ПОД ТОПОЛИТЕ

Никола Илиев

ПОД ТОПОЛИТЕ

Най-после ще открия с изненада:
над мене бавно пух тополов пада
от ехото на весел птичи ек.
Тополов дъх - почивка и награда
за мен, обикновения човек.

Тополов дъх по мислите отдавна
шептял е, ала аз съм го забравял…
За миг не искам нищо от света.
Зелена сянка с ласката си плавно
челото ми изтрива от потта.

Зелена сянка, ненадеен залез…
И детски кичур, който ще погаля,
когато вкъщи върна се по хлад…
Но най-напред звездите да запаля
и кажа „лека нощ” на моя град.


НОЕМРИЙСКИ СЪН

Вдига бялата си длан утрото обезкървавено.
Въздухът лежи пиян върху влажно и студено.
В паяжина от мъгла неспокойно спи полето.
Под тополата-игла - златна огърлица свети.
Гарвани с протяжен грак се изгубват над нивята.
И някакъв неясен звук или сенки от душата.


***
В живота няма полети случайни,
а всеки полет е една молитва.
И всъщност в нещо ново се надниква.
Не съществуват полети случайни.

Не съществуват полети случайни,
че те браздят живота на сърцето.
И отразени, пътищата светят.
В живота няма полети случайни.

Не съществуват полети случайни,
защото те са синове на риска.
Да пробвам, значи силно съм го искал.
Така че няма полети случайни.

Дори да има полети случайни,
знай - всеки полет е една реликва.
Душа го ражда и го предизвиква.
В живота няма полети случайни.


ЖИВОТ

Еднопосочна улица си ти;
роден веднъж, човек не се завръща,
достига до финал и пада тих -
земята е последната му къща.

Веднъж и аз по тебе съм вървял,
познах скръбта и радостта опазих -
добре ли, зле ли - просто съм живял…
И моля се - дано не е напразно.

По теб и утре ще цъфтят липи,
ще пада лъч над тежки зимни преспи,
ала сърцето спомен ще приспи,
окъпано от твойте птичи песни.

Бе странна смесица - любов и гняв,
издигане и падане неземно…
Приличаме на полет във мъгла
С докосване неясно и вълшебно.


***
Не ме забравяш, вечер в мен се скиташ
през подивяла пролетна трева
и влизаш на светулките в очите
с късче от предишна синева.

Стъкло вълшебно някога загубих
из твоя край - пшеничен и горист.
Денят бе светъл, не познавах грубост,
светът за мен бе идилично чист.

Тук вятърът неоседлан препуска
и ме окъпва непринуден дъжд…
В теб идвам да избистря свойте чувства:
сълза и вино в зрелостта на мъж.


ЕСЕН

Есен, дълга песен,
звън на колела,
дъх на дюли пресни
в майчина пола.

Дъжд, мъгла над листи
в мъртвия им спор;
есен, тъжен пристан
в моя кръгозор.

Скланям лик с надежда
да те съхраня.
Слънцето изцежда
сока на деня.

И за миг унесен
вдишвам с цяла гръд
твоя мири, есен,
дълъг като път.


ЗИМА

Зима, звънка рима,
коледна тава -
нейде в мен те имам,
детство на шейна.

Като ласка нежна
по главата пак
чакам топка снежна
от един хлапак.

Весел се засмивам,
готвя се за бой,
но далеч се скрива
там, юнакът мой.

Вечер светлосиня
на звездите в плен,
тичай, че отмина
Дядо Мраз с елен!


ДУХ

Преди да ритна с крак живота
и той да ритне мен,
държа да бъда чист, защото
такъв съм си роден.

Аз искам чист да си отида,
да си отида чист.
От никого не взел обида,
не взел назаем вис.

Дали с това ще си спечеля
приятел или враг,
щом дойде час да се разделям -
в сърцето да съм благ.

Да не тежа като писъда,
да не навявам страх -
до края искам чист да бъда
в прииждащия мрак.

Тогава само с вид спокоен,
с олекнала душа
ще бъда, може би, достоен
до вас да се снижа.