Ангел Иванов

Отецът отвори входната врата на сивата кооперация. Влязохме във входа и поехме по стълбите - той, двете момченца, презвитерата, гушнала на ръце малката Никол, и аз. Боята по стените беше олющена - като несръчна възстановка на съзвездия в отдавна отарашен планетариум. На всяка стълбищна площадка владееше различен мирис, микс от готвеното в двата срещуположни апартамента: първи етаж - шопска салата с козе сирене и шайби лук и чушки бюрек; втори етаж - отворено за разсипване глинено гърне с капама и сладкиш с тръпчиви вишни; трети етаж - нищо, бабата навярно умряла, а отсреща няма никой вече двайсет и три години…
Свещеникът ме покани да нощувам в семейната му квартира, осигурена от Митрополията. По-рано бяхме заедно на представяне на книга, на което аз трябваше да кажа няколко думи, а той да благослови. Вместо да отсядам сам в хотел тип „Балкантурист” в малкия провинциален град, сега щяхме да вечеряме с него и домашните му - троицата дечица и неговата презвитера.
Резето поддаде и обонянието ми долови сноп тамянена застоялост. Коридорчето беше като попълнено от артистичен плочкаджия, но не с плочки, а с чехли, пантофи и обувки. Презвитерата ги поразбута и ми извади едни топли и меки за дома. Нахлузих ги и, поканен в малката кухничка, напреднах по коридорчето към нея като тиха прахосмукачка.
Там стържеше слаба лампа, почерняла по периферията от насъбрани в нея мъртви мушици. Стените очаквано бяха осеяни с икони. Тамянът се режеше като хляба, положен на дървена дъска-прасенце. В малък бокс оперираше разтропано по вечерята презвитерата, вече зачервена, говореща притеснено през рамо и завръщаща с неомазана от манджата китка зад ухото си паднал кичур. Бръкна в един скрин - приличен на пезул, но вместо просфора, извади обикновен черен хляб. Децата си играеха из стаята.
Отидох да си измия ръцете. В ъгъла на банята голям леген като мечи търбух. В него натрупани до горе, че и прелели, дрехите на челядта, прани на отрудена обичаща ръка. До легена положен куб домашен сапун. И тук в банята тамянът се усещаше и освещаваше цялото сервизно помещение.
Върнах се и ги намерих наредени край масата. За миг все едно някой натисна „пауза”. Гледах зяпнал от вратата тях - цялото семейство - сетне иконите. И пак - тях - иконите. Децата - иконите. Иконите - децата. Светото семейство и това тук. Само дето не се прекръстих и поклоних…
Отецът ме покани да се настаня, за да каже молитвата и да благослови вечерята. С „Отче Наш” равно и одухотворено се включи Константин - по-малкият син от двамата. Изпяхме и „Богородице Дево, радуй ся …”. Седнахме да вечеряме.
Отецът беше свалил свещеническото расо. Сега беше цивилен, домашен, собствен - с вълнени чорапи, долнище анцуг и жилетка без ръкави, а под нея обикновена черна фланелка.
Беше пост. Вечеряхме леща; туршия; домашен айвар; скилидки чесън; люти чушлета; компот от ягоди и сок от бъз.
След вечеря, докато съдовете дрънчаха в мивката, се оттеглихме в частно-общи занимания. Аз опитвах да мълча и да се радвам на живота в кухничката, в дома и в творението. Константин беше яхнал изваден от употреба велоергометър в ъгъла, останал там за машинна атракция. По-голямото му братче Антоний молеше татко си да му разреши да оцветява албум с трансформърите и сполучи - доказателство, че който иска, ще му се даде. А малката ангелоподобна Никол довлече голямо пембено плюшено куче, с почернели бобчета по тъканта от влачене из квартирата, и просто седна да ме наблюдава - как аз наблюдавам нея и всичко останало.

***
Стана време за сън. Утре беше Неделя, Ден Господен, празнична литургия и прочее. С отеца прибрахме масата и столовете до стената и почнахме да надуваме едно легло, което той подхвърли неразгънато на пода в средата на кухничката. Редувахме се на помпата, докато ни отмаляха ръцете. Чувах как децата и мама гукат оттатък - вдигат ръце тя да ги съблече и облече пижамите по-скоро, някой скача на пружината в средата на леглото, тя му се кара престорено, целува ги по челата, ключът на лампата прави пук, дори свещената тъмнина чувах. И как детските клепачи се сринаха нежно и блажено…
Легнах и аз на надутото легло, което удобно потъна под тежестта ми. По гръб кръстосах ръце зад тила. Погледнах тавана - там имаше съзвездия, подобни на онези от олющените стени в жилищния вход. Само че тук звездите бяха почти истински - фосфорно зелени - умни играчки, които имах залепени над главата си и в моята детска стая преди двайсет години. Раздвижих врат наляво и надясно, разшумолих материята на леглото и нощта в събраните зад тила шепи. Видях, че лицата от стените ме гледат. Сетих се за героя в „Сбогом на оръжията”, който казваше, че „никога не спори за светците след залез слънце”. Гледах сияйните фосфорни звезди и шепнех:

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
Господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език…
Научи ме, Господи велик,
да живея като всички хора.

И тогава сякаш се утеших от плановете, програмите и списъците. Те се оттеглиха наказани в ъгъла до масата. Как ще се прибирам, какво ще работя, как ще се прехранвам и т.н. „Простота и незлобливост. Простота и незлобливост. Простота и незлобливост - Любов.”, убеждавах се сам в тази нощ накрай България.
Вратата на кухничката се отвори с измяукване на несъществуващата котка. Надигнах се на лакът. „Сигурно е отецът, така и не му взех благословия за лека нощ!”, помислих си, докато напрягах очи, за да видя в тъмното.
Личицето на малката Никол светеше в пролуката на вратата, досущ като от иконите на стената:
- Йека нош, батку!
- Лека нощ, Никол! Връщай се в леглото, че с тези боси крачета по пода ще настинеш!
Тя засили вратата обратно по детски недодялано. Преди да хлопне, аз извиках шепнешком:
- Никол?!
Тя се появи отново - смешно зачудена и с любопитни очи в очакване.
- Благодаря ти за всичко, миличка.