НАРОДНАТА НОСИЯ – ЕДНА РАЗТВОРЕНА КНИГА

Мария Филипова-Хаджи

…За фолклора ли? Какво за него? Знаците му отдавна гнездят в мен, а същината на мислите ми все остава по периферията на душата и ме разкъсва на парчета.

Тайните на съдбата винаги се крият някъде - в едни на пръв поглед незначителни места, или пък - значителни, но със скрити свои тайни.

Цял живот търсим нещо - търсим духовното в материята, или залъгваме духа си с материя, уж че тя не ни интересува директно и се оправдаваме с това, че е необходима заради туй, че духът ни живее в материя. А те са свързани, докато живеем в тяло.

Песните, стъпките в народните хора, облеклото - отличаващо всеки етнос - ей там има едни тайни, които ние не разчетохме навреме, потъпкахме и ги изгубихме. А те бяха нашите пътни знаци, те ни водеха на някъде, по тях се познавахме и намирахме - тоест, дедите ни по това се намираха… А ние се изгубихме. Сега търсим знаците, но как се намира игла в купа сено?…

…Така си мислех докато гледах фолклорната носия, оставена като спомен от мама: ситни бодове с многоцветни нишки и всяка от тях носи по една мисъл. С коя ли мисъл е бродирано тук, с коя ли там… Къде са тези мисли?

Няма как да са никъде, щом са съществували, когато тук е боднала иглата. Дали тревога мамина по нишките е щъкала за мен - как ще порасна, какъв ще е животът ми… Дали пък спомен за нейното детство, или тъга по нейната младост… Все нещо е закодирано тук, все нещо… С кои очи да го видя, с кой разум да го изтълкувам?

Носията на тронките! Помня когато мама седеше до прозореца и бродираше тези шевици. Помня всяка нейна дума: „Ще ти направя гръчин чукман, да си имаш за фестивали и за спомен от мене. С хубави гази, с шит пазовник, ситни поли, сърмени бялки, шити ръкави с късаче, престилки две ще ти сложа: мармародна и шита, нека е модел „геленджик”. Да си имаш.”

Тъй нареждаше тогава мама. А на мен ми звучеше старомодно и безсмислено всичко това. Нека шие, нека бродира, нека имам да ми се намира, но защо да мисля за това, когато аз просто исках да порасна и да отида в големия град, защото там животът не е скучен като на село.

Там има лъскави витрини, има красиви паркове и градини, просторни улици… Какво има на село? Един магазин за всичко, лете - прахоляк по пътя, а зиме - кал, където ми остават галошите. Защо тук съм се родила? Идват гражданчетата лятно време и са съвсем други, не са като мен. С къси панталонки, подстригани прически по градски - „на калипсо”. Мама никога няма да ми купи къси панталонки. То няма и откъде.

Мама ми шие рокличките все „под колянцето” - така било прилично. И с голям подгъв, ако порасна на височина, а роклята е здрава, да я отпуснем, що да се хвърля. И зимното ми палто беше с подгъв и запретнати ръкави. Всъщност, до гимназията носех две палта - все старите на сестра ми и все с една педя подгъви, дето никога не се наложи да се отпуснат.

В шести клас на прогимназията ни заведоха на екскурзия в Тополовград. Мама ми даде пари да си купя нещо. Дори не знаех какво да си купя. Тя каза книга да си купя. Нали тя винаги ми купуваше книги, при всяко ходене в града. В училищната библиотека имаше достатъчно книги. Едни чехли си харесах с корково ходило и тях си купих. Кога съм виждала такива чехли аз? Все с гуменки и галоши ходех на село.

Помня, че мама ме нахока. Не помня да ме е ударила, още по-малко пък с чехлите - мама не беше такъв груб човек. Тя ме хокаше и думите й много боляха. Те бяха стресиращи. Когато ми се караше, тя все задаваше риторични въпроси: „Как не се сети за мен, че ще се ядосам, ще ме разболееш ти, ще умра един ден, а ти ще разгръщаш тревичката да ме търсиш…”

Ей тая „тревичка”! Тя най-много болеше! Аз се скривах някъде да плача. Винаги се криех, никога не исках да ме види някой когато плача. Дори когато паднех на улицата и си ударя коленете, ако има хора и ме видят, аз бързо ставах и казвах: „Не съм се ударила, не ме заболя!” После бързо се скривах някъде, за да си поплача за болката.

И това знам откъде го имам! Когато ми се караха мама и татко, още щом се нацупя и ми казваха: „Млък! Глас да не чувам!” Така свикнах да се крия, когато плача. Когато пораснах, веднъж напомних на мама как ме е хокала и може би това е изнежило моята чувствителност. А мама казваше: „Ох, не ми напомняй! Младичка съм била, сгрешила съм… Прости ми!”

О, Господи! Тази болка е още по-силна! Майка ти да иска прошка! Недей, мамо, само като спомен го казвам, за нищо не ти се сърдя! Бих разгръщала тревата, бих ровела пръстта, ако знаех, че там е скрито детството ми. Погълна ме големият град, смаза ме светът и тогава се сетих, че там, където си ме люляла - е най-святото място за мен!

…Бързо разгръщам сукмана и престилките, галя и целувам шевиците - все едно на мама ръцете целувам… Какво ли не ми спомниха бодовете, цветовете - как се цепи бумбаката, как се вдява иглата…

Само едно никога няма да разбера: защо толкова сложни дрехи са шиели?! Навярно животът им е бил много спокоен и всичко е зависело от ръцете им.

Те просто са създавали изкуство, а изложбата на това изкуство е била на хорото и радостта - в душите. Днес не можем да си позволим такова изкуство, защото мисълта ни не е спокойна, мисълта ни е болна и няма покой. Тя агонизира между лошите новини по медиите, между празните къщи и децата в чужбините, несигурното утре…

Кой ще седне търпеливо да бродира и кротко да си пее до прозореца! Магазините са пълни с парцали втора употреба, донесени от цяла Европа, с надписи: „маркови дрехи”.

Хей, маркова е моята тронска носия! Харесана на времето от цар Петър, който си избирал моми от селата край Елхово, правел ги болярки и поставял до трона си две моми с красиви сукмани и престилки от двете страни на трона, та когато идват пратеници от други страни, да има красота и респект.

Момите, които стояли до трона на царя, били наричани „тронки” и от там останало това име за момите от Елховския край.

…Ей тъй си препрочитам като книга забравена моята тронска носия, щом разтворя раклата. А страниците й са скрити в бодовете и в цветовете.

Тъй свикнах да разчитам и чуждите носии. Всяка народност е сложила свой печат в шевиците си. Езикът им може да не разбираш, но ако се вгледаш в цветовете и формите, в ръкавите и полите, в стъпките на хорото, заслушаш се в музиката - вече си чул болките на този народ и си прочел неговата история. А туй значи, че си разбрал душата му и той ти е станал близък.

Всеки път, когато извадя тези скъпи реликви, аз разтварям една избродирана книга и с нов прочит препрочитам спомени и истории…