МАЛКО ВРЕМЕ ОСТАВА

Драгомир Шопов

МАЛКО ВРЕМЕ ОСТАВА

На съпругата ми Галя

Нека да избързаме,
нека да избързаме,
за да напишем с теб
книгата на живота ни.
Гледай -
все по-кратки са дните.
Все по-гъсти облаци
затулват небето.
Все по-малко птици
спят в гнездата.
Все повече непознати
срещаме в чуждия вече,
а някога наш град.
Все по-малко усмивки,
все повече мрачни лица.
Изкъртен е паважът на времето,
заменен
с лъскавия асфалт на безвремието.
Старото квартално кино
сега е игрален дом.
А в училищния двор
две момичета се бият и се раняват
в спор за едно момче…
Нека да избързаме!
Нека да избързаме!
Докато една тежка черна врата
не затвори света
пред разплакания ни поглед
и ни остави без път.
А къде ще отидат думите-сирачета?
Няма кой да ги приюти.
Само някой клошар
може би ще ги вземе,
ще ги запали,
за да се сгрее в студената нощ.
И превърнати на пепел
думите дълго ще се люлеят
между небето и земята,
ако още има земя,
ако още има небе.
Нека да избързаме!
Нека да избързаме!
Ето хапчето -
успокой сбръчканата болка.
Ето чашата с вода -
изпий една глътка свобода
и повярвай в нещо.
Не знам в какво.


НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

И днес, спасен, смирен те славя,
прекрасен ангел божи, спрял
на Шартърската катедрала
върху зелената стреха.
Атанас Далчев

Захожда слънцето зад къщи и дървета
във стария квартал.
Тъмнее всичко неусетно.
Ще кажеш, че не е живял
животът тук.
Така сега са пусти
площадчето, книжарницата,
църквата, светът.
Дори звездица Господ няма тук да пусне,
тя в тъмното ще сбърка своя път.
И в къщата на стария поет е тихо.
Прозорците мълчат,
мълчи и пътната врата.
А думите сами се изпокриха,
изплашени
от придошлата самота.
Не знаех аз.
А исках пак да го намеря -
тъй както някога,
но закъснях.
Навярно
с ангелите той сега вечеря.
И ангелът на Шартър
може би е с тях.


НОЩЕН ДВОР

Безмълвието на тревата чувам
и стъпките на някой някога живял.
Загасна слънцето и мракът в мен будува.
Това ли е познатият квартал?

Къде е къщата? И стълбите къде са?
Оградата със скъсания некролог - и тя?
Злосторник може би оттук ги е отнесъл
или пък всичко е погълнала пръстта.

Да коленича и ухо допрял до нея -
дали ще чуя думи, плач или пък смях?
Аз знам - пръстта е жива. Тя живее
една и съща в този двор. И я познах.

А тя позна ли ме сега? Едва ли.
Загасна слънцето и мракът в мен будува.
Да можеше звездица някой да запали,
за да повярвам, че не съм сънувал.


ОСТАВАМ В СПОМЕНА

Избяга времето пред мен,
облечено във сини дънки,
в блузка бяла.
Наоколо трептеше вятърът зелен
и утринта
във мене беше спряла:
във пулса на сърцето ми
и във гласа
на думите, с които те повиках.
Дали са още в мен или не са -
не зная аз.
Не знае никой.
Избяга времето пред мен.
Загуби се сред викове,
ненавист и омраза.
Добрият тук
не беше пощаден,
а злият си остана ненаказан.
Но аз,
в градината на спомена видях
ония сини дънки
и оная блузка бяла.
Не помня жив ли бях или не бях.
Ала душата си усещах цяла.
Навярно много дълго бе така.
Не знам.
Да питам - днес е вече късно.
Оставам в спомена,
оставам още там -
едно листо,
което зимен вятър ще откъсне.


СЕГА

От времето все по-далече.
От къщата във София
и от морените на Витоша.
От стария хижар,
със който търсихме
четирилистни детелини.
От малкото дете във онзи миг,
когато слънцето
по русата косица го целуна…
От времето все по-далече.
Докога?
А ако времето се свърши,
най-неочаквано
ако се свърши?
Тогава книгата,
в която аз изписвах
свойто време
ще се окаже
никому ненужна.
Ще я захвърли
някой мой наследник,
несвикнал в думите ми
да надниква.
Но ако в лятна нощ
небето се разтвори
и засиялите звезди
над мойте думи се надвесят -
о, то ще бъде нов живот за тях.
Звездите сигурно ще разберат,
че някога,
от времето все по-далече,
един човек,
един наивен земен жител
е искал нещо
на своите събратя да разкаже,
но без до края да узнае
дали го е направил
както трябва.


СЛЕД ДЪЛГА ВЕЧЕР ПРЕД ТЕЛЕВИЗИОННИЯ ЕКРАН

Аз съм този площад,
по който се надпреварват коли и хора.
Аз съм високото дърво
с гнездата на птиците и с кората,
където някой е издълбал две думи:
обичам те!
Аз съм високата църква с гълъбите
и с хромия просяк пред входа.
Аз съм малкото дете,
което сега прохожда.
Искам да му дам надежда,
че ще оцелее в света немилостив
и все по-студен.
Аз съм думите на поета,
столетния поет,
който помни кога съм се родил.
Бил е немилостив, не ми е казал,
че по-добре би било
да не се раждам.
Аз съм гладният в огромната тълпа,
заляла улиците и вдигнал високо
знамето за работа и хляб.
Може би съм и песента
на една красива девойка,
която се е изплашила
да се влюби в мен.
Ако се беше влюбила,
едва ли щях да съм това,
което знаете, че съм.
Но всъщност знам ли точно
какво съм?

* * *
Вън утрото виси на косъм
и всеки миг ще падне върху мен.
Асфалта от коли е нажежен.
И продавачката на ъгъла
продава най-красивите цветя
от своята градина.
Аз нея няма да отмина.
Но най-напред
ще взема сутрешния вестник -
да разбера къде бездомниците
нощем ще заспят;
къде стачкуват недоволните;
къде дечицата от глад умират;
къде високия небостъргач, взривен,
върху сърцето на деня ще се стовари;
къде модерни самолети,
нетърпеливи в своите хангари,
очакват някой президент
най-страшното за всички
копче да натисне
и те да полетят,
да сеят ужаси и смърт.
Къде, къде, къде?

* * *
А моят правнук
чака майка му навън,
при шадравана в парка
да го изведе.
И после - върху люлката -
нагоре той да полети,
с ръчички да докосне
слънцето голямо.
Пази го, мамо!
Пазете го, работници,
чертожници, художници,
писатели, момичета,
момчета…
И ти децата си пази,
объркана и страдаща планета!

* * *
Кой стреля върху думите,
върху мечтите?
Кой умъртвява
надеждата, реките?
Кой църкви, дискотеки
и концертни зали
готов е да подпали?
Кажете ми, Бетовен и Шопен!
Кажете ми, Чайковски, Шуберт, Лист!
Кажете, Панчо Владигеров!
Господи, и ти кажи!
Трепери моят неизписан лист.
Аз в него целият сега ще се създам.
Ще се родя отново:
един площад,
едно дърво
и митингуваща тълпа -
човешки смел безброй,
една красива песен
и едно момиче…

* * *
Животът е това.
А ние сме живота -
и аз, и ти, и тя, и той.
Животе наш,
нали не си забравил
как да се живее
и как да се обича?


В АТЕЛИЕТО НА ХУДОЖНИКА МАРК ШАГАЛ

Айфеловата кула -
каква огромна игла,
забодена върху ревера
на парижкия ден.
Един човек лети над снега
без крила,
а към него гледа изненадано
синьо-зелен овен.
Съвсем наблизо -
над къща с кръгла врата
усмихната акробатка
за миг си почива.
Тя е щастлива
от постигнатата висота,
а някой в ухото й шепне,
че е много красива.
Сигурно и цигуларят
в бяла дреха облечен,
стъпил върху два покрива
ще накара да свири
цигулката му послушна.
Ще слуша звуците
високата църква далечна,
докато в нозете на цигуларя
малко куче се гушва.
Истина е,
истина е всичко край мен:
палитра, сако с роза,
шал артистичен и кон червен.
Ей, Богу -
художникът с очи различни
ме гледа строго.
Когато си тръгнах -
не помня как съм вървял.
Навън луната се губеше
в мъглата гъста.
Но усещах
ръкостискането на Шагал.
А ръката му беше
със седем пръста.