„ГОСПОЖИЦЕ, ДА МУ ОТПУСНЕМ КРАЯ!”

Захарина Лалова

Из сборника “Женски очи” (1994)

Благословена интуиция! И този път ме спаси. От какво? Ами, от още един шамар върху самочувствието ми. “Не се превземай! - би казал вътрешния ми глас. - За какво ти е самочувствие? Годините…” Я върви по дяволите! Какво ми е на годините? Не ми дават повече от… да речем петдесет, е, хайде, от мен да мине: петдесет и пет.

Това го казват приятелките ми и мъжът ми, когато е в добро настроение. Предпочитам да го чуя на галантен прием като в романите. Плюс съвършено новата непозната ми наука, с помощта на която се опитвам пенсията да стигне от…до.

Та да си дойда на думата за интуицията. Внезапно към десет реших да ида до Лидия, да й честитя новата служба. Посегнах привично към трикотажната пола и копринената блузка, излиняла от времето, и се сепнах - все пак отивам почти официално.

За щастие гардеробът ми е пълен. Не супер модни вещи, но съвсем прилични. По този повод се шегувам: “Когато паднем съвсем на дъното, няма да ни личи, че ядем хляб и чубрица”.

Да, тази е подходяща: коприна в лешников цвят с кафяви и лилави орнаменти, ушита така, че и след сто години да изглежда като нарочно ретро.

Папийонът не се мачка, та я нахлузвам веднага, слагам сивозеленикави обувки с токче. А, чакай! Обеците и гривната от кехлибар. Малко червило, съвсем малко, тънка струйка от далечен остатък френски парфюм. В огледалото виждам напълно прилична дама.

С роза, откъсната от градината (две педи в задната страна на блока), крача, вирнала глава. Недовиждам, но и хората не ме заглеждат.

Пред банката - тарапана: пак доларова треска друса този-онзи, време е за отпуски, за екскурзии, за бизнес.

Пешеходната зона прилича на малък битак, откъдето можеш да купиш всичко, естествено, произведено другаде. Произвеждат хората, а ние си слушаме Народното събрание.

Вратата на Лидия е заключена. Преди досадата да ме залее с вряла вода, чувам отвътре глас: “Звънни ми по-късно”. Рискувам с уста на ключалката: “Лили, аз съм!” Тя веднага отключва, въвлича ме вътре, но аз спирам нерешително.

На дивана, до масичката с кафени чашки, нещо коприненосиньо, русоблестящо се изправя. “Извинявай, сигурно си заета…” - мушвам розата в ръката й. Русото нещо се спуска към мен:

- Ано, не ме ли позна!?

- Лаура!

Намирам се в една топла, отдавна забравена прегръдка, срещу огромни очи, гримирани точно колкото трябва, носът ми се забива в златен медальон, защото Лаура е висока и много стройна, та ние с Лидия изглеждаме край нея като джуджета.

Слагат ме да седна, мислено благославям предчувствието си да не тръгна насам как да е. Пред мен се появява чаша истинско кафе, не като сместа, с която се угощаваме с приятелки пенсионерки. Гледам Лаура като да е извънземно. Двете продължават разговора - делови, бизнесменски, който не разбирам и не ме интересува.

- Търся керамика. Обзавеждам български ресторант в Хамбург, ще правя изложба на приложно изкуство в Кьолн, взех под наем помещения за аптеки в два града - за диабетиците веднъж месечно безплатен инсулин (майката на Лаура беше диабетичка, затова се е запалила). Нали разбирате, денонощни, като американските дръгстъри.

- И със сандвичи ли? - овладява ме чувството за хумор.

- Ти пък! Но минерални води всякакви, гарантирам, ще има. Ако трябва с валута от нашите ще купувам. Некадърници! Една вода не могат да изтъргуват.

Разговорът се прехвърля в сферата на по-познати неща: една сделка с италианска фирма, но не за самата сделка, а как нейният представител подминал Лаура, отишла на летището да го посрещне и се насочил към една стара девица, която едва не му ударила плесница - помислила, че й се натрапва.

- Пък ти добре изглеждаш - казва засмяна Лаура. - Помниш ли? Ако не се бе намесила и досега да съм…

- Хайде, хайде! - спирам я, защото не ми се иска да се връщаме към онова далечно време, когато тя остана на улицата и живееше с детето си в едно общежитие; когато след работа чакахме момченцето дасе върне от училище в кафенето край реката и мълчахме, и ни беше добре в това мълчание; когато реката придойде и в нея падна едно дете и Лаура го спаси като се хвърли в мътилката с новия си костюм, а то се оказа дете на бившия й съпруг от любовницата му…

Объркани работи! Но в онова време за последен път седнахме в кафенето и поляхме дипломата й на юрист и тя след време тръгна към нови хоризонти, като трудно, достойно и мъчително се изкачваше нагоре, доказвайки себе си и отглеждаше детето си, навярно вече голям мъж.

А ние с Лилия сме си все тук. Разликата в годините - над петнайсет - не ни пречи да се срещаме, да си кажем добра дума, да се пооплачем.

Тя живее в невъобразима теснотия, която къса нервите на всички им, аз - нашироко, но с неизменната мисъл за сина, снахата, внуците.

Плюс пенсионерското безпаричие, дърлянето и партизанщината, липсата на човещина, бутането с лакти, което вместо да отстъпи място на едно ведро мечтано време, се задълбочава. Демокрацията не е простащина, но защо именно онези, които най-често говорят за нея, забравят това?

- И знаете ли как се казва фирмата ми? - ме изтръгва от мислите ми Лаура.

- Лаура! - бързам в догадките си.

- Не, “Константа”! - мъжът ми - Константин, е влюбен в себе си.

“Константа” - май, че имаше такъв геометричен термин?

- Леле, закъснявам! - скача тя и хуква към вратата, мляскайки силно Лилия по бузата. - Тези дни пак ще дойда. Имам сделка за износ на вино…

Лилия е грабнала телефона, навеждам се да ме чуе:

- Хайде, успех!

Навън е адски пек, площадът пустее, останали са само щандовете с вестници и книжарките. Леко ми е от това докосване до Лаура, която излъчва обаяние и жизненост, нагарча ми мъничко с кафето (или от безсмислените разговори?).

Представям си я в нейния нов живот, наситен, разнообразен, богат и на хора, и на пари; тоалетите, които има, колите (”Купихме “Мазда” и “Пежо” “).

Къде ли е старият “Трабантино”, онова мъничко буболече, облечено вътре с бяло хасе със зашити чуждестранни емблеми?

Някога умееше от паница боб да направи банкет. А сега? Остава ли и на Лаура време за приятелски разговори, за чашка ракийка с едни нарязани домати - неин специалитет, за прочутите и желирани десерти, за мезетата, омлетите?

Влязла в къщи, понечвам да се съблека и се сещам, че пропуснах да купя билките. О, Господи! Пак ли ще се тътря в този пек! Но, примирена, тръгвам.

И вече с чантичката, пакетите, ухаещи на отдавна забравено поле, които карат сърцето ми да се свива, че не мога, че е невъзможно, че никога няма да се търкулна като дете в ливадата, да легна и да гледам облаците, да мечтая и да вярвам, че всичко ще се сбъдне, кретам обратно.

Пръстите на краката ми са изтръпнали: отдавна не съм се качвала на високи токове. Спирам за малко, отпуска ме. Правя три-четири крачки и отново менгемето ме стяга.

Подпирам се на някаква витрина с фотоси: полуразголени момичета в скутовете на ухилени мъже… Вероятно пак някакви “Мис Монокини”. Не ще мога да продължа, ако не сваля проклетите обувки.

И така, както съм на напечения тротоар, решавам. Свалям обувките, повдигам полата и свличам чорапите. Стъпила боса, вдигам глава към афиша над снимките: “Госпожице, да му отпуснем края!”

Е, хайде, напред!