КЕЛ ХАСАН – СПОРЕД ЧОВЕКА И ПРИКАЗКАТА

Илия Еврев

Голяма грижа имал султанът, защото синът му, вече на сериозна възраст, не можел да си хареса мома за женене. Все намирал кусури на момите, които му посочвали и все отклонявал настойчивите подканяния на баща си. А той се вайкал и се чудел как да убеди сина си да се задоми, че да продължи рода му.

Един хубав есенен ден султанът и неговият син били на лов из Герловския край. Обикаляли и ловували цял ден и навръщане минали през едно село. На края на селото пред циганска къща видели красива девойка да мете пред къщата. Загледал се султанският син по нея, не можел да откъсне очи от тази хубост.

А тя закачливо го поглеждала под вежди и се подсмихвала. Отминала султанската чета, а синът все обръщал глава назад и изоставал от групата.

После сръчкал коня в хълбоците, настигнал баща си и му казал направо: „Боба, ако ми разрешиш, ще се оженя за тази красавица”. Сепнал се султанът. За пръв път синът му харесал момиче и пожелал да се ожени. Върнал двама от групата в селото да проучат коя е тази мома.

Не след дълго те настигнали четата и му съобщили, че тя е дъщеря на Хасан циганина, когото всички в селото наричали Кел Хасан.

Като се прибрали в сарая, султанът се размислил. Мислил, премислял, претеглял и накрая що да стори - решил да уважи желанието на сина си, че може да остане стар ерген и да не продължи рода му.

Извикал везира и му заръчал да отиде при бащата на момата и да му съобщи, че султанският син иска дъщеря му за жена.

Вдигнал се везирът, та отишъл в селото и потропал на портата на прихлупената къщичка: „Ти ли си, Хасан?” - запитал везирът. „Аз съм, бе” - отговорил му старият циганин.

„Бай Хасан, праща ме султанът да ти съобщя, че неговият син е харесал дъщеря ти. Султанът те пита ще благоволиш ли и ще се съгласишли да му я дадеш за жена.”

Изгледал го циганинът изотдолу, па отговорил надменно: „Нямам аз дъщеря за женене, още е много млада!” Учудил се везирът и почнал любезно да увещава Кел Хасан, че това е голяма чест за него. Но той - не, та не!

Везирът не можал да го убеди и се върнал разочарован. Как да съобщи на султана, че някакъв циганин отказва да даде дъщеря си на султанския син. Споделил с адютанта си за своя неуспех. Адютантът поискал разрешение той да отиде при циганина и да уреди въпроса. Изпратил го везирът с надежда.

Адютантът възседнал коня и препуснал към селото. Намерил къщата и гледа - циганинът се излегнал на двора на сянка и пуши лула.

„Ти ли си, бе, Кел Хасан?” - попитал заплашително. „Аз съм” - отвърнал циганинът и продължил да си пуши. Адютантът слязъл от коня, приближил и започнал да го бие с бича си - по главата, по краката, дето завърне.

„Чакай бе, челеби! Кажи ми защо ме биеш?”. Адютантът продължил да пердаши с бича. „Дур бе, челеби, кажи защо ме биеш?” Като се изморил да удря, адютантът му извикал: „Ти ли нямаш дъщеря за женене, бе? Ти ли не я даваш на султанския син, бе?!” - и пак почнал да го налага.

„Дур бе, челеби, ами тъй кажи! Съгласен съм. Давам я!” - извикал Кел Хасан и продължил да нарежда:

„Кажи на султана, че я давам. Па му кажи, че трябваше да прати теб, а той пратил човек, дето не си разбираме от приказката. „Бай Хасан, тъй и тъй…ще благоволиш ли… тъй и тъй…” Какъв бай Хасан съм аз, бе? Аз съм Кел Хасан! Да прати човек, дето знае как да приказва, че да му свърши работа! Според човека и приказката!” („Аданама гьоре”)