В ДВОРА НА ДЕТСКАТА ГРАДИНА

Йордан Петров

Персоналът на Детската градина в квартала е предимно от жени и в нея само бай Панчо е мъж. Затова или защото той много обича децата около него винаги има рояк от палавници. Наобикалят го и общуват с него кой както може. Където и да отиде, те го намират и понякога му пречат. На бай Панчо обаче му е приятно с малките немирници. Радва им се. Понякога търпеливо ги изслушва, наставлява и ако има време. Но най-често им и угажда. “Вдетинява се” - казват тогава за него лелите, което ще рече, че им се връзва на акъла. Бай Панчо не се засяга. Той смята, че малките трябва да бъдат преди всичко разбирани. За това понякога се налага и да се вдетинява. И той има търпение за това.

А малчуганите много искат да разговарят с него. Това обаче не винаги е лесно. Старият човек е зает. Той все прави нещо, копае, чисти, поправя.

Днес бай Панчо обработва цветните лехи. Скоро ще донесат разсада за тях и те трябва да са готови. Слънцето се е вдигнало високо. Старият човек обръща с лопатата, а край него е клекнал тригодишният Лъчко. Той с внимателно следи как острието на лопатата потъва леко в земята и старият човек изважда с нея голяма бучка пръст. После пак с острието сръчно я раздробява на малки ситни късчета. От рохкавата пръст току се появява по някое дъждовно червейче. Малчуганът за миг се оживява, бързо се раздвижва и гласчето му силно отеква в пълния с деца двор.

- Чичо Панчо, чакай да взема това червейче.

Старият човек услужливо се отдръпва и малкият бързо се устремява към мърдащото червено “макаронче”. Взема го и трескаво го пъха в шепичката си, в която има вече и други. Малкият отдавна седи край бай Панчо. Върху малкото му детско личице вече грее доволна усмивка. Усмихва се и бай Панчо. Всеки е бил дете. И бай Панчо също. Но той знае, че учителката на Лъчко ще го види изцапан и ще остане много недоволна.

- Не се каляй повече, Лъчко! Виж на какво си заприличал. - После му показва измърсената ръчичка. - Пусни ги да си вървят. Когато изляза пак да копая ще дойдеш и ще си събереш. Но, тогава няма да е така мокро като сега. Няма да се изцапаш толкова.

Малкият послушно изсипва червейчета върху изкопаното и те за по-малко от минута се изпокриват в рохкавата пръст.

- И друг път ли ще ми дадеш да ги събирам? - пита малкият.

- Разбира се, че ще ти дам - успокоява го бай Панчо. -  Щом  това ти харесва. - Сега иди да си играеш на пясъчника.

Малкият, обаче, остава на местото си. Той продължава да клечи на метър от работещият човек и изведнъж неукрепналото му гласче пак цепи небето:

- Чичо Панчо! - вика малкият. - Спри, видях бяло червейче.

В гласчето на момчето има интонация, каквато може би е имало някога във вика на Колумб: „Земя на хоризонта!”

Бай Панчо замира за миг с лопатата и вижда как малките пръстчета измъкват от пръста едно покълнало зърно. То вече е прорастнало няколко сантиметра, за да излезе на повърхността в стремеж си към светлината е направило няколко извивки, приличащи досущ на живите червейчета.

Старият човек продължава своята работа. Малкият откривател е положил в шепата си покълналото зърно и не откъсва очи от него. Постепенно лицето му добива озадачен вид. Неговият глас отново се извисява и бай Панчо пак спира да копае.

- Чичо Панчо, гледай! Червейчето не мърда.

Емоционалният възглас на Архимед “Еврика, тя пада” нищо не представлява в сравнение с лъчковото “То не мърда!”

Бай Панчо не казва нищо. Той бърза. Друг път може би ще му обясни какво е намерил, а сега градинската леха трябва да се прекопае. Разочарованият Лъчко хвърля немърдащото “червейче”. Интересът му към него вече е изчерпан, а и бай Панчо му казва:

- Ела да те избърша - приканва го старият човек. - Гледай колко си се изцапал.

Почистен, Лъчко изтичва да играе при другите деца.

Бай Панчо се навежда до бетонното бордюрче и скубе оная останала тревичка, която не може да достигне с лопатата. Наблизо преминава Красимир. Той вижда в ръцете на наведения човек зелените стръкчета трева и вика като малък Робин Худ:

- Недей бе, чичо Панчо! Недей да късаш тези тревички! Те ще пуснат морковчета - и яростно се нахвърля върху бай Панчо.

Старият човек се изправя и начумерено гледа невръстния природозащитник.

- Коя ти е госпожата на тебе? - пита много недоволен бай Панчо.

Малкият наперено отвръща.

- Ела да отидем при нея - спокойно казва старият човек и води малкия при учителката. В това време тя говори строго на едно дете, което стои мирно пред нея. Явно с нещо се е провинил и му се кара.

- Красимир е от твоите, нали - посочва той доведеното от него момче.

- От моите е - потвърждава учителката. - Каква беля е направил сега?

- Беля не е направил, - но го чуй какви ги дърдори - казва бай Панчо и й разказва за морковчетата.

- Така ли!? - диви се учителката.

- Може и да не стане от него Мичурин, - споделя старият човек - ама е хубаво да знае коя тревичка дава морковче, коя класче.

- Не може да не знае - заявява тя.

- Но не му се карай толкова - казва бай Панчо. - Иначе другият път няма да ти го доведа.

Госпожата уж е малко сконфузена от изявлението на възпитаника си, но след миг махва с ръка и самоуверено заявява:

- Знаят, бе. Знаят! Недей се впечатлява много, много от това, което сега говори Красимирчо. На него фантазията му работи повече от тази на другите.

Бай Панчо се връща да прекопае и другата леха. Там върху свежата трева се мъдри дребничката Мина и тихичко подсмърча.

- Защо плачеш, Мине?

Плитката на малкото момиче подскача след всяко хленчене.

- Жоро ме целува - отвръща Подскачащата плитка.

- Къде е сега Жорко?

- Ей там, зад храстите.

- Ти каза ли на госпожата?

- Не.

- Ела да отидем при нея - казва той на момиченцето.

Хваща Мина за ръчичката и заедно обясняват на госпожата жоровата проява.

- Жоро ли!? - настръхва госпожата. - Ще го науча аз него, ще му дам да разбере! Жоро! - вика настървено тя.

Виновният не се появява.

- Къде е Жорко? - с треперещ от възмущение глас пита госпожата.

- Зад храстите, госпожо, - казват в хор децата.

- Какво прави там?

- Не знаем.

- Извикайте го веднага!

Децата довеждат Жорко.

- Какво правиш зад храстите?

- Нищо - невинно отвръща той.

- Как така нищо!? Съвсем ли нищо?

- Ами, играехме си.

- На какво си играехте?

- На майка и дете.

- Ти какво беше?

- Аз бях бащата.

- Ясно - казва госпожата. - Мина сигурно е била майката. Веднага наказан! Изправи се до дървото.

Бай Панчо се връща при лехата. При него се приближава Мима. Тя също е от палавите деца с голяма и богата фантазия.

- Чичо Панчо, - казва тя. - Искаш ли да ти разкажа как съм се родила?

Бай Панчо е озадачен. Не че не му се слуша, но лехата трябва да се прекопае. Но като не е свикнал да отказва на малките немирници неохотно отвръща:

- Добре, разкажи.

Мина доволна, че е намерила най-после слушател за своите истории, се настанява, колкото се може по-близо и най вече по-удобно до бай Панчо и започва:

- Аз и майка тръгваме за родилния дом.

Тя спира, поглежда крадешком към Бай Панчо, за да види колко интерес е предизвикало внезапното й откровение и казва:

- Ама аз още не съм се родила.

Бай Панчо гледа замислено към малката палавница.

- Татко не може да запали колата. - Мима се навежда към стария човек и вече на ухото му шепне: - Но това не е тази кола, която имаме сега. Онази ние я продадохме.

Момиченцето си поема дъх, примърдва с краченца, за да е още по-близо до бай Панчо и продължава:

- Дядо пали неговата кола и ни завежда мене и мама в родилния дом.

Мима е много доволна, че бай Панчо й е отделил време и внимание я слуша. Тя смята, че разказва най-вълнуващата история на живота си и затова старият човек трябва да я чуе поне до края. Тя хваща бай Панчо за ръката, вперва очи в неговите и поверително му казва:

- Слушай сега, защото идва най-страшното.

Бай Панчо озадачено мълчи.

- Там, в родилния дом - продължава Мима - мама ми дава биберон, мляко и пак биберон и пак мляко. Аз съм се задавила и съм повърнала. Сега разбра ли как съм се родила.

Бай Панчо вече се е примирил, че за да обърне цялата леха ще трябва да остане и след работно време.

- Разбрах, моето момиче, - казва той. - Само едно не ми е ясно.

- Кое? Питай, де! - с готовност се отзовава палавницата.

- Ами не разбрах кое е това най-страшното, което ти се е случило.

-Най-страшното ли? - казва Мима и доволна, че може да обясни това, става права. - Най-страшното е това, дето съм повърнала. Сега разбра ли?

- Да - казва бай Панчо.

Старият човек отдавна е проумял, че малката бърборана днес просто си е търсила слушател. Мина с доволен вид се отдалечава, бавно и тържествено. Тя прави това сякаш е свършила голяма и много важна работа за деня. Срещу нея се е затичал Маринчо. Когато се разминават той я дръпва за косата.

- Глупак - вика след него момиченцето.

- Не съм - отвръща Маринчо.

- Глупак си и то голям глупак.

- Не съм, - крещи пакостникът - защото майка ми е по-красива от твоята.

Бай Панчо се намесва.

- Не е хубаво това, Маринчо. Не бива да я дърпаш за косите.

- А тя защо ме нарече глупак?

- Първо ти я дръпна за косата. Затова.

- Ще я дръпна, бе. Аз цяла седмица не съм я дърпал за косите.

- Така ли? Защо?

- Ти не знаеш ли?

- Не.

- Защото ме нямаше. Затова.

Бай Панчо не е забелязал неговото отсъствие.

- Болен ли беше?

- Не. Бях на село. При баба.

- Хубаво ли е там?

- Хубаво. Хванах си ново гадже. Много е красиво. Ела да го видиш.

- Не мога, Маринчо.

- Ела, бе, чичо Панчо. Майка й е много хубава.

- Не мога - повтаря бай Панчо. - Зает съм - и поглежда към лехата.

- Ела, бе - настоява малкият. - Нейната майка е по-хубава от моята.

Като получава поредният отказ, малкият плясва бай Панчо по крака и вика:

- Ти губиш - и хуква натам, откъдето е дошъл. Вече от много далече малкият все още подвиква: - Ти губиш.

Бай Панчо, разбира се, не мисли така. Около него всички са добронамерени, но и стремежът към красивото и доброто може понякога да те поведе. Щъкащите около него немирници понякога са доказателство това. Те постоянно го забавляват с историите си. Също както го направиха и сега.

Заради тях обаче той трябва днес той поработи по-дълго. Лехата не може да остане за утре.