ИЗ „ЗАВЕЩАНИЯТА НА ОРАКУЛА”

Атанас Калинов

откъс от романа „Завещанията на оракула” (2008)

Ебелсурд - баща на вселената наша царувал,
а Дионис-Загрей бе приемникът…

Орфей

След поредната безснежна зима пролетта в Родопе пристигна сякаш незабележимо. Оживи се планината от добитък и хора, излезли да сеят ръж, лимец и леща из разхвърляните нивици по планинските била и склонове. Особено оживено бе сутрин, когато ревът на говедата и цвиленето на конете се смесваше с блеенето на овце и агънца из кошарите.

А след първия месец на лятото из планинските склонове, обградили долината Мерхале, се жълтееха десетки нивици, станали за жътва. Из по-ниските места, близо до поречието на Чая обаче, жътвата прегаряше. Протяжни жътварски песни ехтяха зад всяко хълмче и падина и като невидими птици обхождаха простора. Така е било от стари времена - от едната нива жътварките запяват песента, а от по-далечната нива - отпяват. Тукашните хора твърдо вярваха, че песента е вълшебна сила, която прави живота по-лек и поносим.

Древни напеви съпровождаха и важните моменти от живота на човека - раждане, задомяване и умиране. А при продължителното засушаване момите пееха песни за дъжд. Имаше и песни за предоя на овцете в началото на лятото. Но най-многобройни бяха за лечителките с билки, които съпровождаха всеки болен в момента, когато същият пиеше отвара от целебни треви. Тяхната целебна сила се удвояваше и утрояваше на двадесет и четвъртия ден от месец юни - празник на божеството Еней - покровител на целебните треви и билки.

Понесен на крилете на вълшебните жътварски песни, си отиваше и този ден в навечерието на празника на Еней.

Слънцето се насочи към гористия гребен на билото, вдясно от Пангей, устремено към Бесапара, столицата на бесите.

От планинските склонове към махалите на Мерхале бавно заслизаха жътвари, подхванали задушевно вечерни жътварски песни. В една от тях се оплакваше несретата съдба на вдовицата Теодора, останала сама с пет невръстни сирака. В друга протяжно и печално се разказваше за три синджира роби, подкарани от римските легиони като военна плячка. А такива тъжни картини не бяха една и две след всяка поредна битка на родопските беси с нашественици - било то римляни, македонци или одриси. И тази вечер жътварките не бяха забравили да възкресят тъжни етюди от това мрачно минало.

Тези вълшебни мелодии продължаваха да се леят из стръмните тесни каменни улички на Мерхале - главна махала в долината, родното място на Вологес.

Група девойки с торби и сърпове на рамо се бяха спрели край пенливите води на извора под Лъвската уста.Те хвърляха във водите набрани китки от бял и жълт равнец, при което запяваха напев за божеството Еней - покровителя на целебните треви.

По мрак друга група девойки с амфори на рамо дойдоха при извора и наляха вода. След тях пристигнаха две момичета, които носеха дървено корито с пъстри китки, увити с пъстроцветни конци… И във всяка китка бяха вплетени стръкчета от бял и жълт равнец. Това беше билката с най-голяма целебна сила в деня на божеството Еней, който започваше призори след късата лятна нощ.

Щом момите с пълните амфори вода се приготвиха да полеят китките в коритото, всички млъкнаха и настъпи гробна тишина.

След поливането една мома се обади:

-  Говорете сега дружки. Китките вече са заляти с мълчана вода.

Но Евридика я прекъсна:

- Не бързайте! Трябва да мълчим до пренасянето на китките до двора. Тогава водата ще бъде мълчана и лековита.

Призори сякаш цялата долина Мерхале се въздигна на крилете на някакъв вълшебен химн от древни напеви и благословии.

От близките колиби, недалеч от извора под Лъвската уста се зададоха група момичета в бели одежди. Бяха забрадени с разкошни дълги бели кърпи, обшити с червени ресни по ръбовете.

Групата на запевачките вървеше бавно към извора и пееше протяжна песен, възхваляваща зората - извор на всичко живо по света. Групата на отпевачките пък оприличаваше зората с „добър юнак с добро конче” - символ на Тракийския конник, син на богинята-майка Бендида.

Поставиха коритото с китките, покрити с шарен месал край извора. Запевачките подхванаха следващата песен, в която се упоменаваше за ранобудна мома, пазила коритото с китките през цялата нощ. Имаше поверие, че ако овчари откраднат китките и с тях накърмят овцете, двойно повече мляко ще надоят.

В края на песента от близката колиба се зададе възрастна жена, която беше празнично облечена. Щом я забелязаха, запевачките и отпевачките заедно подхванаха напев, посветен на божеството Еней:

- Енювата китка, мари, мари честита велита…а-а-а-а…

Възрастната жена застана край коритото, повдигна покривалото от края и извади първата китка с думите:

- Първата китка, честита велита, търговец да вземе.

- Моя е, бульо! - радостно се обади едно момиче и пое китката.

А тази жена, щедра на думи, остроумия и пожелания повдигаше настроението на всички.

След благословията на последната китка момичетата извиха хоро, като момичето на поводника запяваше, а дружката й на опашката на хорото отпяваше.

Дочули хороводни песни, скоро пъстроцветни групи жени от селото заобиколиха играещите момичета.

Любопитни женски очи завистливо оглеждаха стройната снага на Евридика, която поведе хорото със следващата песен за мома лудетина - изгора на тукашен овчар. Тази мома изневерява на овчаря, като започва да се задява с млад козар. Научил за това овчарят скъсал златния гердан, подарен й от него.

Край хорото група жени подхващат разговор.

- В последните години в нашата махала все женски чеда се раждат. А пък и в другите махали в Мерхале момчетата са рядкост. Ще дойде време за един ерген момите със стрели и пики да се прострелват. Не ми го хваща акълът откъде могат да се найдат момчета…взел бе думата един старец.

- Има начин, дядо…  - прекъсна го млада жена, която го изгледа с дръзки очи. - От други племена момчета ще найдем. А и други начини има.

- Има, въшки има - възропта старецът. - Кажи, като има де…

- Гръцки колонисти в Стенимахос търсят слугини за къщите си - продължи жената с дяволитите очи. - А това е хубав шанс за нашите момичета да си найдат половинките… Е, щяла да се смеси кръвта… Бащата - грък, а майката - беска от Родопите. Какво от това. Плодът от присадено дърво е винаги по-вкусен…

- И друго… - обади се втора жена. Оракулът Володес е дочул от гърци, на които е помагал да се излекуват, че коренът на гърците и племената в Родопе е един и същ. Затуй никога беси и гърци не са воювали едни срещу други. Ако не бяха роднина, щяха ли гърците да разрешат да пишем надгробните си надписи с тяхната писменост?

- Това се прави с цел един ден да ни претопят като народ - възропта отново старецът.

Стана въпрос и за Евридика. Нейното положение било по-сериозно, защото към стара мома вече върви..

- Баща й като гадател защо не й помогне да се омъжи? - попита някак си заядливо възрастна суха жена.

- Има едно момче от Горната махала - намеси се друга жена - една пора е с Евридика. Само че е малко грозничко и не знам Евридика дали ще го бендиса…

- Ти пък такъв дракус ли избра да предложиш за мъж на Евридика, мари Суро! - прекъсна я млада жена. - Нашата Евридика по хубост стои по-горе от хубостта на онази Евридика, която Орфей извел от подземното царство на тъмнината и страданията.

Момичетата изиграха още две хора, след което наляха в глинените купички, които носеха по малко лековита вода от коритото и се запътиха към домовете си. Там щяха да напръскат с чудодейната вода лицата на близките си, одаите, оборите с животните.

Дрезгавият сутришен сумрак бързо отстъпи място на утрото - ведро и засмяно.

Въпреки усилното жътвено време, този ден, посветен на божеството Еней, никой не излезе из къра, защото по време на работа можеше да получи белег по тялото си лично от божеството, а може и сакат за цял живот да остане…

На мястото на разрушените от римляните каменни домове набързо бяха направени колиби и сега пред тях се спираха на групички празнично облечени хора и отваряха дума за жътвата, за плодородието. Стигаше се и по-далече - до неотдавнашната битка на родопските беси с одрисите и римляните.

Стана дума и за това, че в близкия град Стенимахос е настанена римска военна част, тъй като градецът бе граничен с Одриската държава. И въпреки че одрисите бяха съюзници на Рим, римският император Тиберий не желаеше един ден войните на Реметалк да завладеят отново светилището на Дионис на връх Пангей. Поради тази стратегическа причина той никога нямаше да се откаже от военното си присъствие в Стенимахос.