В ЗОНАТА НА ТИШИНАТА

Станка Николова

В ЗОНАТА НА ТИШИНАТА

Когато слезеш от хълма на времето
и се запиташ къде си, какво си,
кои плодове от старото дърво да вземеш,
за кои да отсъдиш, че са „на косъм”,
че отдавна вече в кошницата са прогнили
и в главата ти на екран е красивия спомен,
ти не изпадай, не изпадай в униние -
по пътя ти винаги ще има отломки.
И черни дупки, останки от грешните стъпки -
не само твоите - на света многоброен…
Но не квантова теория, наскоро разпъпила,
ще открие истини за пътеките твои.
Ти сам ще разгадаеш кръстопътя пред тебе
и от зрелите плодове градина ще сееш.
Може и в краткото време да си потребен
и в дните ти късни птици да пеят.


КЪСНА ЕСЕН

Изстива лятото у нас, изстива,
в косите ти снега съзряло,
сребрее въздухът до сиво,
а беше нажежен до бяло.
Денят бе дъхава, гореща пита,
опечена на слънчева жарава
и любехме се до морето скришом,
следите пясъкът заравяше.
А времето бе спряло - тъмен скитник,
реки преплувал, океани,
над нас кръжаха чайки любопитни…
Нима изглеждали сме странни?
Остана далече морето ни бурно.
Навярно в рибарските мрежи
все още се блъскат и щурат
онези летни младежки копнежи.
Сега сме късни есенни дървета
и вятър скита в голите клони,
зад нас унили и бездомни кретат
повехналите ни сезони.


РАЗМИСЪЛ

“Мимолетни и крехки,
хората чакат лична отсрочка
за неумението да бъдат човеци.”
“Диагноза тишина “, Лора Динкова

Като дамоклев меч
е времето,
надвиснало над нас.
Не чака да прозрем
защо сме тук
и точно сега.
Такъв ли е бил
нашият избор?
И на тази земя,
която днес
безпощадно пустее?
А вината търси
своя създател.
И все така
не го намира.
Безотрадно
незаконно родено дете.
А времето
неистово препуска…
И не усеща
колко истини
изпадат по пътя.


СЛЪНЧЕВА ПЪТЕКА

Тук вечер слънцето с охота
се гмурка уморено в океана,
изчаква само хоризонта
да спусне бавно паравана.
Разпилява пищно лъчите -
косите златни да изкъпе
и нетърпеливо да изпита
прохладната мечтана тръпка.
А океанът страстно го поема
с огромните си влажни длани,
изпаднал в трудната дилема
как да го накара да остане.
Да му открехне тъмните си тайни
и да смекчи бездънната си ярост
да срива бреговете със цунами,
да сее в хорските души пожари.
Но утре пак любимото ще грейне
над пустинната червена постеля,
а кротки облачни къдели
захласнати след него ще се стелят.


СТЕНАТА

“Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.”
“Честен кръст”, Борис Христов

Стената, която сам си издигаш,
е висока според твоите мерки,
и ако си просто част от верига
обяснимо ще е твоето неверие.
Че можеш някога да я надскочиш
и да познаеш другостта й,
където от невидими за теб посоки
израснали са кълнове от думи тайни.
Но ако сам стената си издигнал
до върховете на свойте миражи,
не са отишли дните ти мърцина
и няма нужда друг да ти го каже.


ПОЕТ

„Истинското изкуство
е човечността”
Уолт Уитман

Когато е истински плугът,
с който словесната нива ореш,
а съвестта е блудница глуха,
изгорена в световната пещ,
ти засей стиха си изстрадан -
семе в зажаднялата пръст,
бръкни в горещата рана -
да извиси словото ръст.
Не, не чакай скорошна жътва.
Ще измине може би век,
докато плода ти откъсне
и от сока му отпие Човек.


НЕБЕСНА СВЕТУЛКА

Кой ли нощем към луната поглежда,
кой ли всъщност й вдъхва надежда,
че и нейната светлина ни е нужна -
като небесна светулка тя служи.
С колко влюбени се задява във мрака
и търпеливо ги гледа и чака
да заснеме на любовта силуета
и на танца щастлив пируета!
Да поеме на въздишките прилива,
който сякаш вулканът разлива
като лава кипяща върху земята.
А луната мълчи, перчема отмята.
Но и тя след тях се увлича
и зад облаци плува, наднича,
люлка приготвя за свойте познати -
да се залюлеят с нея и вятъра.
Ех, луна, да би могла да говориш,
ще разнищиш любопитни истории,
но нали не си ти Пандора -
в тебе вярват толкова хора!


ПАМЕТ

Приятелю,
тук всичко суета е.
И ако светът
небостъргач е,
то некадърните
към асансьора бясно тичат.
„Светът е мой!”
„Не, мой е!”
Надвикване до бога
и после
падане със трясък.
Но горе все така е бляскаво.
А долу някъде
Мъдреца
на свойта истина
земята рови
и кротко семена засява.
Понеже тайната им знае,
светът единствено на него
е поверил ключа
на тайните си двери.
Зад тях невидим
той оставя
на тихите си подвизи
следите.
И знае как
когато небостъргача
от неразборията
се срути,
отново пак
основи да положи.
Земята него ще запомни.


ОБИЧ

Струпах думите - съчки в огнище,
та от тях да има на зиме,
когато на студ и сняг замирише,
към душата да бъдат пъртина..
Да не тръпне от бесните хали,
хукнали през баири, оврази,
да я стоплят и да я галят,
от злъч и омрази да я опазят.
Звездите летни пак да запалят
и горещия дъх да върнат на юли,
с въздишките на залези алени
зимни мисли надалеч да потулят.
Да грейне пламъкът - светло езиче
да заиграе по стените студени,
да изпише, че пак сме обичани,
че още ще пием сокове земни.


БИТИЕ

„Човекът е битие на път.”
Карл Ясперс

Все по-трудни възли развързвам
и се питам - кой ги заплита?
Съдбата ли - ту бавна, ту бърза,
която все разгадава звездите.
Тя ли научи моряка да върже
въжето тъй, че вятър да хване,
на бурята окото да подлъже,
та да избяга далеч в океана?
Тя ли измисли оня гордиев възел,
който прослави царя фригийски
и остана докрай неразвързан
във света вавилонски, неискрен?
Край нас кръжи безсънна вината,
предусетила нашите клопки.
Преобърнали някак Съдбата,
ние й готвим тежката котва.
Може пак да заплитаме възли,
но за злото - злото, което
душите ни заставя да зъзнат
и да загърбят дори и небето.


МИРАЖ

Безредни думи ме връхлитат
като внезапно ливнал дъжд,
нестроен хор от бягащи копита
и разтревожена от буря ръж.
Река в бълбукащата пролет,
поела неизвестен път.
Във бели облаци тополи,
сърдити някому отвъд.
Ненужно никому богатство,
разпънало нощта на кръст,
нахалост хвърлени въпроси
върху неплодородна пръст.
Не ме помествайте в картина
със кротък и красив пейзаж!
Оттам ще тръгна в нощ безлунна,
на воля отлетял мираж.