ЛИМОНОВА КОСА

Бела Бенова

Времето мърка в падащата нощ като мързелив тлъст котак. Опитвам се тази вечер да подмина любимия бар, но то гальовно се потърква о краката ми… Очите му проблясват дяволито със светналия в зелено светофар и краката ми сами ме завеждат… пак там.

На стъпалата за миг се заколебавам, но все пак влизам и заставам на бара да си взема бира.

Това е най-възторжената, при това - лимоново-руса! - коса, която съм виждала. Освен това е леко, на едро къдрава и дори и вързана - дълга до кръста. На всичкото отгоре е коса на мъж.

Чак сега си давам сметка, че забързаните ми стъпки са го подминали на вратата, не игнорирайки го, а с онова внезапно, но плахо, вълнуващо и отгадаващо предусещане за… среща. А дори не съм успяла да зърна очите му!

Рамо до рамо - не, коса до коса! - сме, докато той презарежда халбата си. Не ме потърсва с очи и няма как да видя неговите. Гледам ярката, лимонова-жълта къдрица, едва докосваща ръката ми… Със замах на цялото тяло - и на безкрайната си коса! - той изскача обратно навън. Цяла бира време после се чудя, очаквам, не смея - ах, Времето, с ленивите си котешки привички! - но пък… знам: срещата е неизбежна.

Той отново влиза и сега се устремява директно към мен.

- Имаш разкошна коса!

- Ти също!

Наблюдавам с почуда как пръстите ми плахо се доближават до най-целеустремения да се освободи от хватката на ластиците кичур и едва го пипвам, сякаш не ще ме опари, а ще ме задържи, залепена върху си, като върху лед, лимоново-искрящ. Забелязвам, че и той е посегнал, но с цялата длан, уверено, жадно, волево и … спокойно?

Усещам усмивката на очите му, а изобщо не мога да доловя какъв е цветът им.
Пръхкаво и дъхаво се разбягват между пръстите му твърди и гъвкави снопчета. Чувствам как неговата кожа усеща косата ми - като гладката, хладна, жива и обещателна кора на кестен.

Шепа бляскава есен - гледа я като съкровище от последния ден ваканция, което трябва да запази неназовимата магия на детството през цялата скука на неизбежната учебна година.

Ръката му, пълна с косата ми, докосва моята ръка, държаща - все още (колко бавно се търкаля този мързелив тлъст котак - времето?) - неговата коса. Няма трепет от допира на кожите ни. Любопитството му - детско, момчешко в старанието да пробва - размесва двата кичура. Разтърсване - от неосезаемия допир на косите ни. Досега дори не сме се спогледали, така и не знам - все още! (сега протяга изящния си котешки гръб, проклетникът с проклетник Време!) - какъв цвят са очите му.

- Хайде да ги сплетем! - чувам думите си, отразени от огледалото зад гърба му, преливащо от лимонени блясъци.

- Заедно?! - въпросът се изписва от чертите му, гласът обаче е прозвучал утвърдително, даже поощрително. Лицето му, като гарафа, крие опиянението на погледа, чиито цвят - все още (едвам се свлича Времето, неговата кожа котешка!) - ми е непознат.

Сега аз съм уверена. Посягам - за свидетели, за осъдители: трябва ни палач. Поглеждам бармана.

Не мога даже и да се разсмея, не е мислимо да се отметна, отмятам назад глава и със замах рисувам върху устните си смях.

Допрени - раменете ни. Две деца, строени за наказание, за назидание. Барманът поравно скубе двама ни, поравно ни побутва, намества, наставлява уверено и спокойно, забърква кестеново-лимонения си непретворим оттук нататък никога (о, Време, с протяжното си мъркане не ще ме заблудиш, че спиш, уви!) коктейл, на мига кръстен „палавниците”.

Автономията на движение е полу-обръщане, полу-свян, полу-смях и почти засичане на погледи - все още невъзможно непознат ми остава цветът на неговия. И се налага да се наложи да се завъртим.

Заедно, неравномерно-едновременно, към бармана, за да благодарим. В един глас - неочаквано, непреднамерено, естествено звучим. Дори гласът му е лимонов - на вечно лято, тропици и синева.

А моят е, разбира се, дълбоко топло есенен и сияйно кестенов, пада, търкулва се, бодлив и свеж, очаква да бъде взет и скътан.

Ами сега?

***
- И това сега докога? - запитваме се едновременно, докато все така стоим редом, все така неможейки да засечем очите си.

- До утре сутрин! - отсича барманът. Това не е шега, присъда е. Без смях, без подтекст и затова - безмилостно.

Сега вече сме принудени да се спогледаме, но не успяваме - няма достатъчно свободен ход косата ни, осъвместена.

- Добре! - изречено отново заедно, като обет, поетото предизвикателство е общо.

Малкото хора наоколо едва сега започват да забелязват какво се разиграва около тях и ни гледат очаквателно. Аз пък се чудя кой първи ще обяви облог дали или не наистина ще издържим до сутринта.

- Аз обаче се налага да се прибера практически веднага… - извинителното движение на главата му ме оскубва.

- Явно и аз… ама у вас! - гласът ми, насилено насмешлив, откънтява в тишината от немеенето на околните.

Няма чудене, няма притеснение, няма отмятане, нито един от двама ни не иска да си цепи думата на две.

Той се опитва да ми даде път на вратата, но се налага да излезем по трите стъпала почти прегърнати.

Отключва колелото от стойката пред бара и ме стрелва с очи предизвикателно. И твърде бързо, за да им разбера окраската.

- О, чудесно, откога не съм се возила на рамка!

Пауза. Неловка? Надали…

- Или предпочиташ аз да карам? - макар и в смях, въпросът ми е сериозен.

Барманът ни изпраща, невярващ, че все така не се отказваме.

Покатерваме се някак на колелото, вече целият бар е на вратата, изпровождат ни с глъчка, липсват само консервни кутии, вързани за колелото и надпис с имената ни, обрамчени от розово сърце.

Стара сграда на малка уличка, последен етаж, малко южно балконче, сънено куче от неопределима порода, почти оранжева светлина, бягаща на парчета между три различни по форма и размер огледала, големи тон-колони на пода, аромат на печена тиква, възцарен в миниатюрната кухничка.

- Добре дошла в моя дом! - церемониално, без ирония, без притеснение. - Там е банята, ако имаш нужда да я… използваме - завършва репликата си в смях, а във внезапния й край аз осъзнавам и тази подробност от нашето временно обвързване.

- Имам съвсем малко работа да свърша, но е със срок преди утре, така че ще трябва да се забавляваш известно време сама… е, относително сама! - засмиваме се този път заедно.

- Това ли четеш в момента? - книгата е като нарочно нагласена пред компютъра, изглежда поотваряна свидливо от някой, който е искал да я погълне за една нощ, а има време за едва по страничка на ден.

- Да, тъкмо я започнах и все не успявам да й се порадвам за повечко.

- Сядай да работиш, аз ще чета и няма да ти казвам какво се случва нататък, щом си още в началото.

- Искаш ли кафе?

- Ще ти правя компания… да го направиш! - ухилвам се аз.

В поредния споделен смях очите му блясват, перлени. Що за цвят? Преди да го видя наистина, отново е избягал покрай лимоновите блясъци на къдрите.

Залепяме една до друга две табуретки и гърбовете си - всеки да е облегалка за другия. Той се съсредоточава в монитора, а пръстите му тропкат забързано по клавиатурата.

Книгата ме увлича веднага, но навремени ме отвличат от нея някои негови помръдвания. В нито едно от огледалата не го виждам, но по движенията му съм сигурна, че усещам кога нещо го затруднява, забавя, кога внезапно се получава, както го иска, кога сам се чуди какво излиза изпод ума и ръката му. Не казвам нищо. Той също мълчи. А дали усеща по моите движения кога се усмихвам на прочетена дума, кога разсъждавам над някой пасаж, кога бързам към идната страница?

Гърбът му е топъл, харесва ми, допирът ни е с лек взаимен натиск, но деликатен, вежлив. И това ми харесва.

След час се протяга - сторва ми се доволно протягане, по инерция се обръща, което ни оскубва отново и казва:

- Готово! Ще ми помогнеш да сервирам, макар да си гостенка, нали? Заслужихме си нещо вкусно!

- Имам ли избор? - с усмивка го придружавам, отбелязвайки наум вече естественото, но сега повече мило, отколкото разсмиващо ме, множествено число.

Колко време печена тиква с тъмни бири, колко разкази за детството, за любимите места по света, за мечтаната работа, за разцъфтели и излиняли любови? Колко часа смях, резки скубещи движения, извинения, пак смях сред постепенно и фино изграждащия се навик да се движим синхронно, да отгатваме понечванията си, да съвместяваме стойката и жестовете, да се подчиняваме на наложената хармония, да я приемаме…

(Времето е вкопчило ноктите си в кълбото на днешния ми ден и зная, че ще се омотае така, че да ме принуди да режа на безброй места, за да го освободя. Но нека!)

- Как изобщо ще можем да спим? - не се усещам, че задавам въпроса гласно.

През очите му, като блясък преминава „изобщо няма да спим”, но не го изрича, видимо стреснат от стандартната възможна интерпретация - най-преуморената от това да я набеждават за първородна на всяко подсъзнание.

А тя е само единият от толкова много варианти! Бихме могли също да готвим, да играем шах, да си пуснем филм, да редим пъзел. Да разглеждаме бебешките му снимки, да пробваме дрехите му, освен тези, които се обличат през главата и да си правим смешни снимки пред огледалата, да ми чете на глас любима книга, да гадая бъдещето му по чашата от кафето, да изведем кучето на най-дългата нощна разходка и да строим замък в пясъчника пред кооперацията, да направим космически кораб от LEGO-то, което мернах върху гардероба… А в краен случай - можем и да разплетем косите си.

***
През открехнатия прозорец в гъстия полумрак на стаята се промъква дъхаво уханието на есенни дървета в граничния час на нощ към утро.

Под хладната, свежа завивка лежим, все така облечени с фанелките от деня, всеки на единия край на леглото, а тишината изведнъж се оказва по-обтегната от косите ни.

Нарушаваме я отново едновременно:

- Извинявай, че се налага да ти обърна гръб!

Споделяме пореден смях. И поредна малка тишинка.

- Аз по принцип много се въртя докато спя…

- Аз също. Така че трябва да се въртим заедно и по сигнал, като изгубените момчета в „Питър Пан”!

Пак смях. И пак тишина. Дълга. Люлчена, тъмна, влакнеста. Унася ме. (Най-накрая проклетникът Време си легна, блажено изтегнат, да спи връз разбриданото кълбо на необикновения ми ден! Но, ах, котките никога не спят съвсем напълно…)

- И ти не спиш, нали?… Понеже каза да е по сигнал, може ли да се завъртя лекичко, ще внимавам да не те оскубя… - нещо много, много дълбоко се стаява в гласа му, недовършено. Неосмелила се дума, непредсказуем жест, невъзможно понечване?

Долавям тялото му, преодолявало досега плавно, дори елегантно, всички ограничения на принудителното ни сиамско близначество, как неуверено се опитва да намери новата си позиция и недостигайки я, не успява да се отпусне, потрепва, търсейки друго направление в едва сега започващото да се наелектризира „заедно”.

И тази поредна тишинка се опва рязко, едновременно с косите ни, които остават без повече свободен ход.

- Къде искаш да стигнеш така? - питам насред толкова малкото останали възможни движения.

- Ти къде искаш да стигна? - прошепват устните му, докосвайки - засега само с горещия си дъх - рамото ми.

Мисля, че ей сега ще разбера ТОЧНО какъв цвят са очите му…