ПРЕГРЪДКА

Анита Загорова

ПРЕГРЪДКА

Защото е любов и липсва
до чашата с кафето ми
и до възглавницата,
когато се обувам и обличам.
Денят разплисква своите вълшебства -
перца от гълъби и малко цвете,
червени и оранжеви листа,
приличащи на лодки.
А локвите ме гледат от паважа,
напомняйки за ласките на дъжд
със дълги, нежни пръсти.
И аз навсякъде го виждам този мъж.
И без да знам дали ще ме поиска,
вървя напред и всяка моя стъпка е
прегръдка…


В СЪНИЩАТА МИ

Вдишвам те като ароматна ягода,
нежен като маслодайна роза,
гъвкав като дъжда.
В сънищата ми си все един и същ
като тъмен облак отгоре ми,
дето и целувки и гръмотевици има.
Накъдето се протегна, ме обгръщаш.
Укротено спя в скута ти -
небесноелектрически.


ПОЗНАВАМ РЕБРАТА ТИ

Иска ми се да не беше влизал в мен
и аз да не бях влизала…
Сега познавам ребрата ти,
дробовете ти, въздухът как свисти,
как се накъсва,
когато си върху мен или под мен.
Заоблям се като яйце,
отглеждам под белтъка любовта си.
Чета й книги и показвам котки,
които са ми симпатични.
При тебе със симпатии не става.
Или ще те боля като порязано,
или ще съм меда върху филията ти.
Кога ми каза - стой до мен?
Кога ми рече - ще ти вдигна къща?
Чергарски чувства водиш ти
и в планината ги изпращаш.
А корабите тръгват да пътуват вече,
останали без котва.


ИЗБУХВАМ В ЗЕЛЕНО

Дърветата избухват във зелено.
Взривът им е спонтанен, силен.
На атоми ме раздробяват,
във вятър после ме сглобяват
и всичко става променено.
Като буря ме гримират.
Светкавици и гръмотевици тя носи
и няма да ти зададе въпроси.
Направо ще те изтрещи,
а после… ще ти мине.
Във празната гора, ако решиш
отново пак да си,
дърветата не пускай в поглед,
затвори очи…
Не помниш ли? Избухвам
във зелено.


ВЪДИЦИ ЗА ЩАСТИЕ

Зад листата на забравата
гласовете ни са
въдици за щастие.
Когато сме ловци
сме изтъкани от емоции.
В главите -
прожекционни апарати,
завъртат калейдоскоп
от нямо кино.
И ставаме въздушни лесно
и разстоянията
изведнъж изчезват.
А въдицата рязко натежава.
Сега е майсторлъкът
как ще дръпнеш.


РЕКАТА НА ЗВУЦИТЕ

И се сещам за китарата и пръстите,
които могат да погалят и нея, и мен.
Също и за реката на звуците -
дето потича, подръпнеш ли струните.
Все още дете е вярата ми,
тръпне попаднала в плен.
В невинните усмивки се крие
най-дълбоко очарование или
проклетост…