Юлия Момчилова

Обичахме да стоим с моя приятел Чик скрити в клоните на дърветата и да наблюдаваме какво правят огромните великани, на които викат „човеци”.

- Погледни онзи! - каза Чик. - Размахва голите си крила напред - назад, а не излита. (смяхме се)

- Те не могат да летят  - казах аз важно, защото вече бях открил това.

- И колко странно ходят! Не подскачат като нас!

- Нямат човки! Дали се хранят?

Чик се умълча. Наблюдаваше внимателно великана и каза:

- Има нещо изпъкнало като човка на лицето му, а под него голяма дупка. Погледни!!! Дупката се движи, криви се! Колко смешно!

Смяхме се дълго и весело… докато великанът наближи дървото ни и… изплю звучно от дупката си нещо бяло, особено, неизвестно… точно под дървото ни.

- Хм! - каза Чик. - Дали това е неговата храна? Дали я изтърва?

- Човеците често хвърлят в огромните казани неща, които стават за ядене, но такова „нещо” не съм виждал - замислих се аз.

- Бих го опитал - каза Чик и излетя към земята, на която се белееше нещото. Клъвна го и… То залепи човката му така, че той не можеше да я отвори. Наблюдавах го как се опитва да го махне от себе си…все неуспешно. Отидох да му помогна, но не знаех как. Молих го сто пъти да пусне това ужасно лепливо нещо, но той не го направи. Не можа!?

Неочаквано при нас се появи един великан - от по-малките. Ужасен гледах как той сграбчи Чик и започна да прави нещо с човката му. Летях обезумял около него и го кълвях силно, за да пусне приятеля ми. Обаче той направи нещо… нещо… и… извади бялото нещо от човката му!

После разтвори петте пера в края на крилото си и Чик мигом излетя. Трябваше дълго да го успокоявам. Трепереше от уплаха. Затова му казах:

- Е, Чик, ти имаше великански късмет!