Георги Стойков

Името му не е неизвестно за българската историография. Неизвестно е, по необясними причини, в моето родно Дерманци, макар че той полага основите на държавността, които предопределят бурното му развитие за десетки години напред.

Кой е този човек?

Казва се Димитър Горов (1840 - 1881).

Роден е в гр. Пещера. Още твърде млад се присъединява към българската емиграция в съседна Румъния. Не останал за дълго в Букурещ. Не му допаднал хъшовския живот.

Обичал да дружи с Левски, защото нито пиел, нито пушел. И най-вече, че малко приказвал. Усамотявал се понякога на разговорка с ексцентричния, но вечно усмихнат оптимист Стефан Стамболов.

Като делови човек, свикнал на всекидневен труд, скоро се захванал с търговия. Отворил магазин за сапун и свещи. И не в столицата, а в пристанищния град Гюргево. Гюргево е разположено срещу гр. Русе.

Почти всеки ден малък параход плувал от единия до другия град. Установил връзка и с други крайдунавски градове на България - Свищов и Браила.

Търговията със сапун и свещи, изненада и за самия него, взела широки размери. Той печелил, но не скатавал златните лири под възглавницата.

От Каравелов, Левски, Ботев и Стамболов знаел за всекидневните  нужди от средства за дейността на революционната емиграция: за оръжие, за печатните издания, за облекло на четниците, които минавали в поробеното ни Отечество.

Не е неизвестно, че той главно екипирал четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Нещо повече - изпратил я до слизането й на българския бряг край свищовското село Варадин.

Още по-дейно е участието му във формирането и обезпечаването на Ботевата чета за преминаването й през м. май 1876 г. в България.

От пристанището в Гюргево, заедно с четниците, на парахода “Радецки” се качил и Димитър Горов.

Едва ли е само за това, че Ботев четник бил и неговия брат Атанас Горов, загинал още в първото сражение на четата на 18 май при Милин камък.

По време на пътуването Димитър Горов бил винаги до войводата. Нему Христо Ботев доверил, някъде до румънското село Бекет, текста на телеграмата, която трябвало да изпрати да европейските вестници, както и прощалното писмо до жена си Венета, писмо до приятелите, джобното си тефтерче.

Захари Стоянов съобщава и други подробности: “Взема та си туря подписа под Ботьовата депеша до европейските вестници. Това не стига - продължава Захари Стоянов - ами изважда копие от тая последната (депешата до европейските вестници), която подписва и адресира до Сръбското дипломатическо агентство в Букурещ. Изпраща още 10 - 20 депеши до различни приятели в Букурещ, Браила и една до генерал Игнатиев”.

След обявяване на Руско-турската освободителна война  от 1877-1878 г. домът на Димитър Горов в Гюргево се превърнал в резиденция на руското разузнаване.

Чести посетители тук били полковник Паренсов и Артамонов. Самият Горов се включил активно в помощ на руското командване.

И пак Захари Стоянов: “Като минаха русите в 1877 т. Дунав и стигнаха Балкана и Плевен Димитър Горов си напусна хубавата работа и постоянно сновеше между Свищов и Търново, до Шипка и Плевен, без да го кара някой, само да носи новини.”

По време на обсадата на Плевен той бил в един от руските полкове, който участва в превземането на града.

След освобождението този патриот не потърси отплата за приноса си. Стефан Стамболов му предлагал много служби, но той ги отклонявал. От Гюргево преместил магазина си за сапун и свещи в Трявна.

Но Трявна не бил Гюргево. Скоро се принудил да удари ключа на работилницата и с голи ръце да тръгне да търси работа.

И тук изгрял късмета на моето родно Дерманци. То било обявено за околийски център, в който влизали 24 села, разположени по течението на р. Вит и р. Златна Панега.

Димитър Горов бил назначен за околийски управител на новото селищно обединение. Това става през есента на 1879 г. Заварил опустошен от войната район.

Един цитат от книгата на Симеон Радев “Строители на съвременна България” дава нагледна представа за тази тъжна картина.

Той цитира впечатленията на депутата Иван П. Кирилов от гр. Дупница, тръгнал за участие в заседанията на първото Велико народно събрание в Търново.

Ето какво е видял дупничанинът:

“Ханчетата и околните села представляваха жалостна картина. Това опустошение ставаше все по-изпъкнало колкото се приближавахме до Плевен, Ловеч и Севлиево. Пътят на много места е осеян с дупки, останки от животински лешове и тук-там забелязахме и такива от човешки скелети. При зрелището на тези развалини, при които турците бяха покрили пътя на своето отстъпление, ужасът възкресяваше с всичката своя жалост и у депутатите, с които пътувах, растеше скръбта, че една голяма част от Отечеството ни бе оставена под такова варварско  управление…”

Пътят за снабдяване на обсадените войски на Осман паша в Плевен и след това на отстъпващите турци е минавал и през Дерманци.

Летописецът на селото ни, учителят Марин Кръстев, още по средата на миналия век е записал спомени на възрастни хора като баба Василка Пеевска, Христо Кръстев, дядо Начо Газянски и дядо Стоян Тетевенски, които са участвали в така нареченото “Бегло”.

При отстъплението си турските войски насила подкарвали и българското население, като го оставяли най-отзад и го използвали като ариергардно прикритие от преследващите ги руски войски.

По-голяма част от населението на Дерманци стигнало до с. Врачеш. То е на няколко километра от гр. Орхание (дн. Ботевград) и е на входа на Арабаконашкия проход - единственият път по онова време за София.

По този път отстъпвала турската армия, преследвана от русите, които освободили вече Плевен и Ловеч, се насочвали към София.

Когато дерманчани се връщат в селото - а това е през зимата на 1878 г. - заварили пустош. Къщите - ограбени и с разбити прозорци и врати. Добитъкът - изклан.

Необраните царевици по нивите затрупани със сняг. И все пак това бил единственият източник за прехрана. Берели замръзналите мамули, ронели зърната и ги сварявали. По шепичка на човек - да изкарат деня и да закърпят душата. Така се спасили много хора от гладна смърт.

Още по-трагична се оказала дошлата пролет. Нямало добитък и хората се впрягали в ралата да орат. Нямало семена за засяване. С един впряг по трима-четирима мъже пътували чак до селата покрай Дунав, незасегнати от войната, да осигурят семена.

В такова състояние е заварил първият околийски управител новооткритата околия. Той се заема с присъщата му деловитост и упоритост да формира управленските тела по селата от Гложене до Беглеж.

Набирал авторитетни хора, наложили се с трудолюбие и житейска мъдрост. Много от тях били неграмотни. Но това не им пречело да работят и организират населението да възстанови къщите и се отдаде на мирен труд по нивите.

В района все още върлували банди от избягали турски войници и черкези, които ограбвали и малкото останало имущество по къщите.

В Дерманци околийският управител се настанил в бившия конак. Бил е където е сега Пеевската воденица. Макар че църквата била сравнително нова - открита от Ловчанския владика през 1872 г., по време на отстъплението турците се опитали да я подпалят.

Била само обгорена. Обгорено било и училището в църковния двор. Вратите на двете стаи и прозорците били изгорени. Когато през 1880 г го възстановили, през зимата запушвали прозорците и вратите с черги. Единствен учител бил Шипченският - Атанас Бочов.

Околийският началник Димитър Горов останал в Дерманци близо година. Но изглежда е имало и райони с по-тежки проблеми.

Такъв бил Плевен и плевенския регион. Почти осеммесечните военни сражения тук съсипали и града, и околните селища. Хиляди хора останали без подслон и препитание. Стотици умирали от глад. Какво да се прави?

Стефан Стамболов назначил за областен управител в Плевен Димитър Горов. Той вярвал в него, в неговата неуморна и неизтощима енергия, в чистотата на помислите е делата му.

И не се излъгал. Горов събрал около себе си оцелелите знатни хора на града и с тях организирал първите възстановителни работи.

Отворили в различните квартали фурни и малки магазинчета. От Румъния и Русия пристигали хранителни продукти за армията, но част от тях отделяли и за населението.

Тежък проблем били многото разбойнически банди, които обирали и коли, и хора по пътищата и в града.

Заедно с доброволните отряди, които формирали, денонощно участвал в битките с разбойниците и Димитър Горов.

За нещастие се простудил и заболял от туберкулоза. Болестта се развила бързо и той умира на 21 декември 1881 г. ненавършил 41 години.

Димитър Горов не бил прострелян в битки, не увиснал на въже, но бил от онези “тихи” работници, които се оставили дълбоки следи сред съвременниците си, и ярък, заразителен пример за поколенията.

Да не забравяме достойните българи!