ТЕЖЪК ЖИВОТ
приказки
ТЕЖЪК ЖИВОТ
Имало едно време и един човек, който обичал да се катери по дърветата. Казвал, че това го разтоварва. Поне в началото говорел така. Живеел от милостта на ближните си, а вечер се оплаквал от силна умора.
- Направо съм капнал!
- Какво говориш? - не вярвали другите.
- Нямам сили да се преоблека…
- Спи с дрехите - съветвали го тези, които обичали да съчувстват. А такива винаги има.
Но човекът протестирал. Не, той бил длъжен да направи всичко, както трябва. Затова, в края на краищата, си свалял дрехите, с които се катерел по дърветата и си лягал като всички други. А тъмнината мажела очите му със страх.
- От какво се страхуваш? - питали го съседите му.
- От земетресение - отговарял той.
- Вероятността е малка.
- Само така ви се струва.
Късно, или по-точно, рано сутрин, човекът се унасял в дрямка, но пак трябвало да става, за да се катери по дърветата. Бил доста отчаян от непосилния труд, който извършвал, но му се струвало, че това е неговото призвание, от което няма право да се откаже.
Дълги години от живота си човекът отдал на катеренето по дърветата и никой не можел да го убеди, че би могъл да живее и по друг начин.
- Надявам се, че сте доволни от мен - обикновено казвал той. - Върша всичко, което е нужно. И заплата получавам, тоест милостиня. Хората не ме оставят, нали се катеря по дърветата. Ех, живот! - въздишал той и продължавал да се катери ден след ден, месец след месец.
Косата му започнала да побелява, но духът му все още бил неустрашим.
Веднъж обаче се подхлъзнал по едно мокро дърво и се намерил на земята в една локва, целият окалян и …направо жалък.
В този момент покрай него минало едно хубаво кученце и възкликнало възмутено:
- Как не те е срам да се въргаляш в локви! Я се погледни на какво си заприличал! Може ли така?
- Това си е моя работа.
Хубавото кученце завъртяло опашка и наперено продължило напред, като разправило тук и там какво е видяло.
Но особеното в случая било това, че мъжът катерач се огледал във водата, когато изгрявало слънцето (а то в този момент изгрявало) и едва се познал. „Колко съм остарял!”, помислил си той. „Добре, че паднах тук, за да се погледна в огледалото по-внимателно. Колко часа мога да седя в тази локва и да се оглеждам?”
Хората, които минавали край него и над него с летящи килимчета и други подобни, не му обръщали внимание.
- Ама че история - възмутило се едно врабче. - Омръзна ми да го гледам. Ще ида да си поговоря с този …хм …не зная как да го нарека.
- Хей, досаднико - извикал локваджията, бивш катерач. - Сменям професията.
- Добре си го намислил. Чик-чирик!
- О, да, сега ще стоя в локви. Довчера се катерех, но ми омръзна. Бях алпинист. Знаеш ли колко върхове съм победил.
- Не зная, но ми е интересно колко време можеш да прекараш в тази локва.
- Докато ми омръзне. Малко е мокро, но се свиква.
- Престани. Смешно е.
- Никой не се смее. Огледай се.
- Нямат време. Затова.
- Слушай, ще ти разкажа една приказка. Знаеш, че … - и човекът започнал. - Имало едно време, което било хубаво време. Имало прозорци, имало врати, коне, гори и всичко друго. После дошло едно време, което било лошо време…
- Не се оправдавай - прекъснало го врабчето. - Ще извикам полиция.
Така и направило, обаче полицаят бил приятел на човека и го посъветвал да използва някоя отдалечена локва.
Но земята скоро изсъхнала. Човекът се сблъскал с нови трудности - правел локви с помощта на чешми и други подобни, след което сядал в тях… Все това… Тежък живот и краят му не се виждал…
ВРЕМЕТО И ПРАЗНИЦИТЕ
Имало едно време, когато нямало време. Не съвсем нямало, малко имало, но то не се виждало. И така, това съвсем малко време, почти невидимо, решило да се подготви за празниците. Ама къде са празниците? Имало едни празници, но и те едва се виждали… По-нататък времето и празниците се срещнали и тъй като били еднакво видими и невидими, те се видели. И започнали един дълъг разговор, за времето, за празниците и за всички неща, които са хем видими, хем невидими. Оказало се, че има и други невидими неща като щастието и мечтите, и сапунените мехури, които хем ги има, хем ги няма. Времето попитало празниците:
- Ти какво мислиш за мене? Има ли ме, или ме няма?
- Може да те има, а може и да те няма - казали празниците. - Така като те гледаме, хем те има, хем те няма. Но можем да проверим…
- Как?
- Хайде да се хванем на бас, ако тебе те има, ще тичаш след нас, а пък ако те няма, ние ще тичаме след тебе.
- Ама как ще тичате, ако ме няма?
- Ами ние и бездруго си търчим напред-назад, така че няма никакво значение.
- Добре, съгласно съм - казало времето. - Да направим проверката.
Проверката се състояла в протягане на ръка и докосване. Да, ама не. Нямало докосване.
- Няма те - казали празниците. - Не можем да те докоснем.
- Абе, празници, празници, това не означава, че ме няма! И аз не мога да ви докосна.
- Тогава какво следва?
- Ще проверим по друг начин. Аз ще кажа “а”, а вие ще кажете “б”. Ако ни има, всички дървета около нас, ще кажат “в” и ще направят вятър.
Както казали, така и направили. Дърветата казали “в” и направили вятър.
- Значи ни има - радостно потрили ръце вятърът и празниците. - Вече можем спокойно да се правим, че ни няма!
ВЪПРОСИТЕЛНИТЕ
Имало някога един човек, който много искал да бъде свободен, но сам не знаел какво представлява свободата.
Допускал, че свободата е пеперуда, която лети безгрижно из въздуха… Мечтаел да бъде като тази пеперуда.
Желанието му се сбъднало дори в по-голяма степен, отколкото очаквал. Един ден той наистина се превърнал в пеперуда. Тогава се запитал:
- Къде е човешкото ми тяло? Тази лекота ми пречи.
Но връщане назад нямало.
Пеперудата кацала от цвят на цвят, но накрая това й омръзнало. Животът на пеперудите също изглеждал скучен. От точиците на крилата й започнали да падат сълзи…
Те капели на земята и се превръщали във въпросителни, които го питали дали безгрижието е свобода и дали трябва да се откажем от себе си, за да бъдем свободни.
СЪНЯТ НА ДЪРВОТО
Имало някога едно малко дърво на планетата Ябълка, което умеело да плаче с човешки сълзи.
Всички го питали защо плаче, а то отвръщало:
- Искам да видите формата на сълзите ми!
А те наистина били странни - продълговати, жълти, с форма на банан. Но на планетата не растели банани, а само ябълки.
- Защо ти трябва да наподобяваш непознати форми? - казало веднъж по-малкото дърво, което стояло на метър от особеното, наречено донякъде неправилно - Бананово.
- Винаги ме блазни непознатото - отвърнало Банановото дърво. - Обичам да изглеждам по-различно, отколкото съм. Това ми дава вътрешна свобода.
Веднъж на планетата се приземил един кораб, от който обаче слезли истински банани. Те се приближили до Банановото дърво и го загледали как плаче. А то наистина плачело от радост, че вижда истински банани.
- Здравейте, приятели! - проговорило дървото. - Колко време ще останете тук?
- Ден-два - пояснили бананите. - А ти защо си толкова привързан към нашата цивилизация?
- Някога, още в миналия си живот - казало дървото, - сънувах, че ям банани. Това толкова ми хареса…
- Могат ли дърветата да ядат банани? - учудили се пришълците.
- Не, разбира се - отговорило дървото. - Това беше просто сън. Но аз не можех да го забравя и до днес си го спомням.
- С какво толкова те впечатли този сън?
- Никога не съм яло банани. Там е работата. Бих искал да опитам, а не зная как.
- Не ти и трябва - посъветвали го бананите. - Винаги си струва да има неща, които не си опитвало. Не вярваш ли? Иначе животът е толкова безинтересен.
МЕЧТАТА
Имало едно време една голяма мечта. След като пораснала още малко, й поникнали крила.
Тя започнала да лети из въздуха. Била красива и хората се радвали на външността й.
Някои се опитвали да я уловят, но това било трудна работа.
Един ден мечтата се доближила до един рибар, който стоял край реката и го попитала защо е така замислен.
Рибарят отговорил, че се пита колко е половината на хиляда.
Мечтата казала:
- 500.
Рибарят й благодарил и в знак на приятелство й подарил една риба.
Мечтата я изяла и започнала да мечтае за други неща, които приличат на риби и стават за ядене.
Поставяла все нови условия на тези, които искали да я докоснат.
Скоро хората започнали да се разочароват от мечтата. Казвали, че и тя е като другите:
- Няма душа, а и не иска да има. Какво да я правим?
Решили да запалят лагерен огън и да я хвърлят в него за назидание. Когато огънят се разгорял, тя си казала, че някога и в нея било топло, а самата тя умеела да сгрява другите.
Мечтата навеждала глава ниско и обяснявала:
- Нещо стана с мен, но какво - не зная. Летях толкова високо, но после започнах да мисля за рибата. Нима съм виновна за промяната? Всичко тече, всичко се изменя.
- Виновна си - казали хората. - И още как. Ти ни държеше изправени. Какво направи - продаде се за една риба!
- Какво говорите? Това беше невинен подарък!
- Невинен? А после не остана нищо невинно. Ти започна да мислиш само за удоволствия, защото храната за теб не е необходимост, а прищявка, развлечение. Какво ти донесоха всички тези неща, които изяде? Стана тлъста като бъчва, едва мърдаш крилата си. Не мисли, че ти остава много до края. От теб няма да останат дори и кости! Както знаеш, ти нямаш такива!
Мечтата се тресяла в ридания и нищо не можела да направи. Била гладна. Вече свикнала с храната, тя не можела отведнъж да се откаже от нея.
- Ти не ни обичаш вече - продължили хората. - Ти ни предаде. Сега те гледаме, но не виждаме нищо в очите ти. Те са празни!
После хората я хвърлили в огъня, а той загорял още по-силно.
Те си казали:
- Ето как една мечта разпалва огъня, дори когато е станала дебела!
ЧУДОТО
На Земята, която още съществувала, имало шепа хора.
Те играели на карти и пиели нещо според случая.
Мъжете били с бради, а жените с дълги коси.
Най-много от всичко обичали да се надлъгват.
Сядали под някое дърво и започнали:
- Знаете ли, че ще има земетресение?
- А чухте ли за кучетата, които изяли храната ни?
- Може би си мислите, че не е вярно, обаче аз видях с очите си как един плъх погълна печката…
Времето минавало бавно. Хората вече не работели. Нямало причина. Не произвеждали нищо друго, освен малко храна.
Постепенно цветът на лицата им се променил, те ставали сини, зелени и червени в зависимост от часа.
Веднъж на земята кацнал някакъв особен бръмбар. Той вдигал много шум и хората разбрали, че имат нужда от почивка.
Прибрали се в колибите, които били добре обзаведени и се заключили здраво отвътре.
Тогава бръмбарът спрял да бръмчи. Той се разходил по улиците и седнал на една пейка. Самотна бабичка, подобна на мълния, го гледала от пейката срещу него. Неразбрала нищо от това, което става, тя продължавала да се грее на слънцето.
Бръмбарът попитал бабичката нещо, но след като се уверил, че е напълно сляпа, я включил в някаква мрежа. Не след дълго бабичката започнала да вижда и се хвърлила на врата му с думите:
- Синко, ти ме намери!
Наистина, това бил синът на бабичката. Макар и приел нов образ, той не забравил майка си дошъл за рождения й ден с подходящ подарък.
- Как е там?
- Все същото - отговорил той.
- Обличаш ли се добре?
- Обличам се …с това, което е нужно. Ние, бръмбарите, не се нуждаем от много дрехи.
- Стига ли ти храната?
- Достатъчна е.
- А заплатата как е?
- Поносима - вдигнал неуверено рамене той. - За нас, имигрантите, животът е малко по-тежък.
- Мислех, че вече няма да те видя. Сине! - възкликнала възторжено старицата.
После двамата, майка и син, тръгнали, нежно прегърнати, под клоните на дърветата. Наближавал часът, когато слънцето залязвало.
- Дойдох, за да те взема със себе си на оранжевата планета. Там вече постигнахме безсмъртие.
- Не е ли скучно?
- Не е, защото минаваме през различни етапи и не забелязваме как минава времето. Освен това много се разхождаме из пространството. Обиколил съм доста галактики… Гледаш ли нощем звездите?
- О, да! Нали ти си …горе!
- Знаеш ли до колко от тях съм се доближавал. А някои вече не съществуват. Ще дойдеш ли с мен?
Бабичката се съгласила да последва сина си. Помолила го само да я почака минута, докато потърси снимката на мъжа си… При сина й можели да възстановяват човек и по снимките му, а после го превръщали в нещо, подходящо за условията.
Късно вечерта те потеглили към оранжевата планета. Там семейството се събрало отново.
На Земята оставали все по-малко хора. Но повечето от тях не искали да я напуснат поради странна привързаност. Говорело се, че тук ще се случи чудо, което ще смае доста галактики. Щял да бъде създаден нов модел на общуване.
