ПО ПЪТЯ

Бела Бенова

ПО ПЪТЯ

Размекнати от разгорялото се лято -
всичките ми непредприети магистрали.
Но все така я няма таз, която
да бъде верен път за мисли застояли.

Възвърнати от два предходни юни -
мечтани пътища от златна мараня
непрекосими се изтягат помежду ни -
за тръгване отминал е денят.

До сенки избледнели са местата
и на събитията няма го цветът.
Пак чакам само линията по средата
под мен да тръгне, да се размотава път.


ДИОГЕН В БАРУТНИЯ ПОГРЕБ

Хора.
Неизчерпаема съкровищница
От взривоопасни материали.


ЗА ПЪРВИ ПЪТ, ОТНОВО

Името ти. Отново, и отново, и отново.
Изричам те и знам, че призовавам Огън.
Наричам те - безумие е Огъня да именовам,
но да, наричам те, като за първи път, отново.
…. И всеки път е без да се повторя.


ВИДОВДЕН

Не искам никак да вървя
в посоката на твоята отплата.
Не мога вече да вървя
по острозъбието на своя собствен гняв.
Преди да се развихри бурята,
за миг се стишинява онзи вятър -
от колесницата на Немезида.
А после бие град.


ПОЖАР

Под душа. Сама.
В най-горещата вода,
която мирише
на мокро пепелище
от прекалено късно
потушен пожар.


1888 ДНИ

Стотици пъти
не ти казах,
че те обичам.

„Вече не те обичам”
не ти казах
само веднъж.


ОТБОЙ

Там, на последната, най-ясната межда
между желание и цел,
там, току пред ничията земя - възможността,
завземането се превръща в загуба
и затова
там, на границата на осъществяването,
точно там, за първи път от всякога,
правя невъзможното.
Свиря отбой!


СМЪРТ В ЗИМНА НОЩ

Луната е на просяк шепа свита.
Като едва прежалени жълтици
със звън отронват се звездите.

Реката е бездомник - бавно скита.
Под мостовете лутат се водите
и няма бряг, където да пристигат.

Небето - на несретник вехта дрипа.
От посивели облаци са кръпките протрити
и ги разпарят с писък ветрове сърдити.

Гората в зимната си горест жално хлипа.
Земята черна е като забрадка на вдовица
и няма сняг - саван за сетната искрица

на недочакалия възкресение живот.