ИЗ „ЛЕГЕНДИ ОТ БЕЛИНТАШ” (2019)

Таня Мир

Трима туристи замръкват в близкото село в подножието на митичното тракийско светилище „Белинташ”. Приютява ги местен старец, който им разкрива мистериозни събития,  случили се около храма през годините. Разказът на стареца пренася читателя две хилядолетия назад във времето, когато в Древна Тракия избухва най-голямото въстание на траките. Причината за него е храмът на Дионис, който, по думите на мъжа, се е издигал в Белинташ… Неочаквано тримата героите се изправят пред предизвикателството да разбулят тайните, които древното светилище е криело през вековете…  История, вдъхновена от реални исторически събития и изпълнена с неподозирани обрати, в която едни от най-забележителните личности на Древна Тракия оживяват във въображението на читателя.

* * *

Време беше. Всички бяха готови за битка и само очакваха заповед за атака. Котис постави шлема на главата си и си пое дълбоко въздух.

Слугите вече бяха довели коня му - стройна черна кобила, която самият той беше обучавал. Принцът се приближи до нея и постави ръка на гърба й.

Тя приклекна и подаде копитото си вместо стъпало, за да може Сакатият да се качи по-лесно, след това се изправи и го понесе на гърба си.

Котис хвърли един бърз поглед край себе си.

Котловината, в която се намираха, от запад беше обградена от гора. Именно оттам се очакваше да пристигне Раскос със своите подкрепления.

По принцип траките разчитаха на светкавичната, стремглава атака, без кой знае какъв боен ред. При неуспех просто се отдръпваха, за да се прегрупират и да нападнат отново.

Реметалк обаче твърде добре умееше да използва силните страни на противниците си срещу самите тях, като ги превръщаше в техни недостатъци.

Ето защо планът бе Котис да изчака, докато Сатрис пръв поведе воините си в боя и едва тогава да заповяда атака. Това пък щеше да бъде знак за Раскос да нападне противника в гръб, за да осуети каквото и да било отстъпление.

Котис хвърли поглед към мястото встрани от бойните редици, където бяха застанали Реметалк и Раскупорис. Осанката на младия цар Раскупорис излъчваше вдъхновяващо величие.

То обаче отново беше в контраст с мрачния поглед на катранено тъмните очи на Реметалк. Това беше погледът на човек, който разбираше колко висок бе залогът и беше готов да изпепели всичко по пътя си, за да постигне победата.

Внезапно над полето в далечината се чуха бойни викове. Котис понечи да вдигне ръка и да заповяда атака, когато осъзна, че воините в първите редици на Сатрис дори не са помръднали от мястото си.

Напротив, те също се заоглеждаха объркано, когато осъзнаха, че последните им редици бяха ударени в гръб.

Изминаха няколко секунди преди измежду дърветата Котис да разпознае, че воините, които в този момент се вклиниха в тила на Сатрис, бяха предвождани от едър, русоляв мъж - Раскос, естествено.

Глупакът беше решил, че ще нападне без да чака сигнал от Котис. Беше успял да срази несравнимо по-малката войска на Амадок и сега си въобразяваше, че ще надвие и армията на Сатрис.

Сега обаче центърът на Сатрис бързо отстъпи назад. Твърде лесно! - помисли си Котис, но самонадеяният му чичо продължаваше да напредва.

Войските по двата фланга на противника не бяха помръднали от местата си - Раскос току-що беше вкарал цялата конница на одрисите в капан…

Нямаше време за губене - Котис осъзна, че ако не направи нещо, с воините на чичо му бе свършено.

- Конницата да се раздели на две и да удари Сатрис по двата фланга. Пехотата да нападне с пълна мощ в центъра! - нареди задъхано Котис на военачалниците. След това подкара коня си напред, за да излезе пред войската. Вдигна ръка и с всички сили извика:

- Напред! - бойният вик на мъжете зад него прокънтя в цялото поле. Принцът препусна напред към най-важната битка в живота си.

Не изпитваше страх, че ще умре. Като тракиец той беше научен да вярва, че смъртта ще го отведе в един съвършен свят на безкрайни пиршества и безгрижие.

Черната кобила препускаше през полето и все повече съкращаваше разстоянието между Котис и първите редици на Сатрис. Всичко това приличаше на сън, мислеше си Котис, на нещо, което се случва на друг…

Сблъсъкът беше по-силен, отколкото бе очаквал. Кобилата помете двама мъже и продължи напред.

Принцът някак успя да се задържи наседлото и извади меча си от ножницата. Усещаше колко учестено бие сърцето му. Някакъв воин, въоръжен с ромфея, се спусна към него. Котис отби удара и подкара кобилата напред.

Под напора на атаката първите редици на Сатрис бяха започнали да отстъпват. Раскос, който умееше единствено да атакува, също продължи да напредва начело на хората си. Армията, предвождана от Котис и конницата на одрисите начело с Раскос, сега притискаха от двете страни като в преса войската на Сатрис.

Битката се обръщаше в тяхна полза. Принцът се биеше начело на хората си. Отбиваше и раздаваше удари с меча си. Беше осъзнал, че качен на коня си, той не се различаваше по нищо от останалите воини.

Внезапно едно копие профуча на сантиметри от него. Дори не го беше докоснало, но бе одраскало шията на коня му. Не беше повече от драскотина, но както нейният господар, така и стройната кобила за първи път влизаше в битка. Всичко, което последва, се разви светкавично - болката и страхът накараха кобилата да се изправи на задните си крака.

Котис се опита да я овладее, но през това време нападателят му вече бе връхлетял върху него. Беше едър гологлав мъж, който замахна с бойната си брадва срещу Котис.

Принцът успя да отбие удара, но в същия този момент кобилата отново се изправи на задните си крака - Котис загуби равновесие и политна назад. Приземи се по гръб върху твърдата земя. При падането беше изпуснал меча си.

Още преди да успее да се опомни, видя как нападателят издига бойната си брадва над главата му, за да му нанесе удар.

Котис успя да се отдръпне встрани миг преди брадвата да се забие в пръстта, където допреди малко бе лежал.

Задъхан и силно замаян, принцът се хвърли към мястото, където беше паднал мечът му. Знаеше добре, че с куция си крак не би могъл да води какъвто и да било близък бой.

Въпреки това нямаше избор - сега нападателят му се впускаше в нова атака. Без докрай да е сигурен какво прави, Котис успя да изрита в стомаха връхлитащия го воин и да си спечелиоще няколко секунди, за да се изправи.

Наложи се да се подпре върху меча си, за да успее да стъпи на краката си. Беше задъхан, усещаше как сърцето му бие сякаш всеки момент ще изскочи.

Знаеше, че има само един шанс. Един-единствен шанс, който го делеше от живота или смъртта. Котис стисна силно меча си и се приготви за онова, което предстоеше.

Гологлавият воин пък се приближи, за да нанесе решаващ удар на своя видимо неравностоен противник. Напомняше на хищник, който нарочно се бави преди да довърши жертвата си.

Бойната брадва беше отлично оръжие, но имаше един недостатък - нужно беше много повече време да замахнеш с нея, отколкото да нанесеш удар с меч.

Гологлавият посегна, за да замахне. Котис приготви меча си и се хвърли с цялото си тяло напред към него… Няколко мига по-късно се чу стон. Още няколко мига бяха нужни на Котис, за да осъзнае, че острието му бе пронизало нападателя.

Воинът бавно се свлече долу. Принцът също се строполи задъхан на земята - беше успял!

- Качвай се на този кон. Бързо! - познатият дрезгав глас на Реметалк в този момент прозвуча до самия Котис.

В първия момент той не можа да повярва - самият Реметалк се бе впуснал в боя, следван от елитните воини от свитата си и сега му се беше притекъл на помощ.

Котис се метна върху коня без да успее да отговори. За негова изненада обаче Реметалк не взе друг кон, а се впусна в битката на пехотата като обикновен войник. Действията му бяха посрещнати с одобрителни възгласи и вдъхнаха още кураж на бойците.

Принцът подкара силния бял жребец на баща си и също се включи в битката.

През това време Реметалк напредваше със страховит устрем. Казваха, че като по-голям брат той лично е обучавал Раскос да се бие.

В стила му обаче нямаше и следа от показността и суетата, с които Раскос въртеше меча си.

Царят нападаше със светкавична бързина. С един-два удара мечът му намираше целта и пронизваше противника. Този опитен воин сега в чист вид показваше онова, което умееше най-добре - да изненадва и да поразява.

Котис вече бе останал доста по-назад от него, когато осъзна, че Реметалк всъщност си проправяше път към битка със самия Сатрис.

Беше логично - доколкото познаваше баща си, щом един път беше влязъл в битката, той нямаше да се задоволи с нещо по-малко.

Не и пред воините си. Ето че съвсем скоро пред очите на двете армии всичко щеше да се реши с царски двубой.

Вероятно Сатрис също бе прозрял намеренията на Реметалк и се насочи към него. Даваше си сметка, че войската му губеше битката и ако имаше шанс да спечели, то това беше битка именно със самия цар на сапеите.

Изглежда не съзнаваше, че дори да надвиеше Реметалк, то Раскос със сигурност щеше да го довърши.

Царят най-сетне успя да стигне до своя противник. На петдесетина метра от тях Котис смаяно наблюдаваше картината - за момент си помисли, че Сатрис ще прояви разум и ще хвърли меча в краката на баща му.

Едрият тъмнокос тракиец обаче виждаше, че е два пъти по-едър и с цяла глава по-висок от два пъти по-възрастния от него Реметалк, и сега се приготви за битка.

Котис очакваше, че баща му ще заложи на изненадата и ще нападне светкавично. Реметалк обаче се приближи с бавни крачки, свали шлема си и го хвърли на земята.

- Давам ти шанс да се предадеш и да коленичиш пред мен. Ще пощадя теб и хората ти! - каза на висок глас Реметалк.

Сякаш не си даваше сметка, че Сатрис всеки момент ще връхлети върху него, за да го посече.

- Ще те убия или ще отида в отвъдното, но няма да коленича пред теб! - извика Сатрис.

- Както искаш - засмя се Реметалк, а след това се обърна към войниците на Сатрис. - Вие се бихте смело, затова ще пощадя живота на всеки, който свали меча си!

Беше типично в негов стил - да пощади ранените и едва оцелелите от почти разбитата армия на Сатрис, да бъде жесток към силния и милостив към слабия, когато вече не може да бъде заплаха.

Битката беше спряла. Всички погледи бяха насочени към Реметалк, когато прозвуча яростният боен вик на Сатрис.

- Зад теб! - изкрещя Раскос.

Реметалк успя да се обърне точно навреме, за да отбие с меча си удара на връхлитащия го воин. От силата, с която ударът бе нанесен, царят политна няколко крачки назад, но запази равновесие.

Последваха още няколко яростни удара на Сатрис, които Реметалк трябваше да отрази, докато успее да направи контраатака. Опита пронизващ удар, но той с лекота беше отбит от Сатрис. Той на свой ред изсипа нов порой от удари с меча си.

Котис все още беше твърде далеч от битката, но му се стори, че при последния удар на Сатрис върхът на острието му уцели нагръдника на Реметалк и затова той леко приклекна.

В следващия миг обаче острието на меча му проблясна под слънчевите лъчи на утринното слънце и миг покъсно със светкавично движение прониза Сатрис.

Воините нададоха радостни възгласи - бяха постигнали пълна победа.

Не беше тайна, че в Одриското царство мразеха Реметалк. В този момент обаче всички скандираха името му.