посяти из него - оредели. На изток аленото сияние над Ропката чезнеше. Мракът между дърветата се прокъсваше като стара черга и плъзваше към доловете и усоите. Мъчително се раждаше още един божий ден. Слънцето показа огненото си чело зад далечните планински гребени. И ето, че камбанен звън, отънял и проточен долетя откъм низината. Този ек премина като съживителна тръпка по измършавелите снаги на бегълците и като свещица в мрака пробуди светлина в очите им. Заечаха и камбаните от останалите села в Ропката. Този звън и лъчите на изгряващото слънце мамеха, обещаваха… Не след дълго из каменистите склонове на планината се проточиха човешки върволици. Из огромната гърбина на Дуплевския камък, издигнал се като крепост западно от Рахова, като мравки пропълзяха стотици хора. Пред разлюляната човешка върволица вървеше отец Илия с развени коси от утринния вятър. От кадилницата му едно подир друго се издигаха кълбета дим, които се разсейваха във въздуха и го насищаха с приятния мирис на тамян. Смълчани и мрачни, бегълците бавно слизаха от скалата с натежали крачки. Одрипавели деца спъваха босите си крака из камънаците и ги багреха с кръв. В този миг в небесната синева над Рахово се спря орел и в някакво дълбоко съзерцание от време на време плавно потрепваше с величествените си криле. Според старите хора птицата се молеше за дъжд.

И изведнъж стана нещо, което накара бегълците да спрат, обзети в нова тревога. Камбанният звън заеча учестено, тревожно. Беше знак, че хайтите са нападнали отново Рахова. Но ето, че звънът на камбаната се преполови и оредя. Накрая се отрони като последен стон от гърдите на пътник към вечността. Този звън още не бе притихнал низ урви и долове, когато над селото загърмяха и манастирските камбани. Беше зов за литургия. Това успокои бегълците, защото означаваше, че опасността е отминала. Окуражени, раховци заслизаха по-смело низ скалата. Наистина в селото цареше безмълвие и тишина, но завариха одаите си разтурени, а сватбените сандъци - преровени и ограбени.

Тревожни мисли и съмнения накараха отец Илия да се отправи към черквата, залепила гръб за баира, с лице към Рахово, скупчило къщите си на стръмнината..Открехна ниската дъбова врата на камбанарията. Това, което зърна, го накара да се стъписа ужасен. Пред очите му лежеше възнак старият питроп дядо Брощил, безмълвен, с очи, вцепенени в камбаната, вързана на дебелите греди високо над главата му. И хладни бяха сивите очи на стареца, в които липсваше светлината на деня. Ръката му още стискаше края на въжето, вързано за пиринчения топуз на камбаната. Отец Илия бавно се наведе над смъртника и затвори с треперещи пръсти клепките му. След туй направи с кръста, който носеше, три кръстообразни движения над главата му и рече:

- Прости, Господи, грешния твой раб Брощил. Мир на праха му.

И се прекръсти. Сетне мина през адимото и влезе в черковната зала. Двата сребърни свещника липсваха. Из мраморния под като блестунки светеха безброй късчета от счупени стъкла, парчета от кандила. Те излъчваха зелено, виолетово, синьо и златисто-жълто сияние.

Свещеникът отново се прекръсти и анатемоса извършителите на това дело:

- Излей огън и жупел върху неверниците, Господи!

Но като благочестив християнин сам се упрекна за казаното и сметна, че е по-редно да се помоли за спасение на душите на разбойниците.

- Прости им. Те не знаят какво вършат, Господи.

След туй излезе на двора. Спря се на тревясалите каменни плочи, погледна към селото и нова мисъл го завладя: „Кой да отреди мъртвия? Ябанджия отгоре на това… Половината люде в Рахова се изверени, а сред християните род си няма…”

Питропът Брощил с внучката си Калина бяха бегълци от опожарената от хайтите махала Борово. Това мрачно събитие тегнеше като воденичен камък, тревожеше сънищата на момичето. Часове преди да дойдат хайтите то пасеше козите  из чуките южно от Борово, обрасли с леска и метлика. Вечерта завари къщата им със срутен покрив, чиито греди догаряха из двора. До дръвника лежаха в локва кръв родителите на Калина, притихнали, с протегнати ръце един към друг както през първата сватбена нощ. От тогава момичето заживя при дядо си Брощил. По чудо колибата му в края на селото бе оцеляла от пожара. От малкото прозорче се откриваше градината с тънка и стройна череша сред нея. Дядо Брощил бе я посадил когато се роди Калина. От тогава се изнизаха шестнадесет лета и зими. И шестнадесет пъти пролетта отрупваше щедро дръвчето с цвят. Но само три лета върза плод, защото закъснели снежни вихри брулеха цветовете с ледени камшици почти всяка пролет. Тъй е и с човека. Родиш чедо, откърмиш го, изкутиш го и таман да се порадваш, че е станало за женилка, зла вихрушка се извие и го отнесе в небитието. А тук, под Персенк планина по-страшни от всяка вихрушка са хайтите.

И настъпиха в Борово дни и нощи от тревожни по-тревожни. Изверени момчета два пъти пресрещаха Калина на извора водата да й напиват.До ушите на Калина достигна и  мълвата, че насила ахрянска невяста щели да я правят. И от тогава залъците присядаха на гърлото й от мъка и ужас. А големите вакли очи на момичето ставаха все по-помръкнали и кахърни.

Веднъж край огнището дядо Брощил долови чрез огнените отблясъци в очите на Калина тревогата и кротко подхвана:

-  Кина ти е, дъщерко, та ми си кимна, кахърна? Змей горянин ли те драгова или магия ти е сторена?

- Дядо, миличък, дядо, ахрянска невяста стягат да ме правят… И за да прикрие сълзите си, момичето разрови главните в огнището. Но те бяха неудържими и бликнаха обилно и на воля. Ронеха се като натежали капки пролетна роса по бориките, капеха в пепелта, която ги изпиваше ненаситно.

- Ще му се найде колаят, дъщерко. Немой плака - кротко и напевно отвърна старецът - Канят ме в Рахова питроп да стана. И ти ще дойдеш с мене, за дружинка…Пък и там късметът може да ти излезе…

И на другата сутрин потеглиха. С насълзени очи за сетен път се обръщаха назад да погледат родното си село. Тръгнаха низ стръмното по каменливи пътеки сред оредели габъри. Подир Калина вървеше еркичът Вельо, а след него - козите с яретата. Разлюлените чанове на шиите на животните топлеха душите на двамата бежанци, пораждаха упование, защото в песента на чановете живееше споменът за родния край. В Рахова слязоха по икиндия. Почукаха на първата порта в горния край на селото. Излезе белокос мъж с чалма на главата си. Като видя пришълците, запремига с въздребните си очи, надкачулени с бели рунтави вежди. И една блага усмивка ги стори да грейнат приветливо. Домакинът разтвори за прегръдка мършавите си старчески ръце и рече:

- Вай, ти ли си бре, Брощиле? Аллах да те поживи, комшу. Отколе не сме се виждали. Ха добре дошли и влизайте…

И се отдръпна от портата да стори място на гостите. Като минаваха през тъмния вътрешен двор в долния кат на къщата обзе ги лъх на гнила тор и на сурови овчи кожи. Една разлюляна и скърцаща стълба ги отведе на горния кат. Влязоха в широка одая, застлана с шарени агнешки кожи. Седнаха на миндерлъка.

- Ами какъв вятър те довя насам, Брощиле? - попита домакинът. Ами момичето, дето водиш, кутро е?

Дядо Брощил свъси белите си вежди, надкачулили като стряха сухото му набръчкано лице. Заразправя бавно и с мъка за станалото. В ушите му сякаш отново долетяха звън на ятаган и псувни и закани на турски и български. Те бяха се впили дълбоко в съзнанието му като рана. Накрая аго Адил въздъхна тежко и рече:

- И моят син е с тях, Брощиле. Ислям. И той пали и бастисва. На, чедо ми е, моя кръв тече в жилите му, ама хубаво не мога да река за него. А ако се опитам да река, езикът ми ще изсъхне.

И споменът го тласна назад. В една тъмна нощ някой силно захлопа на портата. Излезе да види кой е, но преди да отмести дървото, с което бе залостена, попита: „Кой е?”

„Бубайко, я съм Ислям…” - чу се глас отвън.

Старческата десница затрепери, сетне се затресе и едвам не набра сили да отмести дървото. Тогава онзи отвън ритна силно и портата изскърца и се отвори. На прага в тъмното се очерта конник.

„Бубайко - рече ездачът - какво си се залостил като кадъна? Въшките ли чуваш от апаши?”

И прекрачи прага. Аго Адил нищо не отвърна. Пое поводите на коня и го въведе в двора.

„Домиляло ти е - рече с усилие старецът и сълзи го задавиха. - Сети се… да ме обиходиш… Харно е, че го стори преди Аллах да ме е прибрал…”

Въведе коня в обора. А Ислям-хайта, студен и безмълвен като канара, седеше сред двора. Какво си мислеше един Бог знаеше.

„Влизай де, какво седиш като изпъден” - подкани го старецът с треперлив, но по мъжки корав глас.

Ислям-хайта сякаш се сепна. Когато прекоси одаята, светлината на кандилцето в иконостаса го накара да спре. Посегна към посребрената дръжка на пищова в силяха си. Аго Адил забеляза това и бързо тури сухата си длан върху ръката на сина си:

„Да не си посмял… Грехота е, сине…”

„Грехота е за кавурите, а ние сме правоверни, забрави ли?” - студено отвърна Ислям -хайта - Чалма на главата си носиш, а кандило палиш…Не е ли това обида за Аллаха?”

И поиска със сила да измъкне пищова си.

„Стояне - стрелна го с поглед старецът - Нива и добитък лесно се продават, ама вяра - не… Приех исляма не от друго, а да те отърва от хайтите. Помниш ли, щяха да те заколят, че ти се досвидя да им дадеш най-хубавата овца от билюка? Аз те молих да станеш каил, ама ти не отстъпи. Как ще им я дам, тятьо, запъна се ти, отгледал съм я от една мирка, дето се вика… Сираче остана… Няма да им я дам, няма…”

„Бубайко, тогава бях млад и глупав - продължи Ислям-хайта. Чакай, ти ме назова Стояне… Кажи, подиграваш ли се? Или не знаеш, че ме викат Ислям-хайта, най-добрия бързоконец в четата на хайтите? В цялата планина така ми викат… Само ти се найде… Да не съм чул повече това кавурско име, разбра ли? Знаеш ли кой е Ислям-хайта и какво може, а? Сигурно не знаеш…”

И за да докаже на баща си, че е бабаит, извади от пояса си кожена кесия с невестински златен наниз.

„Да вадя ли още? Чантата ми е пълна със злато и сребро. Кога щях да събера това имане, ако не бях станал хайта?

„Синко - продължи тежко и жално аго Адил - виждам, изверил си се, че си се изверил, ама немой прави барем золум на бедните люде. Ще те наде от Господа, сине, не е шега. Бог забавя, но не забравя.”

„Аллах е отредил на кавурите да ни мият ногите, буба…”- продължи разпалено Ислям-хайта, останал глух за съветите на баща му.

Аго Адил въздъхна тежко, развълнуван от този спомен и се обърна отново дружелюбно към гостите:

- Не берете кахър. Останете при мене, широко е… Пък и аз съм самичък като кукувица. Знаеш ли какво е да си жаден дума да размениш с някого. Да не дава Аллах да се залежавам от болест, че вратата ми няма кой да отвори. Ама дано ми са къси дните, та Господ овреме да ме извика на небето…

И останаха от тогава дядо Брощил и Калина да живеят при аго Адил и пропъдиха самотата на дните му. Дойде ищах за живот на стареца. Животът не е бил толкоз вгорчивен, колкото си го е представял.

Дните на двамата възрастни мъже минаваха леко, че бе чевръста Калина, та въртеше цялата къщна работа. И добро сърце имаше момичето, грижовно и незлобливо. Когато переше чергите и халищата на реката до дядо Петковата воденица, горе по стария изгърбен мост минаваха ергени, спираха се омаяни от хубостта на Калина. Бялото й лице и стройната й снага ги караше да бленуват Калина невяста да им стане. Покрай дядо Брощил дните на момичето минаваха безшумно като стъпки на сърна в отсрещния баир. Но ето, че е било писано отново сама да остане. След завръщането на раховци от пещерата Ленгарица, бе се отронил като шишарка последният час на дядо Брощил. И макар, че беше ябанджия, на погребението се стече цялото село. Отпратиха го благопочтено, по християнски.

Първата нощ без дядо Бронщил се стори на Калина най-дългата и най-мрачната. До късно не заспа. Гнетеше я скърцането на червеите в тъмните греди на тавана и по мусандрите, вградени в стените. И неспокойна мисъл я обзе.

„Ами ако дойде Ислям-хайта? Боже мой, кой ще ме отбрани? Да викам…кой ще ме чуе?… Пък и да ме чуе, някой едва ли ще посмее да се изпречи пред Ислям-хайта…”

Спасителна мисъл блесна в главата й.

„Сърпът…  Ако ме нападне, ще грабна сърпа…”

Загледана в четвъртитата дупка в дувара, огряна от луната, Калина дочака първи петли. Трябва да напусне тази къща, трябва…

След седмица стана ратайкиня в дома на старейшината Андрий. Първенецът прие момичето от все сърце, като свое чедо. Бездетен беше, а старческите години вече тропаха на вратата му. Бързо свикна Калина със стопанката на къщата, която беше кротка и влюдна. Една вечер откри мъката си пред Калина. Умирали й едно след друго пет деца, не дочаквали и месец след раждането… Стари хора из селото думаха, че Господ ги прибирал за ангелчета. Други разправяха, че това било прокоба от Бога, че Андрий, като старейшина на християните в Рахово, изпълнявал заповедите на поробителите… Що манастири и свети места обходиха, що курбани направиха, но Бог не се смили…

Подир работа Калина се усамотяваше в малката стаица с прозорче към родното Борово. С тиха печал наблюдаваше далечния каменен рид пред селото, огрян от залеза. Тази могъща скала приличаше на царевична пита, насечена от дълбоки бразди. Габър и метлика дупчеха с яките си корени каменната твърд. По високото е борова гора с ручеи и поляни. Там всяка година на Гергьовден Калина береше горски цветя от които свиваше венци и кичеше с тях главите на яренцата.

Привечер съзерцаваше тези планински ридове поруменели от залеза като разкалайдисан съд. Мили, много мили й бяха тези баири, защото й напомняха за детските години, хвръкнали като пораснали птичета от гнездата.

——————————

хайти - кърджалии
скитасат - видят
тува - тука
не е видет - не се вижда
кутро е - кое е
влюдна - дружелюбна