ЛЕДА FOR EVER

Надя Попова

Трудно минавам на „ти” и обръщение на малко име с хора, от които изпитвам респект извън обстоятелството възраст. При това Леда Милева винаги е била за мен легендарно име. А се случи така, че още докато бях 24-25-годишна, тя простря над мен закриляща ръка.

Въпреки прословутата (най-вече приписвана й от околните) своя сдържаност, ми даде да разбера, че ме харесва и подкрепя като млад преводач, а през януари 1990-а ме покани на работа в създаденото от нея сп. „Панорама”, което оглавяваше.

За съжаление, нямах шанса да работя дълго заедно с нея, на следващата година тя се оттегли от главното редакторство.

Винаги съм се възхищавала на тази невероятна жена. За нея сякаш нямаше невъзможни неща. Краят на 70-те - началото на 80-те бяха време, през което абревиатурата МХТИ (млада художествено-творческа интелигенция) нарои своите Кабинети: Кабинет на младия художник, Кабинет на младия писател, Кабинет на младия преводач…

И последният споменат всъщност стана пръв, излезе напред, защото бе пряко наблюдаван от тогавашния председател на СПБ Леда Милева.

Неговата дейност не се свеждаше единствено до т.нар. семинари, обикновено увеселителни извънстолични излети, гарнирани с идеологическо „подковаване” според лозунгите на деня.

С присъщата й прозорливост и организираност, Л. Милева издейства да бъдат изпращани способни и мотивирани млади преводачи на няколкомесечни или едногодишни курсове за изучаване на редки езици (напр. грузински, арменски, естонски) в съответните републики на СССР и в някои други европейски държави.

Като блестящ ерудит и перфекционист в областта на художествения превод тя знаеше, че трябва да се подготвят хора, които да превеждат от оригинала, а не с „подстрочник” (буквален превод, направен от познавачи на езика) или чрез посредничеството на „трети” език.

И този неин „проект”, както биха го нарекли днес, даде своите плодове. Не случайно по време на нейното председателстване преводаческият съюз беше във възход.

А списание „Панорама” дори в годините на задължителен идеологически контрол публикуваше най-големите имена от световната литература с най-нашумелите им творби (имам предвид западни автори и дисиденти от Източна Европа), отделяше място за професионално задълбочени дискусии по проблемите на преводаческото изкуство, за анализи, интервюта, теоретични статии, разширяващи духовните хоризонти на българския читател.

Още едно забележително качество на Леда: нейното умение да се владее, да не дава израз на никакви чувства и настроения (характерни като цяло за жените) от рода на гняв, раздразнение, нетърпимост или обратното - меланхолия, тревога, отчаяние…

И не защото са й били непознати, съвсем не! Просто нейното безупречно възпитание и вроденото благородство й бяха помогнали да си изгради абсолютна защита, така че нищо вулгарно, еснафско, махленско да не е в състояние да я докосне, да я въвлече в орбитата си.

Отминаваше врявата и смешните напъни на разни нискостеблени хора; само в ъгълчетата на устните й и на дъното на светлия й поглед се утаяваше някаква скръбна сянка.

Открай време бях забелязала, че Леда Милева не понася неточността. Един есенен ден, през 1995-а, когато Иван Гранитски оглавяваше БНТ (друга разорана от нея целина) , в приемната пред кабинета му седяхме няколко човека, поканени от него да пътуваме из страната за срещи с читатели.

Седяхме вече твърде дълго, а той все не идваше… Когато най-после се появи, без да дочака хипотетичния Ледин упрек, още от вратата започна да рецитира с чувство „Гарванът” на Е. А. По в превод на Гео Милев, после й целуна ръка, след това изстреля всички възможни елегантни извинения…

Тя великодушно му прости, разбира се.

Изобщо, наред с взаимното уважение и доверие, основаващо се на съвместната им работа по издаване на томовете с безценно наследство на Гео Милев, както и на нейни книги в един по-късен период, помежду им съществуваше и чисто човешка, приятелска близост.

Друг път пред публика (дали не беше в зала „Мати”?) преди Иван да вземе думата да я представи, Леда с присъщото й тънко чувство за хумор каза: „Сега ще чуете уважавания литературен критик и издател Иван Гранитски. Имам към него само една молба - като говори хубави неща за мен, да не ме нарича гений и сладурче…”

Как само умееше да се шегува Леда! Съдбата я беше натоварила с най-тежки изпитания от най-ранно детство, но в тези извити нагоре ъгълчета на устните й се таеше несломимо жизнелюбие.

През есента на 2012-а едновременно слязохме от такситата и се запътихме към служебния вход-приемна на МВнР - Институтът за култура в Министерството и Българският ПЕН-център съвместно отбелязваха 150-годишнината от рождението на проф. Иван Шишманов.

На входа към нея любезно се спусна служител от охраната с любезния поздрав: „Добър ден, г-жа Багряна!”, след което я прикани да сложи дамската си чанта на контролното устройство с рентген („Проверяваме за метални предмети, моля да ни извините…”).

Леда с ведра усмивка му отговори: “Освен пистолета нямам друг метален предмет в чантата си…” А аз я подкрепих, най-вече за да внеса яснота за самоличността й: „Да, да, потвърждавам, че г-жа Леда Милева не ходи никъде без личното си оръжие!” Дано да е оценил остроумието ни.

На това тържествено събрание за проф. Шишманов Леда Милева, като един от доайените на българския ПЕН център и негов дългогогодишен председател, разказа интересни спомени за историята му.

Оживление предизвика момент от изказването й, проследяващ приемствеността в българския състав на световната писателска организация:

„През 30-те години сред представляващите България изтъкнати творци като проф. Александър Балабанов, Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Лилиев, Теодор Траянов са били и големите поетеси Елисавета Багряна и Дора Габе. По-късно ги отменихме двете с Анна Каменова. Не бяхме красиви колкото тях, но и ние знаехме чужди езици…”

Леда не просто знаеше и можеше, тя обмисляше и изпипваше всичко и то така, че да засити всеки глад. Понякога не само духовен.

Когато поръчаният специално микробус тръгваше от локалното платно срещу х-л „Плиска” за Стара Загора, за поредните Геомилеви тържества, тя като добра фея раздаваше на всички пътуващи в него писатели от Фондацията сандвичи за из път, направени от нея самата - с въображение и в съответствие с различните гастрономически вкусове.

Уж битов щрих, но твърде изразителен.

С все същия лайтмотив - да се подреди доколкото е възможно този живот, в който септември все не се превръща в май, но е толкова вдъхновяващо да правиш добри неща не само за себе си, а и за другите.

В домашната си библиотека имам няколко от прекрасните й детски книги с автографи. Един от тях, върху титулната страница на „Зайченцето бяло”, гласи: „На талантливата поетеса Надя Попова с обич - от нейната почитателка Леда Милева.”

Така ми е написала тя - голямата душа и големият дух. А усмивката й ме е помилвала - в подписа - за кураж през дните и годините, както много пъти през десетилетията и до последната ни среща в навечерието на Коледа 2012.

Не за сбогом. Защото макар и невидима, Леда продължава да е с мен.

юни 2013 г.