ТВОРБИ НА УЧЕНИЦИ ОТ ЛИТЕРАТУРЕН КЛУБ „НИКОЛА ВАПЦАРОВ” - ГРАД САНДАНСКИ

Творби на ученици от Литературен клуб „Никола Вапцаров” при читалище „Отец Паисий 1919″, град Сандански с ръководител Мария Маринова

НИКОЛ КАЛОЯНОВА - 10 клас, ЗПГ „Климент Тимирязев”

ДО ВСИЧКИ  ЗМИИ

Иска ми се да кажа, че не ме е страх. Иска  ми се да докажа, че мога да се справя. Иска ми се да беше така, но уви! Вцепенена съм. Умирам от страх. Наблюдавам създанието в очите. Виждам езика, който постоянно се показва навън, сякаш иска да ми покаже как ще изчезна в устата му. Отваря уста. Големи зъби, готови да се забият в мен. И го правят. Парализа тече във вените ми. Спира всяко мое движение. Спира молбите ми за помощ. Падам на земята. Нещото виси над мен. Усмихва се злобно. Предвкусва ме. Усеща как ще се разложа в стомаха му. Отваря уста. Дупка черна като душата му. Започва от краката. Поглъща бавно. Наслаждава се. Иска да го гледам. Вцепенена. Неподвижна. Иска да гледам как ме поглъща. Ето, вече минава бедрата ми. Губя надежда. Губя вяра. Губя себе си. Страхът е единственото нещо, което усещам. Страхът и неговата зла, ехидна усмивка.

Стига! Слагам край. Няма да свърши така. Няма да бъда изядена. Няма да му се оставя. В началото на кръста е. Трудно му е. С всеки негов опит да продължи, отровата напуска тялото ми. Започвам бавно да местя главата си. Пръстите на ръцете. Ръцете. То се мъчи да продължи. Няма да се дам. Ръцете ми се движат свободно. Змията се оттегля назад. Повдигам се от земята. Вече в седнало положение виждам как краката ми излизат от черната дупка. Вече и краката си местя. Влечугото тръгва да бяга. Ставам. То пълзи бързо. Страх го е. Но аз съм по-бърза. Не се страхувам. Хващам опашката. Обръща се. Съска. Хващам врата му.

Поглеждам го в очите и казвам: Вече не ме е страх!


ЛЮБОМИРА ПОПЧЕВА - 10 клас, ЗПГ „Климент Тимирязев”

КОЛЕДНО НАСТРОЕНИЕ

Звънкият, коледен  глас на камбаните гъделичка слуха ми. Кара ме да се усмихвам. Хубаво ми е.

Вървя по грейналата в пъстроцветни светлини улица и сърцето ми пърха от радост. Да! По всичко личи, че пристига! Тя - великодушната, красивата, всеопрощаващата Коледа! Студено е, но душата ми е сгорещена от обич и светлина. Боже! Защо хората не са толкова добри всеки ден! Всеки час? Нима само по празниците имаме нужда от тази духовна красота? Само тогава ли трябва да се обединяваме? Да сме единни? Да си помагаме и да се обичаме?

Моят дом ме посреща сияещ и нагизден. Поема ме в прегръдките си и ми сваля заснеженото палто. Влизам в хола. От масата ми се усмихва погачата, царицата на вечерта - ухаеща, натруфена с розички и различни други тестени украшения!

Скоро  семейството  сяда  около трапезата. Хващаме се за ръце и молим Господа-Бога да дойде да вечеря с нас. И да ни благослови със здраве, късмет и благополучие.

За всички хора. За целия  свят.


ИВАН  СЕКУЛОВ - 10 клас, гимназия „Яне Сандански”

ВЕЛИЧИЕ И ГОРДОСТ

Високо, чак в небесата се издига крепостта Царевец. Горда и величествена. По дългия път, тъмен и влажен, се е настанила непрогледна мъгла. Едва се вижда нещо през нея. Ако човек не познава района, много лесно може да се изгуби.

Щом настане  четвърт полумесец на хоризонта, пазачът бавно и тежко спуска широките железни порти. Светлините стават загадъчни и човек неочаквано се запитва: какво ли е ставало зад тези врати преди векове? Може би неща, извън пределното ни въображение. Неща, които обхващат безкрайната необятност на историята.

Започва уникалната атракция на аудиовизуалният спектакъл! Звук и светлина! Музика и камбанен звън ме потопяват в славното минало на моята Родина!

Чувам бойните викове на онези българи, свикнали да побеждават ромеите. Виждам и двамата братя Асен и Петър, които оглавяват народното недоволство. Пред погледа ми се изправя по-големият брат - Петър, с блестящата си царска мантия и златната си корона. Тържествена е походката му. Но другият брат, Асен е по-мъдър, по-достоен и Петър му отстъпва трона.

Тишина. Край стените на двореца бродят сенки. Асен е убит от заговорника Иванко. По-късно и брат му Петър, който отново е поел властта, бива пронизан от меча на свой сънародник. Боже, каква трагедия! Но всичко не свършва до тук. И третият брат, Калоян става жертва на болярски заговор.

Кървава, но богата история имаш, Българийо! Но са и много поводите за гордост . Синът на цар Асен - цар Иван Асен II разширява границите ти до три морета - Черно, Бяло и Адриатическо.

Царевец! С огромните си порти! Красиви, извисени  под  тържествуващата луна. Разкошна нощ! Прелестно е! Сякаш  тук е центърът на света.


ИВОН  АНТОНОВА - 9 клас, ЗПГ „Климент Тимирязев”

ЛЮБОВТА Е НЕОБЯТНОСТ

Любовта е силна привързаност към даден обект или личност, но някой могат да я свържат с болка, страдание, мъчение… Тя е чувство, което е вдъхновявало  много художници, автори, философи, поради това, че няма точна дифиниция. Всеки индивид я възприема, усеща и показва по свой  различен, но толкова еднакъв начин. Висарион Белински я дефинира, като „поезията и слънцето на живота”, докато Шекспир  я тълкува като „емблема на сляпата необмисленост „.

С тези две мнения можем да видим колко е различен възгледът за любовта.

По принцип, когато кажем любов,  в главите ни изникват толкова чисти, приятни, невинни мисли: радост, всеотдайност, вяра. Това са едни от нещата, които даваме и получаваме от нея. Тя е към всичко - приятел, дете, камък, река, дърво… Необятна е. Тя променя в някой случай нашия темперамент, провокира ни  към по-добронамерени мисли, даващи разнолик характер, или тоналност на нашите действия.

Обаче, всяко правило си има изключения. Какво би станало, ако пламъкът на тази чиста  любов угасне? Превръща се в едностранна любов, пълна с опиянение, печал, отчаяние.

Следва емоционалното, дори психическо сриване. Човекът  става лесно уязвим… към чувството, спомените… Губи се в огорчителната самота, хълцайки  над отронените сълзи, за да се излекува…

Любовта! Велика и необятна!


ТАНЯ  ХАНДЖИЙСКА - 6 клас, Първо ОУ „Св. св. Кирил и Методий”

ЗИМНА  КРАСОТА

Зима е. Неделя е. На Витоша сме с цялото ми семейство. Чакаме лифта. Много се вълнувам. Най-после се качваме. От кабинката се виждат заскрежените дървета на планината. Снежните  пътеки, проправени от стъпките на минувачите, блестят, сякаш са посипани със захар. Слънцето се е скрило зад облаците, а от небето се сипят безброй бляскави снежинки.

Слизаме от лифта. Хлъзгаво е. Падам върху купчина сняг, но се смея от сърце. Сякаш възсядам бял, пухкав облак.

Това беше един прекрасен ден. Днес се докоснах до красивата душа на зимата.

——————————

МОЕТО БРАТЧЕ

Имам си брат. По-малък е от мен. Когато се прибирам от училище, той се втурва към мен и двамата се прегръщаме с обич. После ме хваща за ръка и ме въвежда в детската стая. Показва ми подредения пъзел. Идва ред на книжките. Отваря на любимата си приказка и започва да чете. Той е вече във втори клас. Някъде се запъва, но смело продължава напред. Слушам детското му гласче, гледам милото му лице и сърцето ми пърха от радост

Няма нищо по-хубаво от това да има една малка душа, която да те обича, да те прегръща и да те изпълва със светлина.


НИКОЛ  ПАНАЙОТОВА - 3 клас, Трето ОУ „Христо Ботев”

НА МАМА

Ти за мен си всичко, мамо,
на света една си само.
Ти за мен си нежна птичка,
мойта бляскава звездичка.
Ти за мене си луната -
светиш  ярко над Земята.
Ти за мен си тъй красива!
Няма майка по-грижлива.


АНАСТАСИЯ   ГРАМАТИКОВА - 3 клас, Четвърто ОУ „Козма и Дамян”

***

Елхичка ми донесе татко.
Във хола я постави той.
Играчки купихме със батко.
Гирлянди сложихме безброй.
Поставихме звезда със мама -
най-горе на върха седи.
О, колко е красива само!
Тя сякаш в миг ще полети!


ЙОАНА  РУСЕВА - 3 клас, Второ ОУ „Христо Смирненски”

МАМА

Имам силно, топло рамо,
щом до мен си, мила мамо.
И когато ме прегръщаш,
ти във слънце ме превръщаш.
Мамо, ти си като птичка,
сладкопойна гургуличка.
С нежно цвете те закичвам,
много, много те обичам.
Със усмивката на мама
радостта е тъй голяма!
Още днеска се заричам
аз на мама да приличам.