НА ИСТИНАТА КРАКАТА СА ДЪЛГИ

Бела Бенова

действителен случай

Май 2008. Последен уикенд от 2-месечна командировка в Дъблин. Пореден уикенд, в който в последната минута преди 4 следобед съм на изхода на офиса в поза „летящ старт”, за да хвана рейс, влак, такси, фери в изпълнение на понякога невъзможни маршрути по морските фарове на Ирландия.

Събота ранен следобед, седя на креслото за втория пилот в 6-местна „Чесна” - основния транспорт до островите Арън! Великолепна снимка, докато прелитаме над фара и ето ме на остров Инишиър. На съседния остров Инишмор също има фар, но дотам няма никакъв транспорт. Няма транспорт дори и „покрай там”, на път за третия остров - Инишман.

Неделя сутрин - напускам хостела, полетът ми обратно е в 2 следобед. За пореден път разпитвам случайните хора около мен има ли начин да стигна заветния фар.

Австралийска туристка ме праща да говоря с някой рибар в малкото пристанище. Мотая се покрай лодки и мрежи, макар за мен да е рано, рибарите вече отдавна са излезли, въпреки студа и дъжда.

Обезверена, повече за да ми е чиста съвестта, разпитвам всеки появил се човек. Мярвам един енергичен, около 45-годишен мъж, с туба гориво в ръка, как се спуска по металните скоби на кея до миниатюрна черупка без рубка дори.

Поздравявам и за да не му губя времето - минавам директно на въпроса:

- Можете ли да ме закарате с лодката до Инишмор?

- Хм… времето е тежко за приставане, с този вятър… трудно ще е… А имам и нещо да свърша… Какво ще правим там и колко време ще стоим?

- Няма нужда да стоим, нито даже да приставаме! Само да снимам фара и се връщаме, че трябва да хвана обратния полет.

- Искаш от мен да ида до острова, да снимаш фара от лодката и да ни върна обратно, така ли? - по тона му се чудя дали най-вече се сърди, недоумява или ми се подиграва, но не смятам да се разколебавам - в очите ми грейват светлините на всички, уловени досега фарове, към които искам да добавя и този на Инишмор:

- Да!

- Добре! Ама първо да идем в кръчмата да хапнем! - казва и ме подбира след себе си.

Вече два месеца съм тук, но все още ирландците успяват да ме изненадат със сърдечността и непредсказуемостта си.

В кръчмата спокойно си поръчва фиш-енд-чипс и бира, отказва категорично при предложението ми аз да черпя, вместо това - взема един „Гинес” и за мен.

Спокойно се храни, докато аз нервно пристъпвам от крак на крак, поглеждам часовника си и едва отпивам от бирата.

Двайсет минути по-късно подтичвам след широките му крачки по кея. Мятаме тубата в лодката, бързо и стегнато палим, отвързваме въжетата и потегляме.

Припръсква дъжд, разбира се, но фотоапаратът виси в готовност на врата ми. Дан, който по принцип живее в Дъблин, ме разпитва откъде съм и защо е тази „гонитба” на фарове. Любопитства какво работя и къде.

После с неприкрит интерес иска да узнае как прекарвам свободното си време в града, къде ходя вечерите. Обяснявам, че в новия квартал-предградие Тирълстаун, където живея сред преобладаващо източно-европейско население, не ми е интересно:

- Единственото заведение там за нищо не става… предпочитам да пътувам час до центъра за бира и жива музика в Темпъл Бар!

Дан се смее:

- Темпъл Бар… само туристите ходят там! Ирландците няма и да стъпят! А какво му е на бара в Тирълстаун? И в него има жива музика и „Гинес”, нали?

- Аз обичам „Килкени”, но все едно… Прилича на американска закусвалня… Няма никаква атмосфера. И хората са някак… като от закусвалня. Ходих само веднъж, заради колегите, че ги мързеше да слизаме до центъра…

- Ти уж искаш да усетиш и участваш в живота на местните, а си по-зле от туристите! - шегува се Дан, но незлобливо, така че се засмивам и аз.

Стигаме близо до Инишмор, Дан намалява скоростта, за да ме улесни в снимането. Съдбата милостиво спира за три минути хоризонталния дъжд и вятъра, снимките се получават. Не скривам радостта си, която Дан чистосърдечно споделя.

Потегляме обратно. Той предлага да покарам лодката. Приемам, все така под влияние на детското си вълнение от успешната фото-фарова мисия. Дан настоява и да ме снима с моя апарат, за да имам спомен от това приключение.

- Форсирай, за да те хвана с развети от вятъра коси! Точно така! И с по-героична стойка! Браво, чудесна снимка стана!

В този момент моторът спира. Стреснато поглеждам часовника си, Дан спокойно ми връща апарата, долива гориво и пробва да запали. Не става. Аз вече видимо съм неспокойна.

Все така несмутим, Дан разглобява пода и половината лодка, подавайки ми да държа ту тубата, ту част от оборудването, скрит наполовина из машинариите. Когато се измъква, лицето му е омазнено, но усмивката - тържествуваща:

- Беше се разкачил един маркуч и горивото изтичаше. Добре, че носех тубата, иначе трябваше сега да звъним на бреговата охрана да ни прибере… И нямаше да хванеш самолета… - Дан се смее, но аз все така нервно попоглеждам часовника си, докато той дава газ в посока Инишиър.

- Благодаря, Дан! Кажи сега какво ти дължа за разходката?

- Как да ми дължиш? Нали и аз се разходих, беше забавно.

- Ама поне горивото да ти платя… А и бира ме черпи…

- Няма начин, нищо няма да ми плащаш. Ще ми вземеш ти една бира някой път, като дойда в Дъблин!

- Аз идния петък летя за България…

- Значи ще трябва да дойда преди това. Да ме черпиш една бира в скучния бар на Тирълстаун, а?! - шегува се през смях отново Дан.

- Дадено! - записвам телефона му и давам своя, докато той уверено насочва лодката към заливчето, а аз пресмятам ще ми стигнат ли времето и силите тичешком да се добера от кея до летището.

- Слушай сега, отлив е и докато влезем и пристанем, ще е отлетял самолетът ти. Аз спирам на края на кея, ти по металните рингове се изкатерваш нагоре, ясно? Ти си висока, с дълги крака, ще се справиш лесно и бързо… И внимаваш да не паднеш! Разбра ли?

- Да! Благодаря ти много, за всичко, Дан!

Докато устремно и внимателно катеря металните скоби с дългите си крака, от лодката под мен чувам смеха на Дан и думите:

- Утре вечер ще ме черпиш бира! В моето място! Аз съм собственикът на бара в Тирълстаун!

Нямам време да отговоря - дългите ми крака вече тичат към летището. Не трябва да изпускам полета - дължа една почерпка в Тирълстаун бар!