СЪРЦЕ

Михаил Цветански

СЪРЦЕ

Само ти ме разбираш, сърце -
ти си моят най-близък приятел;
и щом в грижи навъся лице,
и когато съм странен мечтател.

Като рана дълбаеш гръдта
с тези удари - чувствени, силни…
Непокорна е с тебе плътта -
вдъхновява се, кипва на вино…

Щом обикнеш - стихия си ти,
ако мразиш - на две се разсичаш,
казват, никога ти не болиш,
но изгаряш във чувствата всичко…

Ти си моят житейски пулсар
и вулкан на кръвта - жарка лава,
всеки миг в мен играеш комар
и страха с дързостта побеждаваш…

Заговориш ли, млъквам на глас,
само с удар един разгадаваш,
в този миг ми е нужен байпас
от надежда и обич, и вяра…

Като страж си в съня ми дори,
бдиш на пост неуморен отляво
и застрелваш с туптежи вини,
но проникне ли в тебе забрава -

непрогледна, студена мъгла
умори ли ехтящия ритъм
и те спре със вика на тъга -
аз те моля - да биеш опитай…


МИТИЧНА ОБИЧ

Дали ще ме обичаш като Пенелопа,
дочакала безгрешна своя Одисей,
или ще счупи Някой вътре в нас оброка,
тъй както грабна Евридика от Орфей.

Дали достойна си да бъдеш Жулиета,
ако Ромео мога да опазя в мене аз -
и от Меркурий ще открадна два живота,
за да ми шепнеш нежни думи в късен час.

Дали крилете ми със жар би разтопила,
ако политна с теб, по-смел и от Икар.
Ще влееш ли в мига една неземна сила,
родила в погледа ти дивната Ищар.

Ако е истинска и силна любовта ни
и боговете може да ни прокълнат,
но огънчето ще гори докрай в гръдта ни
и щом душите ни далеч се преродят…