РАЗВЪРЗАНИ ЛУДИ

Манол Манолов

*
Чета на Георги Йочев произведенията на млада /29 г./ “поетеса”. Меко е да се каже, че стиховцете са слаби, те са направо безпомощни. На някои изрази Георги се смее най-чистосърдечно, но като чу и “сине, сине, / как искам двамата да полетим”, лицето му придоби сериозен израз.
- Тая наистина ли има син, или е някаква фантазия?
- Има едно петгодишно момченце.
- Непременно трябва да й се отнеме детето. Знае ли се кога ще й скимне да скочи отвисоко, за да сбъдне мечтата си за летене. Като й слушам дивотиите, майната и на нея, ама нали ще е язък за малкия…

*
Станьо Добрев - кротък човечец, който така и не успя да прочете една книжка през живота си - на няколко пъти ни кани, мене и Георги Йочев, на гости.
- А бе остави го туй гостуване бе, братко. Ето я кръчмата, почерпи, като имаш на сърце.
- Да почерпя, защо да не почерпя!? Ама искам да Ви запозная с жената…
- Ха! - подсмихваме се ние. - Докато беше по-млада, я криеше, пък сега щял да ни запознава…
- Тя понякога влиза да се лекува в психиатрията - кърши ръце от неудобство Станьо.
- Аа, ние всички сме за там - успокоява го Георги. - Всеки момент ще дойде ред да приберат и нас.
- Лекарите й препоръчват да пише; да записва всичко, дето й минава през главата.
- На хубаво я - насърчавам го аз. - Чувал съм, че много помагало.
- Досега е напълнила поне десетина големи тетрадки.
- Купи й още десет, какво ти струва.
- Не е там въпросът. Въпросът е, че след толкова писане вече е решила, че трябва да публикува. Та тъкмо затуй Ви каня вкъщи я; да прочетете написаното, да подберете най-доброто от него и да го предложите.

*
За умението ми да се изплъзвам от отговорност баба ми Нана казваше: “Не стига, че имаш люспи като рибите, ами отгоре на всичко и със зехтин си се намазал”.

*
Говорят си тате и големият ми син:
- Дядо, ти можеш ли да караш колело?
- Не мога, дядовото; забравил съм.
- Хм! Че карането да не е стихотворение, та да го забравиш!?

*
По време на един спор за някакви глупости Илия Буржев изръмжа срещу ми:
- Тебе само Сталин ще те оправи!
- Ти ми обясни какво значи оправен човек, - изплезих му се аз, - пък може и сам да си я свърша тази работа. А Сталин нека почива в мир…

*
Повече от тридесет години откакто съм кум на бургазлията Любомир Захариев и Райка Николова /дъщеря на Владимир Свинтила/. След венчавката и тържествения обяд големият интелектуалец ни покани - мене и зетя - по мъжки в препълнения си с книги кабинет, където му зададохме безброй въпроси от всички области на духовността. Днес много неща са се изличили от паметта ми, но и сега сякаш го чувам как произнася - някак между другото - фразата:
- Съберат ли са трима пишещи на едно място, вече може да се говори за пасмина.
Ние бяхме точно толкова…

*
Васил Ст. Василев /Гаучо/ и Николай Цонков /Лайков/ - светла им памет - са съученици от бургаската реална гимназия. И двамата са автори на епиграми и сатирични стихотворения, а Васил - той беше винаги свръхвъзбуден - гледаше на Лайката като на съперник. Твърдеше, че е николапетковист; че именно затуй е лежал в затвора, но когато се запознах с него, никой вече не обръщаше сериозно внимание на политическите му убеждения.
- Кольо - кипна веднъж Гаучо след поредното будалкане от страна на Лайката, - дойдем ли на власт, ще те обеся на първия електрически стълб! Да си го знаеш!
- Аз защо не те беся сега, когато ние сме на власт бе, серсем такъв!? Не стига, че съм по-талантлив от тебе, ами съм и по-добър човек…

*
Омир бил сляп; Рудаки също. Аз пък недовиждам, откакто се помня.

*
Всички уж съчувстваме на по-бедните от нас, докато не дойде време да им продадем нещо; тогава сме в състояние да им одерем кожата без дори да забележим…

*
Историята - доколкото е вярна - е от края на тридесетте години на миналия век.
- Мамо, гладен съм! - хленчи малкият Сюлейманчо посред нощите.
- Сюлейман, като се спи, не се яде - отговаря му сънената майка.
- Ама като си гладен, не се спи пък, маа! - продължава детето, но вече никой не му обръща внимание.
Две десетилетия по-късно Сюлейман Тигъров ще е борец от международна класа и с усмивка ще разказва това.

*
МАЛКА ОБЯВА:
Изискана дама с нулево чувство за хумор и още по-малък умствен влог заменя тон вътрешна красота за килограм външна.

*
На ония, които ме познават отблизо, е известно, че не съм ходил войник. Полусляп съм си по рождение, а очила с дебели стъкла нося от детинство. В документа, че съм освободен от всякакъв казармен бит, пише: “Не е служил поради негодност по параграф 92-ри”. Блажени времена! Негоден само по един-единствен параграф!!! Днес, по който и да ме освидетелстват, резултатът ще е все същият…

*
Приятелка на жена ми звъни по телефона да ми честити новата година. След обичайните поздрави пита:
- Как сте вкъщи?
- Зле - отговарям чистосърдечно аз. - Даже и не се караме вече.

*
Не знам колко е вярно; чул съм го от един университетски преподавател, който коментира фактите доста произволно, па и си ги донажда; стига да се влюби в някаква теза и реши да я защитава до последна капка кръв.
Когато Максим Горки прави достояние максимата си, че “човек - това звучи гордо”, неговият по-млад събрат и приятел Леонид Андреев му възразява: “Глупак си ти, Альошка! Човек - това звучи подло”.

*
Тази история е от малкотърновския период в живота на Иван Татарчев. /През някое време от петдесетте години на миналия век той е бил адвокат в малкото странджанско градче, където е приет добре от местните ловци./
И ето ги няколко души; газят снега, оглеждат се на четири страни и се ослушват за дивеч. Изведнъж водачът дава знак с ръка и всеки се спотайва на мястото си. Само бъдещият главен прокурор на републиката стърчи прав и се чуди какво да прави.
- Иване, кукни бе, човеко! - шептят другарите му наоколо.
Но откъде да знае Иван, че “кукни” на тукашния говор означава “клекни”. Затова пък бърза да изпълни нареждането с едно звучно “кук-ку!”.
Същинско пиле кукувиче рано посред зима.

*
Стефан Химитлийски /интересен поет, напуснал ни твърде рано/ разправяше, че и след инсулта баща му не се отказал от трите стотака ракия дневно.
- Бай Павле - гълчал го лекарят, - както я караш, скоро ще си отидеш.
- Е, значи си отивам - подсмихвал се старецът.
И така - до края…

*
Мой близък, кметувал кръгло три десетилетия, преживя тежка операция от язва на дванадесетопръстника и едва оцеля. Но с нищо не промени неподходящия си начин на хранене, а с ракията започваше от сутринта. И болежките го споходиха отново. Веднъж се пошегувах с него, като му обещах такава отвара, която ще го излекува напълно. “Трябва ли да спра алкохола?” - попита ме съвсем сериозно той. “Само две седмици, докато я пиеш.” “Две седмици!? Че то си е цяла вечност. Не ми я давай, нищо няма да се получи.”

*
Родиш ли се загубен - и Христофор Колумб не може те откри. Пьк и има ли изобщо смисьл от тьрсене?

*
Когато стана ясно, че съм приет в Съюза на българските писатели, се похвалих най-напред на мама с думите: “Мамо, вече съм в един списък с Иван Вазов”. “С Иван Вазов ли!? - разтревожи се тя. - Че той не е ли умрял?” Щом разбра обаче за какво точно иде реч, даже и не направи опит да скрие безразличието си: “Ами на хубаво я; ти нали още от малък си имаш мерак за това?”

*
Брат по перо - лудо влюбен в чашката - ми се хвали, че жена му го освободила от всякакви домашни ангажименти. “Блазе ти, казвам му аз, сега вече ще си гледаш само пиенето”. “Ами стиховете ти ли ще ми ги пишеш бе, мекере!? - изфуча той. - Виж, за пиячката днес наистина разчитам на тебе; една стотинка нямам в джоба си…”

*
“Ей тоя лешпер и още един като него задигнаха първата ти книга “Присъствие” от бургаската библиотека.” - Така ме представи Илия Буржев на Николай Кънчев, който през седемдесетте години на миналия век беше особено популярен сред младите пишещи в града ни. В интерес на истината кражбата си беше дело на “другия като мене”, ама не отрекох участието си, защото очаквах похвала от поета. Думите му обаче ме попариха: “Как може така, нали лишавате хората от възможността да я прочетат?” “Но за толкова време никой не беше я заел - запелтечих аз. - Сега обаче си я предаваме от ръка на ръка; и в кръжока я разглеждахме…” “Е, в такъв случай добре сте направили” - махна великодушно с ръка Кънчев и си поръча бира.

*
“Оох, два да останат само, ама да се срещат! - казваше мама, когато беше започнала ден през ден да губи зъбите си.

*
Дядо ми Манол не е спирал да работи от най-ранна детска възраст до момента, когато получи инсулт в градината и падна сред доматите. Дни преди това играехме сантасе и той с кротка тъга сподели, че силите го напускат и както е тръгнало, няма да довърши онова, което си бил наумил.
“Ти май ще се окажеш най-големият хитрец от нас - посочи ме с пръст дядо. - Вече си на тридесет и три години, а така и нищо не започна, та да ти е жал за него”.

*
Освен всичко друго първи октомври бил и ден на световното вегетарианство. Усещам, че не е далече времето, когато и гладуващите ще се сдобият със свой празник. На него голата вода ще се лее в изобилие…

*
24-ти май, краят на седемдесетте. С една приятелка разглеждаме списъка на удостоените със званията “народен деятел на културата” и “заслужил” такъв. И искрено се учудваме, че сред заслужилите срещаме името на бургаския чиновник Стойо Видев. Той пък защо? И докато се чудим защо наистина, в клуба влиза Николай Генчев /само съименник на професора/, подчинен на “лауреата”.
“Кольо, на какво основание пък и твоят шеф е произведен в “заслужил”? - подсмихва се моята дружка.
“Ама ти не знаеш ли? - с фалшива сериозност отговаря Генчев. - Та той като малък се е учил да свири на акордеон”.