ХАН

Ангел Атанасов

ХАН

Като намерило крайпътен хан
у мене се е сборище събрало -
една огромна, разноцветна сган
живее в умореното ми тяло.

Понякога, край някой ъгъл свит,
аз чувам тази мисъл как тиктака -
дали изобщо имам собствен лик,
или един от тях съм просто някой.

Че дето и да ида, все са с мен -
във моя дом, в полето ли просторно,
и аз не зная - те ли са ми в плен,
или пристъпям сам след тях покорно.

Един ме хваща като стар познат
и в кръчма разлюляна ме завежда,
та с циганите като техен брат
една след друга песни да нареждам.

А тръгнем ли си рано сутринта,
когато веселбата вече стихва,
със най-невинен поглед на света
той ме поглежда и ми се усмихва.

А с друг сме двама, щом навън вали.
До мене тихо, мълчаливо крачи
и край горичка малка от ели
като дечица без причина плачем.

Понякога си мисля в миг такъв,
че той - съм аз, че в него мен откривам,
и чувствам как от топлата ми кръв
във неговите вени се прелива.

Но всичко свършва - тръгва си дъждът
и бързам аз, а той след мене тича.
До следващия нов дъждовен път
го виждам просто скучен и безличен.

На някой ден в следобеда горещ
със друг един вървим като бандити
и търсим да задигнем чужда вещ
или да вземем някому парите.

Аз толкова го мразя, а пък той
с устата мои минувачи псува.
Крещя, че аз съм друг, но няма кой
да ме поглежда или да ме чува.

От него се откъсвам разгневен,
когато иска да играем сварка,
и с друг един в залязващия ден
лудеем с малките дечица в парка.

А някои не зная и до днес,
не знам за тях кои са, откъде са.
Дали си имат ум, лице и чест,
дали животът с тях е интересен.

Отдавна искам да се срещна с тях,
но те от мен се крият или бягат
и аз си мисля, че тежи ми грях,
и пак души ме нещо и ме стяга.

И тук - сред този мъжки карнавал,
една жена от много дни живее -
кога е влязла там, не съм разбрал,
но те, изглежда, се погаждат с нея.

Едни сънуват нейните очи
и тайно нежни стихове й пращат
(аз знам, че тя до този ден мълчи,
че мъничка е още и не схваща).

А други като диви зверове
във лапите си искат да я хванат,
инстинктите от много векове
ги мамят и тогава аз я браня.

Научил съм се всеки божи ден
по мъничко от тях да се откъсвам.
Присядам, гледам залеза червен
без думичка, докато стане късно,

и в стъпките на идващата нощ
пак чувам тази мисъл да тиктака -
във този свят голям, добър и лош
ще изгоря ли, без да бъда някой.

1994


НА Е. А.

Навярно ти си моят сляп късмет.
Край мен не е живяла друга месец,
изгубваха се, бързаха напред.
А ти дори багажа си пренесе.

Обичаш ли ме? Глупости, нали.
Така далеч от нас са тези мисли.
Но ето - гледаш тъжно пак, мълчиш
и аз от тебе повече не искам.

След кръчмата ме водиш под ръка
по улиците с лампите среднощни,
не ми се сърдиш, не кривиш уста,
не казваш, че да си пиян, е лошо.

И утре пак пред тебе ще стоя
и погледа си свел, ще ти говоря.
А ти ще гледаш някак настрана,
загадъчна като потънал кораб.

1995


ПРОЗОРЕЦ

Всяка вечер, мракът щом стопеше
в стаята ми сетния предмет,
ставах тихо и с походка смешна
аз отдръпвах тежкото перде.

Срещу мен изгряваше прозорец
и загледан в светлото стъкло,
аз забравях хората и двора,
през деня каквото е било…

Светлината беше някак странна -
призрачна, студена светлина,
и оставаше до сутрин рано -
сякаш я гасеше сам денят.

Кой живее в нощите отсреща?
Кой обича толкова нощта?
Бях тогава млад, от всяко нещо
правех нови, хиляди неща.

И тогава странният ми мозък
сплиташе чертите на жена -
тиха, тъжна, нежна като роза,
без любим, без никого. Една…

Колко нощи съм очаквал нея!
Колко съм стоял до сутринта,
докато луната избледнее
и отново грейне над света…

Днес това е спомен стар, размътен.
Просто за прозореца открих -
всяка вечер лампите крайпътни
светили са в него до зори.

1995


ПАРК

Оттук минавам често през деня
и този парк е като всеки друг,
и можех аз в това да се кълна,
но ето, че нощта ме свари тук.

Тогава чух сърцето как кове,
и питах се, смразен от страх досущ -
защо все търсим други светове,
щом нашият така за нас е чужд?

Та кой е ходил в парка през нощта,
когато с мрак мастилен е залян,
кому се е смразявала кръвта
сред този недокосван океан

и кой е чувал пейки да пращят
на сенките под напора зловещ
и виждал свежата, зелена плът
разкапана и с миризма на леш…

… Усетих стъпки, хукнах ужасен -
не биха ме настигнали с коне,
и в дворчето на църквата, спасен,
дочаках утрото на колене.

1994


ТЪГА

Де да ида сега, от кого по-напред да се скрия
в този есенен град като малка черупка от мида?
И в каква ли посока главата си аз да извия,
щом все някой, когото не искам да виждам, ще видя?

И защо не помислих тогава - в годината предна,
като ставах приятел с когото където намирах,
че ще дойде минута и сам като вълк ще побегна,
като знаех какъв съм и що ми в сърцето извира.

Ето, хвърлих ключа от килера със смешните думи,
взех си малко багаж и оставих живота нормален,
вече слаб съм и зная, че дните ще падат върху ми
като есенен дъжд върху странник, обут със сандали.

Де да ида сега? По площадите, есенно тихи,
край листата умрели другарите мои минават
и кого го е грижа, че дните се вече стопиха,
и кого го е грижа, че зимата вън наближава.

Ще ме срещат навън, ще си спомнят за думите мои,
ще ми махват с ръка, от приятели както се маха.
Ще се правя на сляп и ще свивам внезапно в завои,
а преминал край тях, ще изстисквам усмивчица плаха.

И ще плача насън, но ще чакам момента, когато
ще ме срещнат навън, ще ми хвърлят те поглед за малко,
ще си спомнят за мен, ще си сбърчат с досада челата,
но за тях ще съм сякаш ненужна и стара запалка.

Де да ида сега, от кого по-напред да се скрия?
Пак е нощ и край мене са само стените.
Но от тях като мрачни портрети ме гледате вие,
скъпи мои другари, и знам, че не ще ми простите.

1994


И БЕЗ ОЧИ ЩЕ Я ПОЗНАЯ

И в гръб, и без очи ще я позная.
Нали е само на света една -
как бих могъл така да съм замаян,
та слънцето да взема за луна,

и как ли бих могъл в тълпата сива
да я пропусна, ако е навън…
Тя, без да ще, в очите се набива,
в очите се набива като трън.

И ей я днес - сред хорска върволица,
прибира се накрая на деня.
О, колко искам да съм странстващ рицар
и да й падна аз на колена,

но то не е за мен това момиче,
не съм й вече мил, не съм й скъп…
Навярно има нещо символично
в това, че просто я изпращам в гръб.

1995


ФЕВГО, ХОРИЗО

Събудихме се нейде на брега,
а пясъкът бе чер като в леярна
и аз примигвах, мислейки, сега
в Бургас ли още сме, или във Варна.

У мене балканджийската ми кръв
от равното бунтуваше се вече,
но аз реших да не започвам пръв
с надеждата, че все пак идва вечер.

А после чух от близкия локал,
че някой вчера полетял от моста,
и някак си така ми стана жал
от истината, безпощадно проста -

морето, старият богат артист,
едва ли точно нас ще ни запомни
със тази тъжна песен на Терзис,
умиращи на новите шезлонги.

2019


СТЕНИ

Седем-осем метра в коридора
и до днес вратите ни делят.
Бих дошъл при тебе много скоро,
но за мен е дълъг този път.

В него много трудности са скрити -
зная, че ме чакаш, но прости:
да съборя няма как стените,
дето построихме аз и ти.

1994


СТАЯ

В тази малка, прихлупена стая
със разтегнат, ръждясал креват
аз съм сякаш захвърлен накрая,
чак накрая на белия свят.

Дни и нощи прелитат на двора,
вън листата се сливат с пръстта,
но затворен е моят прозорец
и по малко забравям света.

1995


ЕДИН ЧОВЕК ЗАВИНАГИ МЕ МРАЗИ

Един човек завинаги ме мрази
и погледът му нощем ме пробожда,
а денем бесен в ядовете газя -
не се побирам в тясната си кожа.

Не е по-умен - не сече умът му,
по-лош от мен човекът е навярно,
но нещо пак раздира ме отвътре
и да се мразя повече, ме кара.

Коланът на годините пристегнат
ще смаже много страхове напразни,
ала това навеки ще ме жегва -
един човек завинаги ме мрази.

1995


33

Пак има птици, стъпки и ръце.
Жените пак са същите… Защо ли
не се отваря старото сърце?
Повяхват вече листите му голи…

Под тихите звезди на есента
все тъй са тъжни улиците стари.
Но знаех ли преди, че с младостта
и в тъжното красивото прегаря…

И ето ме - застанал на ръба,
където чезне жизнената сила,
все повече преставам да скърбя,
че Тя гнездо отдавна с друг е свила.

Една мечтата само оживя -
да зърна на Поезията храма…
Макар да знам, че трудно е това.
И може би такъв изобщо няма.

2007


РЕКА

Минава тук от цели векове.
Така е надживяла много хора,
че в руслото на времето снове,
а хората със времето се борят.

Полека до брега се приближи,
подай й нещо - тя ще ти го вземе.
И си кажи, на себе си кажи -
река ли е, или самото време…

1994


НЕЩО

Пред кръчмата във синкавата вечер
върху дървото тъмно кацна нещо.
Студентите се давеха във бирата
и мъдрости недоразбрани плещеха.

А аз бях седнал отстрани край масата
и може би едничък го усетих.
Какво бе то? Надежда, дъх на щастие,
частица от умираща планета?

Унесох се, а после там го нямаше
и аз не знам защо помръдвах устни,
и бях самичък, и нощта преваляше…
Разбрах, че нещо важно съм пропуснал.

1996


ДРЪВЧЕ В ПУСТИНЯТА

Едно дръвче, в пустинята израсло,
нима ще го оставиш да изсъхне?
Не казвай нищо. Всичко ми е ясно.
За нас мечтите ще са все по-скъпи,

годините захапали са жадно
телата и душиците ни клети
и ако утре случи се да паднеш,
ще видиш острието да просветне…

Но то е живо. Тръпнат му листата,
пълзи към него черната зараза
и мога всеки ден да съм оттатък,
ала не мога сам да го опазя.

Не искам и с години да поливам
стеблото, а да зная, че е късно,
осъден вечно да го помня живо
и никога плода да не откъсна.

Едно дръвче, в пустинята израсло.
И как да го оставиш да изсъхне…
Ще дойде време, вече виждам ясно,
и то ще стане споменът настръхнал

и мисъл, от която ще ни втриса,
и грях голям, на нашите години,
че то за нас в пустинята роди се,
а ние с теб избрахме да загине.

2019


ЕДНО МОМИЧЕ С ПОГЛЕД НА ЦВЕТЯ

Едно момиче с поглед на цветя
обърна се случайно да ме види
и аз преди да се опомня, тя
помоли за черупчици от миди.

И сам, прехвърлил четирийсетте,
се чудех как на себе си да кажа,
че утре като мъничко дете
с една торбичка ще обхождам плажа,

ще гледам как черупките блестят
край тайнствената мрежа на вълните,
и ще се питам със момчешки яд
къде са тези охлювчета скрити…

Какво ли бе подпалило у мен
на погледа й синьото езиче?
Пътувам в този спомен всеки ден,
да седна пак край милото момиче,

а в зимната пътека към дома
снегът блести под стъпките ми хрупкав
и аз нали не съм добре с ума,
й търся в него мидена черупка.

2019


ЛЮЛЯК

Увяхна люлякът ти в стаята ми тъжна,
увяхна и навън край клонестия орех.
И аз успявам някак още да се лъжа,
че тъй и моят спомен ще увехне скоро,

че в тленния му прах ще избуи сънят ми
и впил в нощта ми бъдна корените здрави,
ще стане мой покорен, доживотен спътник
и няма да посмее пак да ме забрави…

И тъй върви животът, свит наполовина…
Разбъркани са сякаш дните в календара.
Сред юли трябваше снегът да е преминал,
годината отдавна вече да е стара,

а аз не знам това добре ли, или зле е…
Отдавна млъкна и прашасалата ваза.
Остана твоят люляк в стаята да тлее
и аз останах - седнал нощем да го пазя.

2019


УСМИВКА

За твоята усмивка се държа
като дете за връзка на хвърчило.
И съм забравил в себе си мъжа,
и сплитам ти у мен по детски мило,

венче от светли, греещи слова,
поникнали край дебнещата мина
на болната ми мисъл, за това,
че всъщност, теб те няма, ти замина…

Старее зад стъклото ми денят.
И виждам как подканящо поглежда,
защото скоро го очаква път
и с него ще е моята надежда -

един изпитан, верен куриер,
безплатно мойте думи ти отнася,
преди да се разтвори в мрака чер,
в последните в живота си два часа…

Та кой друг взел би моите неща?
Денят към теб потегля най-накрая
и малко тъжен свивам се в нощта,
макар че колко малко, сам си зная…

2019


СТАЯТА Е ТИХА

Създадох те през двайсет светли дни.
Прибрах набързо детското креватче
и после само казах ти “Седни”,
да те погледам хубаво ли плачеш.

И аз, като скъперникът пари
събрах докрай сълзите ти красиви
и в дълги дни, и нощи до зори
заплитах чудни шарки и мотиви,

и плаках сам, от думите пиян,
но в тази нощ, издайнически глуха,
дочух рева на онзи ураган,
за който знаех, че ще те издуха…

И като сляп пробуждам се в света.
Моливите докрая се изтриха
и аз дописвам с мъка на листа:
“Свещта догаря. Стаята е тиха”.

2019


В ТАКАВА ВЕЧЕР ДА МИ ПОЗВЪНИШ

В такава вечер да ми позвъниш…
Така очаквам светлината синя…
Навярно ще си някъде в Париж,
и пак ще си във Лондон догодина,

ще кажеш как е хубаво навън
и как добре прекарала си в Малта,
а аз изгнивам вкъщи като пън
и щом изляза, спъвам се в асфалта…

Дали се чудиш как е там, при мен,
в забутания лист със чужденците?
И аз ще отпътувам някой ден,
и ще е много късно да ме питаш,

а твоето неказано “Ела!”,
ще чезне в разстоянията вече,
когато искаш тук да си била
в една така самотна зимна вечер.

2019


ОТ ВРЕМЕТО МИНАВА ВСЯКА БОЛКА

От времето минава всяка болка.
И аз прегърнах истината стара,
единствено не зная още колко
остава мъдростта да си повтарям.

Сънувам се в годините си детски,
сънувам, че си вече остаряла,
забравям, че дори не знам къде си,
че с някой друг заспиваш от премала,

и денем все часовника си гледам,
а болката прогизва от досада…
И всяка вечер лягам още в седем,
преди да станеш хубава и млада.

2020


НИМА И ТИ СИ РАСЛА В ТОЗИ ГРАД

Нима и ти си расла в този град,
зазидана в панелните комплекси
и аз съм те изгубил, още млад,
а ето, че и днес не знам къде си…

Минавала си в есенната кал
сред хората, в балтоните си скрити
и как дори веднъж не съм видял
отблясъците твои по стените,

не съм дочул, залутан глух и ням
в мъглата на вечерните ехтежи,
вика на ужас в мен, че аз съм сам,
а някой друг е нощем с тебе нежен…

Нима и ти си расла в този град?
Така и не поиска да ми кажеш…
И пак вървя, и сам, и непознат,
за хората от сивите етажи,

нощта над мен се спуска и блести
в съзвездия на лампите безброя
и някъде, под някоя си ти,
но няма да узная, че е твоя,

ти няма да узнаеш, че сега
една сълза към устните ми слиза
и с капката топяща се тъга
гаси се и жарта по теб, по близост.

2020