БОЯНСКАТА СВЕТИЦА

Петя Цонева

БОЯНСКАТА СВЕТИЦА

Сред иконите кротки, изпити, безмълвни и бледи,
тя притиска в черешови устни златистия ден.
И в очите й зреят зърна на безброй слънчогледи
като химн на живота, събран от човешката тлен.

Тя не носи одежди на бяла и суха светица.
Има взор на момиче, което обича дъжда.
И ръцете й с пръсти от бели крайпътни метлици
търсят своя несбъдната обич под всяка звезда.

Прислонила глава към иконите, тя се усмихва
сякаш някаква тайна зелена е скрила от нас.
И отдавна не плаща на времето кръвната лихва
в самотата на своята бухнала каменна квас.

Но в очите й цялото лято пожънато пее -
тя е глас върху камък, изписан от огнена длан.
И скрижалът на нейните прости човешки предели
е една оживяла стена от Боянския храм.

Между всички светци само тя се усмихва, не плаче.
Чака, светла и чужда на целия каменен клир.
Чака някой ръката й бяла да хване във здрача
и да тръгне до нея по пътя през звездната шир.


СТЪПКИ

Има нещо в земята. В небето. Във водния вкус
и във въздуха, в който се раждат и тлеят телата.
Сякаш даже когато просторът е дяволски пуст,
някой с пъстра латерна върти и върти времената.

Сякаш даже когато са лумнали остри треви
и превземат до кръста високия пояс на двора,
баба с мънички стъпки в градината още върви,
наръч съчки понесла през синята шир на простора.

Аз не питам. Не виждам. Безкраят е пълен с лъжи,
но усещам и в корена даже на сетния кътник,
че земята на баба ми здраво, до смърт, ме държи
и за никъде другаде няма да мога да тръгна.

И когато лалетата пак по Великден цъфтят,
и са булки дори вкаменените ялови круши,
аз намирам причина да спра в полуделия свят
и на баба ми ситните стъпки по двора да слушам.


МАТРИЦА НА СВЕТЛИНАТА

Как искам да усетя ухаещия хляб върху дланта ти,
когато го разчупваш с молитвата да няма вече глад.
И слънцето да пекне с такава сухота върху земята,
че всичките зарази от тази светлина да се стопят.

Как искам да е лято. Чаршафът да скрипти от чисто бяло,
а птиците да бъдат зениците на погледа ни нов.
Така да се протегнем, че сякаш сме родени отначало
или сме преболели раненото безсилие на Йов.

Прозорецът да звънне. Да влезе сладък вятър и да роши
мушкатовата грива и здравеца, през чумата посят.
Доброто да избухне в пандемия след чезнещото лошо
и в стръмната му крива лъчите на дъгата да блестят.

Как искам да е просто да бъдем. Като хляба и водата.
Да имаме надежди, допрели хоризонта от треви.
Да бъдем благодарни за всеки милиметър на нещата,
с които продължава животът упорито да върви.

Вратата да отворим. Да влезе дъх на кекс и прясно мляко,
и после да се гмурнем в потоци от човешки племена.
И всеки да е жаден. И всеки светлината да е чакал.
И всеки да е станал матрицата на тази светлина.


ПРИСПИВНА ПЕСЕН

Спи, моя мъничка!
Вън априлският дъжд заваля
и изтритите улици пак си дойдоха на място.
Беше станало толкова тясно на тази земя,
че душата на всеки човек се напълни с баластра.

Ти не ставай, докато вали. Остани си така -
с две навити на охлюви плитки над детските скули.
Още малко светът ще прилича на смешна тъга,
вкиселила старешката кожа на летните дюли.

Още малко ще трае сезонът на страшния ден.
И дъждът, преросил над заспалия свят, ще се върне.
И така ще излее над всичко гнева си зелен,
че и сухите тръни към своята гръд ще обърне.

Моя малка, тогава ще вляза на пръсти при теб
и на твоята люлка от дългия сън ще те вдигна.
Ще те пусна навън сред поляните с цъфнал салеп
и щурци, огласили тъгата с подземни сиринги.

Ти тогава ще бъдеш по-силна и смела от мен,
и ще хукнеш да гониш далечния край на дъгата.
Но сега продължавай да спиш като Бог нероден.
А пък аз всяка вечер ще търся на изток звездата.


МЪЛЧАНИЕ

Мълчи небето. И мълчи земята.
На гробището преспите мълчат.
От пукнатите стави на летата
се стича восък с царевичен цвят.

Ръцете ми говорят. Правят кръста.
Премитат гроба. Палят две свещи.
Преливат. Слагат две салфетки пъстри,
паничка с шоколадови звезди.

По сребърния бор се спуска вятър
и рони снежни облаци от прах.
Аз слушам как говори тишината.
Без сълзи. Без очакване. Без страх.

А някъде в набъбналата влага
въздиша невъзкръснала трева.
Зюмбюлите блажено се протягат
във ританки от мокра синева.

Запява кос. Снегът и той запява.
Ръцете ми са музика и те.
Подават хляба и поемат хляба,
тъй както поверява се дете.

Мълча. Говори идващата пролет.
Усещам се безпаметно сама.
Земята е препълнена догоре.
Сърцето ми е празната земя.


БЕЛИ КРИЛА

Дълбините на нашите рани са клисава почва,
но в такава, навярно, небето засява крила.
Семената им бели стъблата си крехки източват
като нежната слънчева свила на детски тела.

А в самия им корен клокочи дълбоката бездна -
девет кръга се вият сред пламнал от опиум мак.
Пари болката вляво, където сърцето е звездно,
но звездите са кухите стави на страшния мрак.

Светлината извира пречиста направо от мрака.
Девет бели разклонени вени крилата държат.
И почти на върха им безсмъртният вятър я чака -
светлината - подобно на извор сред сухия свят.

Светлината извира от девет най-страшни герана.
И в самата си същност ухае на билки и мед.
И когато се вдигне, в сърцето забиват камбани.
Девет тъмни камбани запяват за бял водосвет.

На земята животът затваря и рани, и болка.
Само залезът вечер дълбае в смирения свят.
Но над ада в сърцето пръстта е прозирна и рохка.
И крилата ни, ангелски бели, до дъно болят.


***

От тихото очите ти са станали река
и много, много приказки надолу са изтекли.
А аз заставам мъничка и гледам от брега
как в плиткото играят ято риби-златоперки.

Делиормански залезът е. Сводът е червен.
И ваклите овни на гороломите се борят.
Една от твоите приказки е цялата за мен.
И всичките светулки над реката я говорят.

Преминала е жътвата и времето ще спре
в очите ти. Но ние сме в окото на циклона.
Там всяка златна капка на живота е море.
И даже недозрялата пшеница е икона.

Разказвай ми. Сега са времената ни добри -
на сламчица сме стъпили в набъбналия космос.
Под нас се чупят костите на вечните гори
и старците за краешник от слънцето ни просят.

А аз ще сляза бавно по тръстиковия бряг -
прозрачна, среброкоса, и към утрото поела.
И после ще потъна в златоносния ти мрак.
А ти ще ме разкажеш. С рижа плитка и кордела.


ПЕСЕН ЗА СЧУПЕНИЯ ПРОЗОРЕЦ

Откакто ме затвориха, прозорецът ми стана живопис
и гълъбови четки затанцуваха свободно по стъклата.
Дъждът между завесите играеше възторжено на бис
младежа, който влюбено с чадъра си танцува под водата.

Лъчите бяха нишките на Клото, а Лахезис - пролетта,
която ги засуква по обратните завои на съдбата.
А аз, една Атропос, зад студената си кухненска стена,
под клепките залепнали намирах цветове за слепотата…

Април си тръгна, после май и юни. И тревата избуя,
превзе и хоризонта ми, и рамката на живия прозорец.
Усетих как в килима се просмуква следпотопната земя
и стягат змиевидните си пръстени къпиновите рози.

И тъкмо да забравя как ухае на щастливото „отвън”,
и тъкмо да повярвам на изкуството в свободното летене,
един далечен славей с гръд, пронизана от кучешкия трън,
запя за любовта си, от горещите звезди благословена.

Запя за широтата на улиците и лятното небе,
и хората, които се разхождат със загар от ветровете.
И тембърът на истината, вместо пред стъклата да се спре,
прозореца ми пръсна на стотици нарисувани парчета.


РОДОМ ОТ ДРУГИ ЗВЕЗДИ

“… Защо съм синя? -
Паднах от небето.”
Нели Коларова

Няколко бели прозореца светят сред тъмното -
някой е сложил да втаса за утрото хляб.
Някой в сърцето си рови из живите въглени.
Някой в небето издирва щастлива земя.

Някой прекръства икона и жали отсъствие,
друг слага тежка целувка на тежка любов.
После звездите от тази целувка възкръсват и
слънцето сутрин олеква от изгрева нов.

Някой приспива дете. И усуква посоките
в сребърна приказка с много вълшебни цветя.
Друг мери горния ръб в близостта на високото
и се подготвя да скочи в дълбока звезда.

Няколко бели прозореца пазят от тъмното -
някой постила за своята обич легло.
Друг е отворил стъклата и диша салкъмите
с жадните глътки на всичко, отдавна било.

После един по един потъмняват очите им,
някои слънцето сварват с пробити гърди.
Нощем прозорците стават места за отлитане.
Знаят го хората, родом от други звезди.