ЗА БОТЕВ „КАТО СЪЛЗА В ОКОТО”

Мария Филипова-Хаджи

Спомням си преди години, дъщеря ми усърдно търсеше нещо в спалнята ми, докато аз се мъчех да заспя. Изнервена скочих и я попитах: “Какво шумолиш от два часа там?” Тя ми отговори: “Търся нещо за Ботев. Имам за домашна да пиша есе.”

Попитах за заглавието, каза ми: “Какво е Ботев за мен”. Тогава вече съвсем се разсъних и ядосано казах: “За теб ли? Тогава какво търсиш? Хората те питат “какво е за теб Ботев”, а ти търсиш нещо да препишеш.”

Дъщеря ми се опита да ме хване на тясно и заядливо попита: “А за теб какво е?”
“За мен ли? Я седни тук и ще ти кажа!”

Отместих се на леглото, сторих й място до мен и започнах ей така, каквото ми хрумна изведнъж:

“Бях в детската градина. На някакъв празник децата казваха стихчета, а мама ме беше научила “На прощаване” и аз трябваше да го кажа. Излязох отпред, вторачих се в небето (тържеството беше в двора на училището) и закрещях с всичка сила: “Не плачи, майко, не тъжи…” В моите детски представи - да рецитираш хубаво, означаваше да викаш силно. Когато свърших стихотворението, наведох се да се поклоня и видях, че всички плачат. Отивам при мама - и тя плаче. Изплаших се, помислих, че не съм си казала хубаво стихотворението и мама затова плаче. Вкъщи пък - мама ме разплака, защото ми рецитираше друго стихотворение, от което запомних още тогава:”…за тебе плача….за тебе, дете хубаво, писано, още шарено.” След години се връщах към този спомен многократно и осмислях, и случката, и подхода, и думите на мама, докато осъзная силата на словото. От този момент носех Ботев в себе си. По-късно в училище, в гимназията, в университета, като преподавател пред учениците ми……”

Разказах редица вълнуващи моменти, преживени от присъствието на Ботевата поезия, докато стигнах и до разказа на Добромир Тонев, за когото разказваше Тодор Чонов, как седнал пред вратата на запустялата къща на българските хъшове в Браила и плакал…

В разказа си с патос вмъквах отделни ботеви стихове, докато видях влажните очи на дъщеря ми, нещо приседна на гърлото ми и позамълчах за миг. В паузата тя тихо рече: “Мамо, ти още ги помниш…!”

“Не ги “помня”, дъще! Те са част от мен! За добро, или за зло - с тях съм пораснала. Това е майка ти. Хайде сега, иди си в стаята и ще бръкнеш хубавичко в душата си, каквото намериш там - то е твое. Не търси от другаде да препишеш. И ще видиш, как ще ти олекне.”

Не след дълго дъщеря ми се върна и каза: “Написах нещо, но няма да ми се смееш!”

Да се смея ли? Развълнувах се. Тя ми преподаде Ботев по един нов начин, с езика на едно друго поколение.

Тя беше излязла от спалнята ми с насълзени очи и беше преименувала есето си: “Като сълза в окото”. Беше разказала цялата случка - от търсенето й на литературни материали за Ботев, споменала е бегло моите разкази за него, описала е вълненията си от тях, стигнала до сълзата, с която започнала есето си и обобщава: (перифразирам по памет) “Дали ще съумея да пренеса спомена за Ботев в моя свят, през моето поколение и да го предам на следващото, дали ще е същият този спомен, дали ще е така бунтовен и пламенен, или вятърът на времето ще го разпилее… Но ще нося Ботев в себе си - като сълза в окото…”

Не мога да си спомня повече от тези редове, но помня, че с това есе се класира на първо място в литературния конкурс на сп. “Родна реч”.

Сега пред вас ще си призная, че аз никога не бях си задавала въпроса “какво е Ботев за мен” и ако не беше ме попитала дъщеря ми, може би още нямаше да знам, нямаше да знае и тя. А ВИЕ ЗНАЕТЕ ЛИ ?