МАЩАБЪТ НА ВРЕМЕТО

Поемата „Дни на проверка” на Пеньо Пенев

Панко Анчев

1.

Всяко време измерва себе си с литературата, която го изразява и свидетелства за него, и то чрез творчеството на нейните най-големи писатели. Само в литературата можем да го видим в целия му мащаб, исторически смисъл и обем.

В нея то се превръща в човешки живот, който го оправдава или отрича. В литературата отрицанието или оправданието са истински, достоверни, наложени по справедлив и точен критерий.

Човек не винаги може да осъзнае времето едновременно като история, в която протичат големи и малки събития, но и като негово лично, преминаващо през душата, ума и тялото му. И оставящо не само спомени, но и следи от рани.

Модерната българска литература, особено тази след Христо Ботев и през почти целия ХХ век, постоянно уголемява мащаба на българския свят, изобразява го във все повече негови проявления, приобщаващи го към другите национални светове, за да стане е той заедно с тях едно огромно цяло.

Литературата свидетелства как този свят расте, придобива форми и излиза от първоначалното си затвореност и ограниченост.

Физическото уголемяване отваря вътрешни светове, настройва душата и ума на този свят да преживяват и мислят по нов начин, с нови категории, вместващи в себе си цялата история и съвременност.

Когато българският свят изпълни отредения му обем, световното пространство го приема в себе си, включва го в духовните си измерения и го превръща в част от себе си и му позволява да се солидаризира истински с човечеството.

Кога става това?

Това е реалност в началото на втората половина на ХХ век с утвърждаването на епическото съзнание в българската литература, когато в нея се породи едно ново усещане, провокиращо все повече ума да размишлява за вечността, но и за преходността, за историята, която буквално преминава през сърцата и на най-обикновените хора, и ги увлича в себе си, задължава ги да намерят място в нея и от нейната гледна точка да преценяват съвремието си и себе си като личности и участници в преображението на живота.

Преображението е другото име на новата епоха, натоварена да измени изначално българския свят, да му даде тласък в историята и постави началото на нов живот.

Литературата ни от 50-те, а след това и през 60-те години на ХХ век изразява именно това съзнание за нова епоха, която преобразява материалната основа на живота, но и създава нов тип личност.

Представата за времето е вече друга, защото друг е неговият мащаб; то е непременно историческо, идващо от вечността и отиващо във вечността (макар че във вечността няма време!).

То е приело в себе си човека реформатор и революционер, за да прекрои с него мащаба живота и заедно да изградят свят, какъвто преди не е съществувал. В новия живот всичко бушува, движи се, издава силни звуци; едновременно в него се разрушава и изгражда.

Времето е поставило пред личността историческа задача. Но и личността изисква за себе си от времето нов ритъм, нова скорост и нова власт над живота. Такава претенция към историята никога преди българинът не е поставял.

И никога преди с подобна настойчивост не е претендирал не за справедливост, свобода и равенство, а за власт над вечността, за да се изгради новият свят с нови хора, нова нравственост, нова енергия и ново съзнание.

Ето го другото измерение на епическото съзнание от 40-те и 50-те години на ХХ век. Очевидно е, че то не се проявява единствено в епическия роман, а и в другите литературни жанрове - в това число и в поезията.

2.

Необходимо е днешното литературознание да преодолее собствената си инерция и нелепите си предубеждения, формирани от незнание и  методологическа безпомощност в чиито плен е през последните 30 години на отявлен и безпросветен неолиберализъм и постмодернизъм.

За да види в друга светлина и с други очи литературата от 50-те години, а през нейното художествено мислене и свидетелстване и мащаба на българския свят тогава.

Внимателното четене ще ни покаже, че историята на литературата не се изследва с предубеждения и партизански предразсъдъци, с които е обременено неолибералното литературознание.

Втора половина на ХХ век е белязана с една особеност, която не се проявява в други периоди в българската литература.

Политическите събития от края на 1944 година и установяването на нова социално-икономическа и политическа система с нова идеология и нова  политическа форма на управление на държавата и обществото пораждат нови литературни нрави, създават нов тип литературен бит, утвърждават нови правила за неговото устройство и се опитват да наложат и на литературния процес строги правила за неговото развитие.

Днес само това се приема за реална характеристика на процеса и на цялата литература. Установяват се от властта правила, следователно всичко е ужасно, пошло, бездарно. Но това съвсем не е вярно.

И ако истинският литературовед погледне в онова време в неговата дълбочина, непременно ще види други реалности в на литературния процес.

Литературата от втората половина на 40-те и 50-те години е далеч по-сложна и многообразна, отколкото се опитват да представят постмодернистките критици и коментатори.

Тогава именно узрява и се утвърждава епическото съзнание. И то е присъщо не само на писатели от предходните десетилетия като Димитър Талев, Георги Караславов, Емилиян Станев, Димитър Димов, Димитър Ангелов, Валери Петров, Александър Геров но и на тези, които в онези години тепърва навлизат в литературата като Лиляна Стефанова, Павел Матев, Иван Давидков, Найден Вълчев, Пеньо Пенев, Йордан Радичков.

Младите тогава поети и белетристи успяват в много от своите твори епически да пресътворят живота в неговите мащабни измерения, да покажат историческия характер на обществения замисъл и готовността на обществото да го изпълни, за да създаде нова реалност.

Това наистина е нова епоха в българската литература с ново художествено мислене и изображение. Създаваната тогава литература се родее с големите постижения от 30-те и първата половина на 40-те години, когато всъщност е зачената.

Тогава именно се формират параметрите на епическото съзнание, но и мащабът на света, който то ще изобрази и изрази, за да бъде и негов свидетел.

Белетристите от поколението на тези години малко по-късно ще създадат големите постижения на българския епически роман. Малко преди това Никола Вапцаров и Елисавета Багряна придадоха нови измерения на българския свят, за да го изравнят с човечеството от цялото земно кълбо.

Искам да кажа, че вече се създава нова литературна традиция; животът се променя, променя се и начинът на мислене, друг става и мащабът на българския свят.

Литературата със своите писатели е подготвена да го усети, види, осмисли и изрази в неговата пълнота и цялост.

Голямото име сред тези велики имена без съмнение е Пеньо Пенев.

3.

Пеньо Пенев трябва да бъде измерван с мерките, които епическото съзнание на новото време установи. Само в тях той се откроява в цялото си величие на епохално нов поет; поет с епическо съзнание и художествено мислене с мащабни категории!

Това е проявено в пълна сила най-вече в поемата му „Дни на проверка” (1958). Тази поема е ярка творба не само в неговото творчество, но и в цялата българска поезия на ХХ век.

Епическото съзнание е съзнание за величието на времето, за отговорността пред историята и принадлежността на съвременността към нея.

Да се осъзнаваш по този начин и в същото време да не си забравил, че си просто един от всички, че си слаб и усилията ти да вървиш по този път са недостатъчни, е огромно изпитание и задължение, което не всеки може да понесе.

Необходими са сили, могъщ характер, огромна воля, за да изпълниш това служение. Защото то не е лично, на отделния човек. Затова и когато той все пак изкаже своите съмнения и предупреди, че всички ще бъдат отговорни, ако не изпълнят повелите на времето, с неговия глас говорят епохата и историята.

Чуваме този страшен и гръмовен глас в поемата „Дни на проверка” на Пеньо Пенев. От къде идва той? Какви и чии са тези думи, които произнася? От ватенката или от бетона?

Или ватенката и бетонът просто го материализират и огрубяват, за да напомнят, че в такива исторически моменти се изгражда не просто завод или дори град, а цял един нов свят, който е едновременно материален, но и духовен, свят на съвестта и нравствеността, на доброто и красивото.

Такъв свят не се изгражда в спокойно и тихо време. Той е вековна мечта на хората, но едва сега те са се решили да разрушат старото и на негово място да осъществят мечтата си.

Съпротивата обаче не е преодоляна. Това е съпротивата на старото, което е още живо. Сблъскват се две епохи и в техния сблъсък светлината и тъмнината отново се разделят. От такъв характер е случващото се в поемата „Дни на проверка”.

По този начин, а не просто като строителство на нов строителен обект възприема всичко това поетът Пеньо Пенев! Той трябва да означи чрез езика новите категории, да даде имена на новите явления.

Само велик поет е способен да стори това. Как трябва да проблесне умът, за да чуеш и повториш след този глас:

В мен срещата на две епохи стана,
ехтя у мен двубоят им жесток!

От тук насетне личният живот е невъзможен. И ако упорстваш и го живееш като всички останали хора, той ще бъде разбит. И ще бъдеш неудачник. За другите, но и за себе си. Защото ще си без дом, семейство, спокойствие, битови радости.

В поемата Пеньо Пенев и за това разказва. То е важно, защото човек страда и е нещастен, несретен и изгубен в деня и нощта. Ала такава е жертвата на този, в когото „срещата на две епохи стана”. Епохата е много повече от аз и от личното страдание. А и не ти е дадено да избираш.

Виждаме колко голям и обширен е този свят в материалното си изражение. Но историческият му смисъл е още по-голям. Необхватен е. Той е голям във времето и като времето, защото събира в себе си миналото, настоящето и бъдещето.

Тези времена се вмъкват в обществото, но и във всеки човек поотделно, за да бъдат осмислени. Така човек и общество ще приемат общата си съдба и отговорност и заедно ще измерват времето, което създават.

Когато волю - неволю си получил подобна мисия, в тебе всичко се променя. Променят се най-вече мерките, с които измерваш пространството и времето заедно човешките постъпки, деяния, мисли, думи, морал и съвест.

Но и страданието е различно! То надхвърля човешките възможности да бъде понесено. Камо ли да бъде преодоляно. Тогава?

Ето го въпросът, който лирическият персонаж, а и самият Пеньо Пенев, си задава в поемата „Дни на проверка”. Проверява се степента на издръжливост, за да се установи границата, отвъд която тя се сломява и историята смазва личността и затваря пред нея великата перспектива.

Кой човек е способен да понесе хаоса на тази стихия:

О, възели на напрежението!
Зад моето чело родени от съмнението,
насрещни ветрове се бият, вият страховито,
събарят канари от неотменните задачи,
бунтуват с бяс едно небе, тревожно гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря вдън душата ври,
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори…

Цялото мироздание се е стоварило върху него, а иска от него действие, разум, воля, съвест.

3.

Пеньо Пенев имаше съзнанието, че е голям поет и че е натоварен с разрешаването на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”, но скромно се представя като „поет с ватенка”, местещ се от строеж на строеж, за да гради новия град.

Литературната общност, критиката и изследователите по-късно приеха за достоверен създадения от самия него образ на строител и несретник, станал жертва на илюзията, която сам си е изградил и повярвал в нея.

Това е повърхностно възприятие, което на всичко отгоре породи спекулативно отношение към великия поет, затваряйки го в рамките на битовата и литературната конюнктура.

Пеньо Пенев е много, много по-голям от нея и изобщо не се побира в рамките й. Макар че използва нейните думи и понятия, служи си с нейните призиви и е готов да й служи.

Историята обаче му е дала друга мисия и той като поет я изпълнява изцяло. По-трудно е на лирическия му персонаж, защото изпитва върху себе си цената на мисията и с цялата си отговорност, на която е способен, изразява опасенията си от нагласите на хората и готовността им да участват в делото.

Обществото изисква определени политически действия, които трябва да бъдат възприети и осмислени от членовете му и да бъдат убедени и в собствената си правота.

Историята им е възложила нещо много сложно и велико: да извършат глобалната смяна на две епохи и да положат основите на един нов и невиждан преди свят.

В поемата „Дни на проверка”, а и във всички останали творби поетът говори за строеж, кофраж, бетон, ватенка, рубашка, сравнявайки историческото дело с ежедневието. Защото и самото ежедневие е част от вечността, в която става „сблъсъкът на две епохи”.

И когато говори за своите разочарования, съмнения, душевни болки заради несретния си живот, авторът споделя личната си немощ на човек, който е по-слаб от желанията и отговорностите, които му се възлагат.

Това не са разочарования от несъвършенствата на новото. Разочарования от изменящия се живот ще преживеят поетите след Пеньо Пенев, когато усетят, че обществото започва да упада, да се пропуква и че го очаква гибел.

Пеньо Пенев страда от липсата у другите на същата вяра и готовност за саможертва, каквато сам притежава.

Не всички с готовност и желание пристъпват към мисията; не всички осъзнават нейния смисъл и значение; не всички са убедени, че трябва и те изграждат това вселенско „ново”, към което ги е призовала историята.

Необходимо е да пожертваш личния си бит и личното си щастие, да станеш несретник, за да си изцяло посветен на великата кауза. От такова несретничество се оплаква поетът, а не защото не го разбират или че му пречат, не го признават и му се присмиват.

Тук не бива да смесваме фактите от биографията му с категориите, с които борави в поезията си.

Две думи определят смисъла на света в поемата: строеж и път. Това са два вектора, сочещи вертикала и хоризонтала. Това, което се изгражда на земята, се издига нагоре, но е със здрави основи и в него е вложен огромен труд и физически материал. Земята ще се свърже с небето чрез човешкото усилие и умение да се гради.

Пътят е линията, по която идва миналото и се върви към бъдещето. Той е и времето, през което минава човекът. Двата вектора придобиват смисъл с участието на човека в строителството и в хода на историята.

Смисълът на живота не е в съзерцанието, а в движението и изменението. В този сложен процес думите придобиват ново звучене, значение, енергия и експресия.

Създава се един грандиозен в своя обем свят, който или тръпне в очакване, или вече се е впуснал в историческата си мисия. Той се тресе, люлее се, гърми, защото е в постоянен сблъсък с противниците си - а те не му отстъпват и се съпротивляват.

Замерват се светкавици, връхлитат облаци, клокочи буря, гърми гласът на лирическия герой. Апокалипсис!

Избуяват нови чувства и те вкарва лирическия персонаж, а и човека на онова време в друга емоционална среда, която от своя страна определя и новото отношение към живота и историята.

Друга е реалността в поемата, защото друга е тя и в общественото и историческото време на подобни радикални трансформации.

И защото в нея живее личност, която е задължена да отговори на тези трансформации, като ги подтикне и участва в осъществяването им, но и сама да се измени до неузнаваемост, за да ги облагороди и направи по човешки достъпни, смислени и необходими. Това е другата историческа мисия, която й е поверена.

„Дни на проверка” е едновременно уплах, стъписване, удивление; но и придобиване на самочувствие, осъзнаване на отговорността и решителност да се преодолеят пречките и трудностите, защото историята никому няма да прости, ако се пропилее времето.

Поемата е изповед преди да се поиска прошка и душевни сили за предстоящия подвиг в историята. Тя е, така да се каже, „подреждане на душата”, укрепване на нейната вътрешна сила, за да бъде готова за очаквания съд.

Но каква е тази вътрешна енергия и сила, какви са чувствата и страстите, събрани в стиховете, с които поемата започва? Думите тук са различни и звучат в нов смисъл:

От залеза до изгрева - в небето на надеждата узрял
под свечерената самотност на простора
пренесъл своя земен дял
през живожарищата на позора;
през горестта на сто страдания
на времето завоите опасни извървял -
при тебе се завръщам пак!… Не съм ли закъснял?

Подчертаните словосъчетания едновременно събират света в душата на един човек и извеждат тази душа в безкрая на материалното и духовното, за да я преобърнат, очистят и подготвят за големия въпрос: „Не съм ли закъснял?”.

Закъснял за какво? Това е въпрос, отнасящ се битието, в което човекът получава ново място и нова роля. За тази именно роля разказва поемата.

4.

Поемата „Дни на проверка” е поема за силата на силния човек, който обаче не я владее напълно. Защото още много и много сила му е нужна, за да изпълни предназначението си.

Но тя произлиза от съзнателната воля и от убеждението, че това, което трябва да се построи, е нужно на хората и че то именно ще направи живота им по-добър. Но тук няма конкретни условия.

Просто се извършва огромно преображение, сблъскват се две епохи. Лирическият герой не обещава, не очаква нещо конкретно от бъдещето като резултат от неговото упорство в сблъсъка му с живота. Това е много важно да се подчертае.

Пеньо Пенев почти не говори за конкретни неща, когато мечтае за бъдещето. В него той вижда само човека, който ще е по-добър и ще се вълнува от сериозни неща, а не от дреболиите на сегашния живот и няма да мисли единствено за стомаха и развлеченията си.

Поетът възприема своя живот и живота на времето именно като грандиозен сблъсък на епохи, в които трябва да се участва, за да победи новата. А след това всичко ще се нареди, както подобава.

Но най-напред да се свърши най-важното. Самата история е животът на новия тип личност. Тази личност знае по презумпция, че идва доброто, но само ако го искаме и работим за него, ако се променим и сами станем добри.

Затова усилията ни трябва да се съсредоточени в това да преминем през изпитанията и навлезем в мечтаното време.

Все пак поетът слиза на битово и политическо равнище, за да открои неговите реалии (партийните директиви, работната рубашка, цената на брашното, лука и зелето, „мен Партията ме пренесе ей така”) и да подчертае, че смяната на епохите се извършва в някакво ежедневие, а не абстрактно и изобщо.

И именно поради това ежедневието е по-различно, поради което и битовизмите, които поетът определя като „еснафски”, трябва да бъдат бързо преодолявани, а не човек да се хваща за тях и да ги превръща в олицетворение на идеалите.

Битовизмите и привързаността на личността към тях най-много пречат походът към бъдещето да бъде строен и уверен.

Тази особеност на поемата важи и за цялото творчество на Пеньо Пенев. Тя го отличава съществено от Маяковски и Вапцаров, които са неговите учители.

Аз бих казал, че школуването у двамата велики поети и влиянието, което те му оказват, е по-скоро външно: в накъсания стих, в известното огрубяване с цел да се провокира читателския вкус, в революционния патос и в патоса на строителството на нов живот.

Може да се каже дори, че той им подражава в житейското си поведение. Но Пеньо Пенев е друг тип поет, изразяващ друго време и друго обществено съзнание; той свидетелства за друг тип общество.

Неговият зов е различен от зова на Маяковски и Вапцаров. Онова, на което те са го научили, е начина да пресъздава обема на света. Светът е времето, историята, сблъсъкът между епохите.

Това е присъщо на В. В. Маяковски и Н. Й. Вапцаров. Пеньо Пенев е по-близо до Маяковски по начина на изображението.

Великият руски поет го е научил да извлича от думите нови значения и звучене, нов смисъл и експресия. От Вапцаров е взел усещането за времето като епоха.

Поемата „Дни на проверка” е израз на едно ново светоусещане, присъщо на епическото съзнание. Тя изразява това време и свидетелства за него.

Длъжни сме да променим отношението си и характеристиките за 40-те и 50-те години на ХХ век, защото в тях е величието и драматизма на новото време, което Пеньо Пенев е пресъздал със своя огромен талант.